Categories
Блог Мисли Съвети

Как терапията помага

За да стигнем до отговора на този въпрос, искам да се сетите за тежка ситуация в живота ви. Ситуацията може да е била тежка само за вас, по ваш си начин. Това е момент (или поредица от такива), който ви носи неприятни усещания, а вие не знаете как да преодолеете.

Когато това се случи, най-често първо разказваме на приятел за преживяванията си. Често той в опит да ни разбере ни задава все повече и повече въпроси. Първоначално, дори леко раздразнени, се стараем да отговорим с надеждата да се случи споделяне и да усетим съпричастност. Понякога човекът отсреща ни чува и разбира.

Но, има случаи, когато това не се случва и човекът, на когото сме доверили болката си, не ни разбира. Тогава той ни казва, че не вижда причина да се чувствате така и дава съвет от рода на „И това ще мине. Недей да задълбаваш толкова. Много го мислиш.“

Накрая се чувствате фрустрирани, самотни и неразбрани. Прибирате се с тъгата си и купища други преживявания, съпроводени от събитията в живота ви и си сипвате една чаша, две чаши. И така минава, но за кратко.

Преживяванията са си там и на следващия ден, проблемната ситуация – също. Решение няма, а вие се чувствате безсилни и неразбрани.

И идва моментът, в който решавате да игнориране случващото се и да се запишете спорт/йога/медитация, да заминете на далечен остров, да напуснете работа или отношения. Това, обаче, е само заобикаляне на вече съществуващия проблем, който тихичко стои запушен под всички видове познати ресурси за избягването.

След време започват да се появяват и подсказки, че този проблем/конфликт не е разрешен. Подсказките могат да бъдат болест, неразположение, тревожност, ниска енергия, нежелание за случване на неща в живота, депресия, безсъние и купища други сигнали. Всичко това е само с една цел – да дадете пространство на преживяванията и чувствата си.

Ние сме съвкупност както от хубави, така и от неприятни преживявания. Те, от своя стана, ни носят палитра от чувства. За жалост от малки сме научени, че не е добре да викаме (не е добре да сме ядосани), не е добре да плачем (не е добре да сме тъжни), не е хубаво „да не правим нищо“. Това са все потиснати чувства, които са част от живота и от нас.

Защо тогава не им позволим да минат през нас?

Когато получим подарък сме щастливи и изпитваме еуфория. Този кратък момент идва и после отминава, а ние сме си оставаме същите. По същия начин – да си позволим да изпитаме “не добро чувство’‘ няма да ни разруши. Особено ако има с кого да споделим.

Ето кога е добре да се потърси психотерапевт. При една такава среща вие ще имате пространство да бъдете себе си, да изразите емоциите си и заедно с терапевта да намерите изход от ситуацията, която ви е довела дотам. С помощта на ежеседмични срещи ще се научите да виждате и развивате скрити и позабравени ресурси в себе си, за да се справяте с нови или стари ситуации в живота си.

Да се потърси помощ при терапевт не е срамно, не е и страшно. Изисква кураж и постоянство.

Защо ли?

Защото само когато се престрашите да пуснете неприятните чувства и емоции да излязат в една защитена среда – кабинета на терапевта – и видите, че вие сте цял след това, тогава минава.

С подкрепата на терапевта ще откриете и как да се справяте при повторни преживявания в бъдеще. Ще се научите да бъдете по-осъзнат и по-смел в изразяването им.

Процесът не е кратък, но е лечебен. Светът става по-цветен, заедно с тъмните му нюанси.

 

За автора:

Боряна Ангелова смята, че психотерапията като професия е вдъхновение и надежда, че можем да бъдем по-съзнателни и истински в ежедневието си. Можеш да запишеш час при Боряна чрез системата на MindFit.

 

Categories
Блог

В борба с бърнаута [MindFit тема за януари]

Честита 2022-ра, приятели! Нова година е време за нови начинания и от MindFit сме щастливи да обявим, че стартираме нова инициатива: тематични месеци! В нейните рамки ще говорим съсредоточено за конкретни въпроси от сферата на психичното здраве. Неслучайно, темата за януари е „burnout prevention“ или с други думи, предотвратяване на Синдрома на професионалното прегаряне.

Както вероятно знаете, в MindFit се борим за осезаемо намаляване на този наболял проблем на територията на България, като се стремим да комуникираме с работодатели за мащабите му и методите за справяне на екипно и индивидуално ниво.

А проблемът е огромен.

 

Ето само част от числата:

  • В България, според данни на Българска Стопанска Камара, над 1 млн. души страдат от синдром на професионалното прегаряне, а загубите за бизнеса поради бърнаут на служители са над 200 млн. лв. годишно.
  • 30% от текучеството е в следствие на стрес и „прегаряне” на работното място.
  • 50% от издадените болнични са свързани с интелектуално изтощение.
  • В световен мащаб, според скорошни проучвания, 76% от служителите се сблъскват с бърнаут. През 2020 г. е отчетен скок с 33% в проявата на симптоми на професионално прегаряне.
  • В САЩ се говори за 300 млрд. долара годишни разходи и пропуснати печалби заради бърнаут. 

 

Повече за бърнаута:

През 2019 г., в новия каталог на Световната здравна организация бърнаут е дефиниран като „синдром, дължащ се на хроничен стрес в работата, който не е успешно овладян“. Той е състояние на физическо, психическо и емоционално изтощение, разочарование, безразличие и усещане за безполезност. Бърнаутът не се случва внезапно, което го прави доста труден за разпознаване. Последиците и проявленията му обаче могат да имат силно изразени физически и психически симптоми, заради което сме ви подготвили няколко начина да прецените дали преминавате през такъв период.

Сайтът forjobhunters.com представя отлична методология за преценяване дали страдате от бърнаут. В следващите редове сме извадили увода.

