Categories
Blog

Сувенири от пътища, които сме извървели

В последните години от живота си, дядо ми Иван пишеше.

Мисля, че това беше неговата форма на освобождаване от битието, което му се беше паднало. Пишеше за работата, която беше работил, и героите и случките са били максимално близки до реалността, макар и творческа измислица. За кабинет си имаше една таванска стаичка, която за тогавашните разбирания хич не беше стаичка, а най-хубавото помещение в къщата. Беше просторна, приятно обзаведена с бюро и стол, и задължителните за онези стандарти гардероб от масивно светло дърво и черга, чиято цел вероятно е била да придаде уют и усещане за гостоприемство.

На бюрото величествено се разполагаше тежка пишеща машина, или както тогава й казваха — пишуща машина. Като за таванско помещение имаше доволно голям прозорец, гледащ към други дворове, което тогава означаваше единствено поддържана зеленина, цветя и плодни дръвчета. Гледката галеше сетивата, успокояваше, и хвърляше обилна естествена светлина към вътрешността ѝ Царица Машина.

Помня елемента на загадъчна тайнственост, съчетана с магическо вълнение, когато скришом се промъквах горе, за да се насладя на атмосферата, специфичния аромат и усещането, че съм пристъпила светиня. Не помня някой изрично да ми е забранявал да се качвам там, и въпреки това много добре знаех, че това не е разрешено. Обичам да спазвам правилата и това за мен беше голямо нарушение, което ми причиняваше дискомфорт и ме караше постоянно да се ослушвам. Не, че щеше да помогне, тъй като и бездруго единствения изход беше стълбището, по което би се задал възрастният.

И въпреки това, не можех да се въздържа да се качвам и да разглеждам, да попрочитам някоя чернова, а по късно започнах и да слагам по някой и друг празен лист в машината, и да удрям клавишите. Мисля, че тогава още се е зародил интересът ми към писането, който за съжаление се прояви доста късно в живота ми. Не пишех нищо конкретно, просто изживявах магията. Тогава, ако чукнеш погрешка някоя буква, връщаш ръчно едно назад, и върху сгрешената — биеш правилната. Връщаш, поправяш, връщаш, поправяш и така, докато новата буква си личи недвусмислено. Е, да, бодат очите от далеч такива корекции, но това беше способът.

Мисля, че и начинът, по който ние можем да повлияем на подсъзнанието си и ограничаващите убеждения, е аналогичен. Трябва да повтаряме новата мантра, мисъл, възможност, концепция — каквото там за нас е необходимо и работи, докато заличи и подмени напълно онова, което вече ни е излишно, или по-зле — ни вреди. Да, мястото винаги ще стои като белег, но това е и част от функцията на белезите – сувенири от пътища, които сме извървели, рани, които сме преживели, и грешки, които са ни научили. И те бележат нашите малки победи, които си заслужава да отпразнуваме — дали с чаша вино, дали с нещо сладичко, дали просто с блага дума — към себе си и човекa, в когото сме се превърнали. Важно е равносметката да ни радва и да показва успеха ни. А казват, че единственият човек, с когото трябва да се състезаваш и сравняваш, си самият ти „преди“ и „сега“.

 

За автора:

Рая Попова е специалист с опит в сферата на коучинга, справянето с житейски и професионални трудности, бърнаута и личностно израстване, и можеш да запишеш час при нея чрез системата на MindFit.

Categories
Blog

Защо травмата трябва да се обговори

Франсоаз Долто е име, което предизвиква респект в средите на психологията. Пионер в анализирането на детското поведение, разкриване на травмите в ранното развитие, уважаван автор на редица трудове. Приносът й в психоанализата е добил световна популярност, а методите й на комуникация, се прилагат и днес.

Според нея, едно травматично събитие трябва да бъде обговорено, защото само това е начинът да не се съхранява в подсъзнанието, от където тайно да ръководи живота и решенията ни. Обговорена означава да се изрече на глас, да види бял свят, да бъде чута и по този начин – от една страна – призната, а от друга – погледната от различна перспектива.

Хората, които се занимават с литература на професионално ниво – писатели, автори, копирайтъри – често използват един малък трик, с който да редактират своите творения по начин, по който да звучат най-добре. И той е да прочетат на глас труда, който е вече завършен. Така те чуват как текста би звучал в главата на читателя, осмислят до колко ясно предадена е идеята им, и получават по-реалистична представа за своето творение. Подобно на този похват в авторството, е необходимо да направим нужните усилия, и да споделим даден травмиращ проблем.

Да, усилия, защото съзнанието ни предпазва умишлено от съзнателно завръщане към дадено неприятно изживяване, а и „забрави, не се занимавай“ е често срещан съвет в съвременното общество. Но това обговаряне, особено пред психолог, предоставя две опции със сериозен потенциал – едното е подобно на писател, човек да чуе отстрани това, което му се е случило, като по този начин си дава шанс да види нещата от друг ъгъл. Освен това споделяйки с друг човек – най-често професионалистът, който се явява негов терапевт, отново получава възможност да види друга гледна точка. Разбира се, без тя да съдържа какъвто и да е елемент на осъждане, а по-скоро като насоки и задаване на въпроси, които да дадат на „потърпевшият“ възможност да вникне в ситуацията, да я разбере и проумее по-добре.

Но при всички положения, обговарянето на дадена травма (или трудна ситуация) има едно чудодейно действие – сваля от енергията и негативния заряд на преживяното. Изказано на глас, то сякаш губи от своята мощ, намалява разрушителната си сила, и дава шанс на участникът в нея да не я разглежда като непреодолимо препятствие, а като шанс за учене и израстване.