Бърнаутът се измерва чрез установяване на конкретни симптоми в 3 области:

 

  1. Емоционално изтощение и чувство на изчерпване

Постоянна умора, която не изчезва дори и след седмица почивка. Не изпитвате абсолютно никакво желание да започне работният ден. Може би дори се събуждате всяка сутрин с чувство на страх от предстоящото, дори и това да е обикновен, скучен работен ден. 

 

  1. Цинизъм и чувство за отчуждение от другите

Усещате се все по-ядосани и раздразнителни към клиентите и колегите си. Изпитвате засилващо се усещане за откъсване от работата и започвате да се тревожите от това колко цинични сте станали.

 

  1. Усещане за ниска лична ефективност на работното място

Губите увереност в способността си да свършите работата си, въпреки че сте добър в това, което правите. Работите по-усилено и повече отпреди, но изглежда, че постигате все по-малко. Производителността/продуктивността ви е спаднала значително.

 

За да прецените информирано дали се сблъсквате с този синдром, посетете източника и преминете през чек-листа, даден там. Ако пък сте на „ти“ с английския, можете да се тествате и чрез онлайн въпросник ето тук.

(В MindFit също работим по няколко теста, които ще пуснем през новата година, така че дръжте блога и социалните ни мрежи под око.)

Ако се окаже, че страдате от бърнаут, имайте предвид че това е присъщо най-вече на идеалистите и силно амбициозните хора, работещи в корпоративна среда. Т.е. силно вероятно е да сте твърде старателни и изпълнителни, така че трябва и да се възнаграждавате ПОНЕ с почивка.

Към края на месеца ще публикуваме и блог пост със съвети за справяне, ако вие преминавате през това, както и насоки как да помогнете на хората си, ако сте работодател, HR специлист или мениджър. Междувременно част от тях ще можете да намерите и на нашата Фейсбук страница, където ще се радваме да общуваме и в детайл.

Categories
Блог Съвети

Граници и как да ги поставим, за да се чувстваме добре в кожата си

Границите са една от темите, които неизменно придобиват важност с наближаването на Коледните и Новогодишни празници. Какво са границите? Как да ги поставим и опазим? И как това да се случва, поддържайки добри отношения с хората около нас?

Поставянето на граници е важна част от изграждането на нашата идентичност и е от ключово значение за нашето психично здраве и благополучие.

Границите могат да бъдат физически или емоционални, гъвкави или твърди, като здравословните граници често попадат някъде по средата.

„Границата е разделителната линия или пространството между вас и другия човек; ясно място, където започвате вие и докъдето стига другият… Целта на поставянето на здравословни граници е да ви защити и да се грижи добре за вас”
— К. Клеантис

Основната цел на границите е да запазят емоционалната и умствена стабилност на човек. Тоталната им липса говори за отсъствие на ясно изградена идентичност. Здравите граници могат да послужат за установяване на нечия идентичност. По-конкретно, здравите граници могат да помогнат на хората да определят своята индивидуалност и да посочат за какво носят и за какво не носят отговорност.

Макар границите често да са психологически или емоционални, те могат да бъдат и физически. Например, отказването на физически контакт с колега е поставяне на важна граница, която е също толкова съществена, колкото и емоционалната граница, т.е. да помолите същия колега да не предявява неразумни изисквания към вашето време или емоции.

Здравословните граници са съществена част от грижата за нашето благополучие. Това е така, защото „в работата или в личните ни взаимоотношения лошите граници водят до негодувание, гняв и прегаряне“ (Дж. Нелсън). От друга страна здравословните граници на работа са предпоставка за по-голямо удовлетворение и по-малко стрес в професионалния живот – оставяйки място за по-добър личен живот.

Поставянето на здравословни граници може да има много ползи, включително да помага на хората да вземат решения въз основа на това, което е най-доброто за тях, а не да се съобразяват с мнението на другите. Тази автономия е важна част от грижата за себе си.

Един от начините за определяне на здравословни граници e чрез следния метод:

  • Определи – идентифицирайте желаната граница;
  • Комуникирай – кажете от какво имате нужда;
  • Бъди ясен – не обяснявайте прекалено много;
  • Уточни последствията – кажете защо това е важно.

Първата част от поставянето на граници е изследването на границите, които вече съществуват (или липсват) в живота на човек. Например, една жена може да реши, че има здрави граници с колегите си, но не и с приятелите и партньора си. Оттук нататък тя може да прецени какви точно граници иска да постави с тях.

Важна част от поставянето на лични граници е умението да казваме „Не“. Когато не искате да правите нещо, заявете го ясно и без много уточнения и обяснения. От решаващо значение при поставянето на граници е да не обяснявате прекомерно, тъй като всеки има право сам да определя какво прави и какво не иска да прави.

Например по време на семейно събиране баба пита 30-годишната си внучка няма ли най-после да се омъжи. Добра реакция в този случай е да си поемем дълбоко въздух (ако е необходимо) и да заявим, че се чувстваме удовлетворени от живота си, такъв какъвто е. Няма нужда да се посочват други неомъжени жени на нашата възраст или да се оправдаваме за избора си. Просто приемаме, че тя е отраснала в друго време, усмихваме се и се наслаждаваме на компанията.

 

За автора:

Стела Василева си мечтае за общество от щастливи и пълноценни хора. Целта й е да помага в търсенето баланс и при излизането от тесните рамки на строгото възпитание по пътя към един по-осъзнат и носещ радост живот. Можеш да запишеш час при Стела чрез системата на MindFit.

Categories
Блог Съвети

9 принципа за добро психическо здраве

10 октомври, световен ден на психичното здраве. Всеки, който е изпитвал здравословни проблеми, знае, че усещането, при което само тялото е здраво, а душата страда, не е комфортно. В същото време един борбен дух, който гледа на неразположенията само като временно явление, е в състояние да извлече тялото на сигурен здравословен терен много по-бързо от друг, който се е предал. Ето защо психическото здраве е не по-малко важно от телесното.

Отдавна се знае, че полезните храни, витамините и добавките, пълноценния сън, движението и добрата хигиена влияят благоприятно на здравето. Но какво да направим, за да се погрижим и за психиката си така, че да се чувстваме спокойни, удовлетворени и стабилни?

Ето няколко начина:

Не бързайте.

Или пък бързайте. Важното е (доколкото е възможно, разбира се), да се движите със своите собствени темпове. Всеки е различен, едни хора са по-флегматични, имат нужда от време както да се придвижат в пространството, така и да се ориентират в него, да го опознаят, да го премислят. Други са топки енергия и първо действат, после задават въпроси. Или както казваше една приятелка: „Чакам с нетърпение да се пенсионирам, за да ставам когато поискам, да хапвам когато ми се яде, да лягам когато ми се приспи. Изобщо – да слушам само собствения си ритъм“. Не знам дали трябва да се чака човек да се пенсионира, нито винаги е възможно да кажеш на шефа: „Е точно в момента ми се спи и не искам да отворя тази таблица“, но правете по едно нещо на ден само и единствено във вибрацията, която ви съответства. Това дава на вътрешното АЗ усещането за сигурност, а сигурността, по скалата на Маслоу, е необходимо базово ниво, за да катерим пирамидата нагоре.

 

Планирайте

Да имате предварителен план за това какво и кога има да се свърши, е антистрес фактор от международна величина. Дава ви време за подготовка, която ще спести нерви, усилия и средства в последния момент. Ако успеете да си спестите поне едното, пак сте победител.

 

Поставяйте здравословни граници

Не става дума да казвате „не“ на всяко нещо, а да знаете къде завършвате вие и започва другия човек, да избягвате прилепчиви взаимоотношения, зависимости, токсични връзки, работа, която ви кара да отивате към нея като мъченик. Да послушате за миг себе си, да се попитате любезно – да, точно както бихте попитали приятел – искам ли да изляза довечера, и ако тялото ни само се насочи по посока спалнята, да си кажем, че онази симпатична личност със сините очи ще трябва да избере друга вечер, в която да ни изведе. Или ако за пореден път на работа се налага да свършите нещо, което освен неприятно, не е и част от длъжностната ви характеристика, да съберете сили, и да проведете един откровен разговор с висшестоящия на тази тема. Или пък ако не ви се готви, да си направите едни яйца тази вечер, вместо обичайното петстепенно меню.

 

Наслаждавайте се на малките неща

Ами, ако сте поживели до поне 30-годишна възраст, вече имате достатъчен житейски опит за да знаете, че дори най-съкровеното ви желание да се сбъдне, то ще е като в приказката: „Преди си мечтаех да имам колело, сега имам колело, но си нямам мечта“. Общо взето, оценяваме нещо само в два случая – когато много дълго сме го желали, и най-накрая го получим, или когато сме го имали, и го изгубим. Но такава е човешката природа и един чисто физиологичен феномен я обуславя – нервната ни система е настроена така, че даден дразнител, колкото и мощен да е той, с времето отслабва своето действие, вследствие на адаптацията й. Съответно, все по-големи дози от даден дразнител са необходими, за да се постигне същото въздействие. И ето защо изпепеляващата любов прегаря, от даден наркотик трябва все по-голямо количество, а новата кола, или дори яхта – губят от своето очарование с всеки изминал ден. Дори детето, което обожаваме повече от самите нас, неминуемо ще упражни натиск върху гласните ни струни ☺ Идеята е, че и най-хубавите неща в този живот не са нещо, на което да можем да се удивляваме постоянно, ето защо тактиката е – харесваме малки, но различни неща всеки ден. Тази окраска на есента е различна от вчера, току-що изпеченият хляб ухае изумително, това червило прави жена ми толкова свежа, колегата-гадняр всъщност има хубава вратовръзка, а малкият ни син вече носи един номер по-големи обувки – честито за още една година родителство!

 

Говорете за чувствата си

Съществуват различни стилове на поведение, според които едни хора са по-прикрити, по-затворени, други са експресивни и искат да споделят всичко със света. Но истината е, че и двата типа и останалите, които се намират по-средата между тях, успяват да покажат една малка част от това, което действително им се върти в главата. Освен това, самият процес на комуникация минава през няколко етапа – мисъл, формулировка на тази мисъл, изказване на глас, придвижване до слуха на другия човек, който на база на своя опит, минало, преживявание и възприятия, интерпретира чутото по своя си начин.

Ето защо не е трудно да се загубите в превода и оттам да възникнат куп недоразумения, които, само ако са комични, ще запомним с добро. Затова да говорим за това, което чувстваме, и то от първо лице, а не като обвинение към другия човек, е един от факторите за омекотяване на комуникацията и за полагане на мостове към другите, напр. „Почувствах се пренебрегната, когато ме изпревари пред кафе-машината“, а не „Ти ме изпревари“.

 

Бъдете активни

Движението е живот; освен че доставя кислород до всички кътчета на тялото ни, то позволява по естествен път в него да се отделят жизненоважни хормони, включително този на щастието. И вместо да се залъжем с химичния заместител на любовта – шоколада, е по-здравословно да направим едно кросче из квартала. Това за мозъка е доза щастие, а когато той е щастлив, и ние се чувстваме добре.

 

Бъдете мили със себе си

95% е подсъзнание, и едва 5% е това, за което си даваме сметка. Ето защо се получава така, че в екстремни ситуации изненадваме себе си с реакции, които не сме предполагали, че бихме имали. Също така, на повърхността е възможно да смятаме, че егоизмът, който проявяваме на моменти, е чиста форма на себе-любов, но е тъкмо обратното. Първо, често в дълбините крием един мръсен, окаян затворник, който под парцаливите одежди и сплъстена коса бихме били изненадани да открием себе си. И тъй като тъмничарят на този затвор сме отново самите ние, рядко успяваме да стигнем до там, че да разберем за чудовището, което се крие вътре. И е склонно да се наранява уж случайно, да се разболява – уж от външни причинители, да си подбира среда, която го унижава, а не подкрепя – уж по лош късмет. И само когато забележите, че на себе си сте сложили чукнатата чинийка, за да може за гостите да остане лъскавата, че не си купувате скъпия крем за лице, защото „сега не ми трябва“, или си казвате на пръв поглед безобидното „ама че съм идиот!“ ако пропуснете правилната отбивка. Само тогава ви светва червената лампичка, че нещо под повърхността още носи старите травми. И ги стиска като скъп спомен, вместо да ги разтовари на боклука. Или да направи от тях пепел, от която да поникне нещо ново. Знаете ли, от горестта става чудесна тор.

 

Ограничете екранното време

„Душегубецът“, „Окото на циклона“, „Кутията на Пандора“ – екранното време има много имена, но истината е, че то не ви развива. То, и по-специално социалните мрежи, отнемат от времето ви за живот. Нещо повече, те ви превръщат в продукт, консумиращ това, което несъзнателно му наложат, независимо дали продукти или идея, и в крайна сметка ви правят колелце в механизма на нечия чужда мечта. Уж е забавно, уж е за отмора, а всъщност ни лишава от ценни минути, които иначе креативността ни ще накара да прекараме по куп други начини, по които да трупаме собствени спомени, вместо нарисувани палчета.

 

Прегърнете някого

Сами не осъзнаваме смисъла за физическото и психическото ни оцеляване, който близостта и допирът с друго човешко същество носи. Нашата социална природа, при някой в по-голяма степен, при друг – в по-малка, но винаги е съществена част от нормалното ни развитие и съществуване. Още от времената, в които е трябвало да се притискат един в друг, за да можем да се стоплим, да направим кръгова отбрана при заплаха, или да споделим оскъдно количество храна, в ДНК-то ни е заложена необходимостта от други индивиди, за да оцелеем. И не просто да са наоколо, а да ги усещаме, защото по този начин, както и при движението, в тялото се отделят жизнено необходими хормони.

Вселената в нас е необятна и е резултат от крехък и много фин баланс. Един микроелемент, хормон, витамин да „мръдне“, и последствията могат да бъдат пагубни. Да поддържаме това магическо равновесие, е резултат и от генетична предразположеност, и от външни, независещи от нас фактори, и от правилната подкрепа, която си подаряваме. Грижата за тялото и душата ни в степента, в която зависи от нас, е отговорността, която носим към природата за безценния дар на живота.

 

 

За автора:

Рая Попова е специалист с опит в сферата на коучинга, справянето с житейски и професионални трудности, бърнаута и личностно израстване, и можеш да запишеш час при нея чрез системата на MindFit.

Categories
Блог Съвети

5 начина за интервенция при панически атаки

Какво представлява паническото разстройство?

Паническото разстройство е най-често срещаното състояние от групата на тревожните разстройства. Това са състояния, в чиято група попадат още генерализираното тревожно разстройство, компулсивно-обсесивното разстройство, посттравматичното стресово разстройство. Паническите атаки могат да се проявят освен самостоятелно и в комбинация с други тревожни, хипохондрични, депресивни и стресови състояния. Жените страдат два и повече пъти по-често в сравнение с мъжете.

Паник атаките са моменти на изключително силен нереалистичен страх, съчетан с редица соматични прояви като сърцебиене, учестено дишане, замайване, гадене, изпотяване, напрежение в стомаха и цялото тяло, тремор. Продължават от една до няколко минути, като в зависимост от тежестта на състоянието могат да се повтарят неколкократно за един ден. Могат да се появяват без провокиращ фактор или да са резултат от гняв, силен страх, стрес, агресивен вътрешен диалог. Преживяващият атаката има смъртен страх, усещане, че ще получи сърдечна криза, чувство за задушаване, но разбира се реално не се случва нищо подобно, съществуваща опасност няма!

Но защо се случва?

Причините могат да бъдат много. Наследствеността играе значителна, но не и определяща роля. Голям процент от страдащите от паническо разстройство са от семейства, в които се среща генерализирана тревожност, страхови неврози, депресивни състояния, НО също не малък процент са с абсолютно здрави и адекватни родители.

Корена на паническите атаки са нашите възприятия за света! Паническата атака казва на тялото и психиката ни, че нещо трябва незабавно да се промени. И това е нашето отношение към собствената ни реалност. Тялото е най-съвършената биологична машина и щом са се изчерпали механизмите и за справяне, щом психиката ни води до подобни соматични прояви, значи трябва да поемем по пътя на промяната. Разбира се в днешно време психофармацията е в пълната си сила и справянето с паник атаките чрез медикаменти също е метод на избор, но е добре да направим разлика между симптоматично лечение (което е сила на лекарствата) и лечение на проблема в дълбочина (което е обект на психотерапията и себепознанието).

Ето и някои съвети за справяне с паник атаките:

1. Осъзнаване. Приемане. Любов.

Някои наричат паническите атаки бреме, но за повечето хора те се превръщат в ключовия момент към себепознанието. Като всяко нещо в живота въпрос на избор е да изберем гледната точка, която да ни е в услуга. Осъзнаването и приемането на самата паническа криза, че е нещо напълно безопасно, че е вегетативна реакция на тялото, в резултат на прекомерен стрес или неспокоен и тревожен ум, е първата стъпка към изцелението.

Емоционалните причини за паническо разстройство са липса на любов и приемане към самия себе си, липса на самоувереност, силно чувство за вина, прекалена самокритичност, емоционални и физически зависимости. Празнотата, която съществува в нас и е допринесла за нестабилното състояние, не може да бъде запълнена отвън. Това би могло да се случи само чрез безусловно приемане и любов към себе си. Умовете на голям процент от хората, не само страдащи от паническо разстройство, но и привидно здравите, непрекъснато препускат от мисъл в мисъл. Без паузи. Една след друга. Умовете им са зациклили и „мелят” непрекъснато – разрушителен и изтощителен процес, особено ако мислите са тревожни, негативни, депресивни.

Далеч по-различно е положението когато умът е спокоен и присъстващ в настоящия момент. Единственият начин човек да прояви себе си е да бъде присъстващ тук и сега, в това умение се крие насладата от живота. От тревогите реална полза няма, или можем да променим ситуацията или да я приемем. Бъдейки присъстващ и осъзнат, човек развива удовлетворение от настоящия момент и самоувереност. Присъствайки, всеки един проявява себе си в най-добрата си версия. Усетете тишината в ума си. Паническото разстройство е състояние, което тласка към развиването на емоционална интелигентност. Осъзнаването на състоянието, приемането на себе си и случващия се процес и любовта към себе си са първите и най-важни стъпки.

2. Дишане

По време на панически пристъп дишането е доста учестено , което предизвиква усещане за задух. Хипервентилацията, освен че влошава дихателния процес, води до алкализиране на кръвта и влошава замайването. Това, което можем да направим, е дълбоко диафрагмално дишане. Точно както се практикува в йогата нека вдишването и издишването траят няколко секунди и след издишване да има лека пауза, бавно и спокойно. Този процес освен че ще допринесе за регулирането на честотата на дишането и сърдечната дейност, но и ще релаксира до известна степен тялото.

3. Релаксиращи техники

Медитацията и йогата са чудесни начини да внесем спокойствие и уют в живота си. Физическата активност и успокояването на ума са техники, които елиминират напрежението, повишават енергията и подобряват здравето ни. Практикувайте медитация редовно, вкъщи или сред природата, на което и да е спокойно място. Нека тя стане вашият нов полезен навик.

4. В крайна сметка нищо не е чак толкова важно!

Не приемайте света толкова навътре. Да, емоционалността и интуицията са нещо прекрасно, когато те бъдат източник на щастие и хармония, не и когато са проявени в тревога и обиди. Нищо не е чак толкова важно, че да си заслужава вашия емоционален и физически дискомфорт. Всички сме тук за съвсем кратко, нека направим избора да сме щастливи. Паническата атака не е краят на света, нито е нещо свръх значимо, за да ѝ отделяме мислите си и енергията си. Тя е просто момент, който като всички други, идва и си отива.

5. Позитивни убеждения

Една от най-мощните техники използвани в психотерапията. Проанализирайте кои са негативните убеждения, които ви саботират и ги заменете с позитивни.

Ето и една техника за работа с убеждения и вярвания:

На лист хартия написваме негативно наше вярване (Пример: В случая на А. С., то беше – „ Аз изпитвам страх от храната.„). До него с червен химикал нарисуваме знака СТОП.

Слагаме го на място където да го виждаме всеки ден. Всяка сутрин, обед и вечер го задраскваме, като всеки път го правим с различен химикал. Син, червен и черен химикал.

Правим това от 30 до 45 дни, за да го затвърдим, докато цялото вярване е задраскано.

Всяка седмица може да си го снимате и да си го слагате като wallpaper на телефона или на desktop на Вашия компютър, за да виждате всеки ден прогреса, когато си погледнете телефона или компютъра.

Втората част от техниката, когато сте минали през този период на задраскване от 30 до 45 дни, е на нов лист да напишем новото вярване (в случая ще е: „Аз обичам храната и се храня пълноценно и с удоволствие!“)

До него си нарисуваме една усмивка или нещо друго положително, което ще ни кара да приемате това вярване за истина и си написваме за определени дни в месеца как ще подхраним това вярване.

Слагаме си 5 или 7 дни от този следващ период на месец, месец и половина в който ще направим действия, които да подхранят съответното вярване.

Отново си го снимаме и си го слагаме на телефона. Тук само в началото го снимаме и го оставяме. За да виждаме новото вярване с усмивката или друг положителен символ.

 

Това е НЛП техника, която работи за промяна на вярвания и убеждения.

Приятно прилагане. Ще се радвамe да споделите своите резултати.

 

За автора:

Лилия Илиева и Калоян Божанов, който променя статуквото в България, че е срамно и неестествено мъжете да работят за своето психично здраве и да стават цялостни и много по-успешни във взаимоотношенията, бизнеса и живота си. Можеш да запишеш час при Калоян чрез системата на MindFit.

Categories
Блог Мисли

Сувенири от пътища, които сме извървели

В последните години от живота си, дядо ми Иван пишеше.

Мисля, че това беше неговата форма на освобождаване от битието, което му се беше паднало. Пишеше за работата, която беше работил, и героите и случките са били максимално близки до реалността, макар и творческа измислица. За кабинет си имаше една таванска стаичка, която за тогавашните разбирания хич не беше стаичка, а най-хубавото помещение в къщата. Беше просторна, приятно обзаведена с бюро и стол, и задължителните за онези стандарти гардероб от масивно светло дърво и черга, чиято цел вероятно е била да придаде уют и усещане за гостоприемство.

На бюрото величествено се разполагаше тежка пишеща машина, или както тогава й казваха — пишуща машина. Като за таванско помещение имаше доволно голям прозорец, гледащ към други дворове, което тогава означаваше единствено поддържана зеленина, цветя и плодни дръвчета. Гледката галеше сетивата, успокояваше, и хвърляше обилна естествена светлина към вътрешността ѝ Царица Машина.

Помня елемента на загадъчна тайнственост, съчетана с магическо вълнение, когато скришом се промъквах горе, за да се насладя на атмосферата, специфичния аромат и усещането, че съм пристъпила светиня. Не помня някой изрично да ми е забранявал да се качвам там, и въпреки това много добре знаех, че това не е разрешено. Обичам да спазвам правилата и това за мен беше голямо нарушение, което ми причиняваше дискомфорт и ме караше постоянно да се ослушвам. Не, че щеше да помогне, тъй като и бездруго единствения изход беше стълбището, по което би се задал възрастният.

И въпреки това, не можех да се въздържа да се качвам и да разглеждам, да попрочитам някоя чернова, а по късно започнах и да слагам по някой и друг празен лист в машината, и да удрям клавишите. Мисля, че тогава още се е зародил интересът ми към писането, който за съжаление се прояви доста късно в живота ми. Не пишех нищо конкретно, просто изживявах магията. Тогава, ако чукнеш погрешка някоя буква, връщаш ръчно едно назад, и върху сгрешената — биеш правилната. Връщаш, поправяш, връщаш, поправяш и така, докато новата буква си личи недвусмислено. Е, да, бодат очите от далеч такива корекции, но това беше способът.

Мисля, че и начинът, по който ние можем да повлияем на подсъзнанието си и ограничаващите убеждения, е аналогичен. Трябва да повтаряме новата мантра, мисъл, възможност, концепция — каквото там за нас е необходимо и работи, докато заличи и подмени напълно онова, което вече ни е излишно, или по-зле — ни вреди. Да, мястото винаги ще стои като белег, но това е и част от функцията на белезите – сувенири от пътища, които сме извървели, рани, които сме преживели, и грешки, които са ни научили. И те бележат нашите малки победи, които си заслужава да отпразнуваме — дали с чаша вино, дали с нещо сладичко, дали просто с блага дума — към себе си и човекa, в когото сме се превърнали. Важно е равносметката да ни радва и да показва успеха ни. А казват, че единственият човек, с когото трябва да се състезаваш и сравняваш, си самият ти „преди“ и „сега“.

 

За автора:

Рая Попова е специалист с опит в сферата на коучинга, справянето с житейски и професионални трудности, бърнаута и личностно израстване, и можеш да запишеш час при нея чрез системата на MindFit.

Categories
Блог Мисли

Защо травмата трябва да се обговори

Франсоаз Долто е име, което предизвиква респект в средите на психологията. Пионер в анализирането на детското поведение, разкриване на травмите в ранното развитие, уважаван автор на редица трудове. Приносът й в психоанализата е добил световна популярност, а методите й на комуникация, се прилагат и днес.

Според нея, едно травматично събитие трябва да бъде обговорено, защото само това е начинът да не се съхранява в подсъзнанието, от където тайно да ръководи живота и решенията ни. Обговорена означава да се изрече на глас, да види бял свят, да бъде чута и по този начин – от една страна – призната, а от друга – погледната от различна перспектива.

Хората, които се занимават с литература на професионално ниво – писатели, автори, копирайтъри – често използват един малък трик, с който да редактират своите творения по начин, по който да звучат най-добре. И той е да прочетат на глас труда, който е вече завършен. Така те чуват как текста би звучал в главата на читателя, осмислят до колко ясно предадена е идеята им, и получават по-реалистична представа за своето творение. Подобно на този похват в авторството, е необходимо да направим нужните усилия, и да споделим даден травмиращ проблем.

Да, усилия, защото съзнанието ни предпазва умишлено от съзнателно завръщане към дадено неприятно изживяване, а и „забрави, не се занимавай“ е често срещан съвет в съвременното общество. Но това обговаряне, особено пред психолог, предоставя две опции със сериозен потенциал – едното е подобно на писател, човек да чуе отстрани това, което му се е случило, като по този начин си дава шанс да види нещата от друг ъгъл. Освен това споделяйки с друг човек – най-често професионалистът, който се явява негов терапевт, отново получава възможност да види друга гледна точка. Разбира се, без тя да съдържа какъвто и да е елемент на осъждане, а по-скоро като насоки и задаване на въпроси, които да дадат на „потърпевшият“ възможност да вникне в ситуацията, да я разбере и проумее по-добре.

Но при всички положения, обговарянето на дадена травма (или трудна ситуация) има едно чудодейно действие – сваля от енергията и негативния заряд на преживяното. Изказано на глас, то сякаш губи от своята мощ, намалява разрушителната си сила, и дава шанс на участникът в нея да не я разглежда като непреодолимо препятствие, а като шанс за учене и израстване.

Ето защо, зрелия, отговорен подход към здравето, изисква да си дадем сметка, че не само тялото трябва да е здраво, но и душата. Здравата психика води, тялото следва. Погрижете се за себе си, поговорете за нещата, които смитате под килима с напразната надежда те някак от само себе си да си тръгнат от там, да се самопочистят. Всички знаем, че не така работят нещата у дома, нали – е, същото е с най-съкровеното място, в което живеем – самите нас.

Бъдете здрави и не се колебайте да потърсите помощ, когато усетите нужда от това.

 

За автора:

Рая Попова е специалист с опит в сферата на коучинга, справянето с житейски и професионални трудности, бърнаута и личностно израстване, и можеш да запишеш час при нея чрез системата на MindFit.

Categories
Блог Мисли

Дефиниция на щастието

Според официалния сайт на Европейския съюз, дефиницията за качеството на живота се отнася до общото благосъстояние на индивидите и обществата. Това е степента на благополучие и лична удовлетвореност, изпитвано от даден човек или група от хора. ООН, са се задълбочили по темата, изготвяйки ежегоден международен доклад за щастието, от който се налагат интересни заключения.

Така например се налага изводът, че личното щастие е в силна зависимост от психическото здраве, физическото здраве, като забележете – то е на второ място след психическото, също, съвсем не маловажни са и здравословните отношения в семейството.

Един от основните аспекти на тези стабилни отношения, който най-много допринася за чувството на щастие, е възможността да имаме някого, на когото да разчитаме. Няма изненадани, предполага се.

Може би обаче следващият аспект ще учуди някои: най-важният фактор, който спомага на децата да достигнат потенциала си – интелектуален, емоционален, поведенчески, професионален, не са нито топлите обяди, нито парите или образованието (въпреки че и те фигурират в класацията и са важни), но за децата се оказва, че най-ключова е ролята на психически и емоционално здрава майка.

Да, ако сте мама, вие и вашето благополучие, са в пряка зависимост от развитието на устойчива психика при детето ви. Съответно – не се чувствайте виновна, ако правите неща, които са само за вас. От това да вземете вана на спокойствие, вместо да пуснете прахосмукачка, през това да послушате любимата си музика, вместо да помагате да се пише домашно в 11 вечерта, до това да отидете на романтичен уикенд само с половинката. И да, ако тази половинка не е бащата на децата, пак е ок.

Също, ако вътрешните ви убеждения ви нашепват, че за вас и семейството ви е най-добре да останете у дома в ролята на домакиня (разбира се, много важно е партньорът ви да няма нищо против този ваш избор и да го уважава и подкрепя наравно с всеки друг) – то да няма значение мнението на някой „доброжелател“, който ще ви обяви за мързелива, държанка и „недопринасяща за общественото благо“. Или обратното, ако енергията, целеустремеността, желанието за професионални постижения ви подтикват да следвате кариерно развитие, то да го направите смело и без грам угризения или съжаления.

Защото последствията от поведение, което съответства на същността ви и е конформно на вашите необходимости, ще направи бенефициенти на това поведение вас, семейството ви и децата.

А малко са майките, за които децата не са от първостепенна важност (но ако има, ще зачетем и това тяхно право). Да следвате уверено и с усмивка своя път, осигурявайки си моменти на почивка и време за себе си, дава на децата ви един от най-светлите примери как те самите да бъдат успешни и щастливи възрастни. Разбирателството и спокойните отношения с партньора също имат жизнена важност за нормалното и здравословно развитие на децата; това, предполагам, всички го приемат.

Не е тайна, че повечето ни травми идват от детството, от нашите родители. Те пък, от своя страна, носят техните от своите родители, и така назад в родословното дърво. Но вие, момичета и момчета, сте брънката, онази, най-важната, която прави моста между поколенията преди вас, и тези, които следват. Само вие имате свещената привилегия да пренапишете семейната история с други, по-красиви букви напред в родовата ви общност. Помислете върху това и не се чувствайте виновни да се погрижите за себе си. В крайна сметка, неслучайно дават тази инструкция в самолета – при опасност, първо поставете своята маска, а после на тези, които не могат да се справят сами, нали?

Така че, най-важното е, да се опитате да си осигурите среда на максимален физически и душевен комфорт, и да не се притеснявате да потърсите помощ тогава, когато усещате, че не се справяте сами.

 

За автора:

Рая Попова е специалист с опит в сферата на коучинга, справянето с житейски и професионални трудности, бърнаута и личностно израстване, и можеш да запишеш час при нея чрез системата на MindFit.

Categories
Блог Ревюта

Защо “Мъдростта на травмата” е един от най-важните филми на нашето поколение

Виктория Викторова, съосновател, MindFit.bg

“Покажи ми приятелите си, за да ти кажа какъв си”, казват хората по света. Аз имам подобно вярване и за музика, филми и интереси като цяло. Важи и обратното: по аудиторията на една творба може да се отсъди каква е самата творба. Това беше и първото ми впечатление за “Мъдростта на травмата” – документалният филм на д-р Габор Мате за психологически травми и зависимости: възпитана, любознателна аудитория с отворено съзнание.

Проличава си отдалеч не само от коментарите в социалните мрежи, но и на място преди прожекцията: любезни хора с надежда, макар и минимална – да намерят групичка зрители, в която има някой неявил се член. Готови бяха да платят много повече от стандартната цена за така ценния билет. Всички обаче бяха дошли и свободни билети така и не се намериха. Аз лично пък си останах с надеждата, че все някак от “Дом на киното” ще им “измислят” местенце в залата.

Защото този филм е увлекателен, но не е развлекателен.

Този филм е ВАЖЕН.

Този филм е ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН.

За първи път водя записки на тъмно в кино-салон, но имаше твърде много неща, които е от първостепенна важност да не забравя.

За да не губим време в излишно конкуриране на Уикипедия, ще спомена само, че д-р Габор Мате е канадски лекар, световнопризнат експерт по неврология, психиатрия и психология с фокус върху зависимости.

Както вече споменах, аудиторията на “Мъдростта на травмата” не е цялото население. А ми се иска да е. Филмът е въздействащ, но е направен едновременно научно издържан и разбираем.

ВИЗИЯ И ЗВУК

Макар темпото на пръв поглед да е бавно – с меланхолични мелодии за фон и доста сцени на забавен каданс, “Мъдростта на травмата” не отегчава и за миг. Гледайки го, човек се чувства погълнат и съпричастен към всяка показана история, включително тази на самия д-р Мате. Усещането за спокойствие и дори интимност, така необходими за изграждането на пространство на доверие, са подсилени от мекото илюстриране на част от историите чрез подобие на черна дъска и тебешир.

Тези, които са го гледали, вероятно веднага ще се съгласят, че това е филм, който е едновременно бавен и динамичен. Накратко казано, освен сценарно, е изключително визуално богат: споменатите анимации с тебешир се сменят с документални/репортажни кадри от улиците на големи градове, където живеят част от бездомните герои, както и с интервюта с д-р Мате и негови близки, колеги и пациенти.

Мекият, спокоен тон на гласа на участниците и минорната фонова музика допълват обстановката на пълно, безусловно доверие.

ЗНАЧИМОСТ

Въпросите, които този филм повдига; темите, които поставя на преден план, са това, което го прави един от най-важните на нашето поколение. И “нашето поколение” не е само образно казано. Така наречените “милениали” (родените между 1981 и 1996 г.) сме едно от най-травмираните поколения – до голяма степен заради лутането между различните очаквания и стилове живот, сред които сме се озовали неволно. Според последните проучвания, поколенията преди и след милениалите, са по-добре финансово – най-вече заради своето ясно място в света. Не са били хванати между индустриална и интернет ревюлюция, както и от световната икономическа криза в началото на кариерния си път. Тревожната статистика за влошеното психично състояние обаче включва и т.нар. “Поколение Z” – т.е. най-младото. Липсата на световна война не означава, че хората не са травмирани и това е едно от основните послания на документалния филм.

Сред засегнатите теми е адекватността на преподавателите в начални и средни училища. Учителите в световен мащаб не получават дори базово образование за психология и разпознаване на травми, а работят с деца в ключови възрасти целодневно.

Друг въпрос от критична важност е свръхкомпенсацията за вътрешни липси. Давайки пример дори със самия себе си, д-р Мате разкрива как куп хора стават лекари, полицаи, пожарникари и т.н., само за да запълнят зееща празнина в подсъзнанието си. “Как се справяш с това да не си желан? Правиш се нужен.”

Придаването на човешко лице на безбройните бездомни и наркозависими хора в съвременното общество също е от ключовите приноси на филма. Откровените разговори с тях и илюстрирането на съдбите им дава перспектива, за която повечето от нас не се замислят (или дори се стараят да не се замислят), когато ги подминаваме като част от екстериора на някоя сграда.

Темата за страданието и изцерението обаче е централна в близо 90-минутния съвременен шедьовър. Едно от посланията е, че донякъде трябва да сме благодарни, ако организмът ни реагира с тревожност, паник атаки или депресия, защото това означава, че ни сигнализира, че нещо категорично не е наред и е наложително спешно да се вземат мерки. Цялото ни тяло се бори за нашето оцеляване и щастие и това е неговият начин за сигнализиране.

Най-често причинителят е травма. Тя може да бъде както свързана с физическо насилие или инцидент, така и с привидно незначителни събития в животите на всеки от нас. Може да е и просто натрупване на стрес в ежедневието, който резултира в редица негативни здравословни и поведенчески проявления.

В ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Никой не излезе безразличен от тази прожекция. Някои зрители бяха вдъхновени, други – тъжни, трети – изумени, но всички бяха просветлени. Иска ми се филми като този да се прожектират в училище или поне в университетите. Безкрайно важно е да се говори за влиянието на травмите върху животите на всеки от нас и едновременно с това да става ясно, че могат да бъдат овладени и дори да се превърнат в източник на мъдрост.

Един от ключовите инструменти е психотерапията, така че както винаги ви насърчаваме – дори ако не сте наш абонат – да се свържете с екипа ни на hello@mindfit.bg, за да ви препоръчаме подходящ според нас психолог или терапевт.

Разбира се, ще се радваме и да разберем дали гледахте “Мъдростта на травмата” и какво мислите, ако да 🙂 

Categories
Блог Мисли

Къде живеят бесовете (и после лягат да спят)

Всеки от нас има (поне) по един звяр, затворен зад металните решетки на подсъзнанието му. И е добре, когато стои там. Защото понякога, в тъмна доба, разтваря решетките с изкривените си, артрозно сгърчени пръсти, и сянката му се спуска в лоното на нощта, за да плячкосва нови територии. Хищникът вече не се задоволява с това да яде от дълбините ти. Този път, е на лов за тялото ти.

Така се ражда болестта.

Ще иска да къса парче по парче, понякога лакомо, като изгладняло животно, понякога бавно, изискано, като английски лорд със сребърни прибори в ръка. Но веднъж намерил начина да се промъква през оловните решетки, ще го прави все по-уверено, по-страстно и по-ненаситно. А никой от нас няма резервно тяло в гардероба. Трябва да намерим начина да го спрем, а защо не и опитомим и сприятелим. Да, сприятелим – току виж се оказало, че всъщност звяра в нас, е имал тежко детство, а дори не го подозира, защото на хартия е от прекрасно семейство. Но крехката детска психика, има своите механизми за самонараняване от всъщност, съвсем безобидни подмятания на неговите родители.

Причината е логична – детето е “tabula rasa” (латински израз, който изповядва идеята, че индивидите се раждат без вградено умствено съдържание и следователно всяко знание идва от опит или възприятие). Празен бял лист, който няма никаква представа за механизмите, по които се движи света и взаимоотношенията в него. Малкия човек лесно ще възприеме натрапчивата добронамереност на своите родители във вид на забележки, ограничения и язвителни коментари като отхвърляне на неговата същност, а това е момента, в който зверчето поема първия си дъх. А според немалко специалисти, това даже се случва далеч преди да успяваш да разбираш думичките, които ти се говорят – още от утробата, от някое безобидно спречкване между родителите, от умора на майката след тежък ден, която зародишът възприема като отблъскване на самия него и нежелание на майка му той да е там.

Ето точно толкова крехки сме всъщност. И това, че на повърхността изглеждаме непокалтими, означава единствено, че ще е добре час по-скоро да започнем подобно на зелка – листо по листо, пласт по пласт, да събличаме маските, с които сме се покрили с цел да се предпазим, за да стигнем до онази наранена сърцевина, която се нуждае от… много, много любов и още повече – Любов. Не само да не оставяме звяра да безчинства, а да му помогнем да трансформира себе си във Феникс. Защото силата идва отвътре, от светлината, която всички носим.

И само това е начинът да живеем в здраве (състояние, което вярвам, че е изконно право на всеки човек), в хармония, баланс и нещо много важно – в смисъл и себереализация.

Дерзайте!

 

За автора:

Рая Попова е специалист с опит в сферата на коучинга, справянето с житейски и професионални трудности, бърнаута и личностно израстване, и можеш да запишеш час при нея чрез системата на MindFit.