Ето защо, зрелия, отговорен подход към здравето, изисква да си дадем сметка, че не само тялото трябва да е здраво, но и душата. Здравата психика води, тялото следва. Погрижете се за себе си, поговорете за нещата, които смитате под килима с напразната надежда те някак от само себе си да си тръгнат от там, да се самопочистят. Всички знаем, че не така работят нещата у дома, нали – е, същото е с най-съкровеното място, в което живеем – самите нас.

Бъдете здрави и не се колебайте да потърсите помощ, когато усетите нужда от това.

 

За автора:

Рая Попова е специалист с опит в сферата на коучинга, справянето с житейски и професионални трудности, бърнаута и личностно израстване, и можеш да запишеш час при нея чрез системата на MindFit.

Categories
Blog

Дефиниция на щастието

Според официалния сайт на Европейския съюз, дефиницията за качеството на живота се отнася до общото благосъстояние на индивидите и обществата. Това е степента на благополучие и лична удовлетвореност, изпитвано от даден човек или група от хора. ООН, са се задълбочили по темата, изготвяйки ежегоден международен доклад за щастието, от който се налагат интересни заключения.

Така например се налага изводът, че личното щастие е в силна зависимост от психическото здраве, физическото здраве, като забележете – то е на второ място след психическото, също, съвсем не маловажни са и здравословните отношения в семейството.

Един от основните аспекти на тези стабилни отношения, който най-много допринася за чувството на щастие, е възможността да имаме някого, на когото да разчитаме. Няма изненадани, предполага се.

Може би обаче следващият аспект ще учуди някои: най-важният фактор, който спомага на децата да достигнат потенциала си – интелектуален, емоционален, поведенчески, професионален, не са нито топлите обяди, нито парите или образованието (въпреки че и те фигурират в класацията и са важни), но за децата се оказва, че най-ключова е ролята на психически и емоционално здрава майка.

Да, ако сте мама, вие и вашето благополучие, са в пряка зависимост от развитието на устойчива психика при детето ви. Съответно – не се чувствайте виновна, ако правите неща, които са само за вас. От това да вземете вана на спокойствие, вместо да пуснете прахосмукачка, през това да послушате любимата си музика, вместо да помагате да се пише домашно в 11 вечерта, до това да отидете на романтичен уикенд само с половинката. И да, ако тази половинка не е бащата на децата, пак е ок.

Също, ако вътрешните ви убеждения ви нашепват, че за вас и семейството ви е най-добре да останете у дома в ролята на домакиня (разбира се, много важно е партньорът ви да няма нищо против този ваш избор и да го уважава и подкрепя наравно с всеки друг) – то да няма значение мнението на някой „доброжелател“, който ще ви обяви за мързелива, държанка и „недопринасяща за общественото благо“. Или обратното, ако енергията, целеустремеността, желанието за професионални постижения ви подтикват да следвате кариерно развитие, то да го направите смело и без грам угризения или съжаления.

Защото последствията от поведение, което съответства на същността ви и е конформно на вашите необходимости, ще направи бенефициенти на това поведение вас, семейството ви и децата.

А малко са майките, за които децата не са от първостепенна важност (но ако има, ще зачетем и това тяхно право). Да следвате уверено и с усмивка своя път, осигурявайки си моменти на почивка и време за себе си, дава на децата ви един от най-светлите примери как те самите да бъдат успешни и щастливи възрастни. Разбирателството и спокойните отношения с партньора също имат жизнена важност за нормалното и здравословно развитие на децата; това, предполагам, всички го приемат.

Не е тайна, че повечето ни травми идват от детството, от нашите родители. Те пък, от своя страна, носят техните от своите родители, и така назад в родословното дърво. Но вие, момичета и момчета, сте брънката, онази, най-важната, която прави моста между поколенията преди вас, и тези, които следват. Само вие имате свещената привилегия да пренапишете семейната история с други, по-красиви букви напред в родовата ви общност. Помислете върху това и не се чувствайте виновни да се погрижите за себе си. В крайна сметка, неслучайно дават тази инструкция в самолета – при опасност, първо поставете своята маска, а после на тези, които не могат да се справят сами, нали?

Така че, най-важното е, да се опитате да си осигурите среда на максимален физически и душевен комфорт, и да не се притеснявате да потърсите помощ тогава, когато усещате, че не се справяте сами.

 

За автора:

Рая Попова е специалист с опит в сферата на коучинга, справянето с житейски и професионални трудности, бърнаута и личностно израстване, и можеш да запишеш час при нея чрез системата на MindFit.

Categories
Blog

Защо “Мъдростта на травмата” е един от най-важните филми на нашето поколение

Виктория Викторова, съосновател, MindFit.bg

“Покажи ми приятелите си, за да ти кажа какъв си”, казват хората по света. Аз имам подобно вярване и за музика, филми и интереси като цяло. Важи и обратното: по аудиторията на една творба може да се отсъди каква е самата творба. Това беше и първото ми впечатление за “Мъдростта на травмата” – документалният филм на д-р Габор Мате за психологически травми и зависимости: възпитана, любознателна аудитория с отворено съзнание.

Проличава си отдалеч не само от коментарите в социалните мрежи, но и на място преди прожекцията: любезни хора с надежда, макар и минимална – да намерят групичка зрители, в която има някой неявил се член. Готови бяха да платят много повече от стандартната цена за така ценния билет. Всички обаче бяха дошли и свободни билети така и не се намериха. Аз лично пък си останах с надеждата, че все някак от “Дом на киното” ще им “измислят” местенце в залата.

Защото този филм е увлекателен, но не е развлекателен.

Този филм е ВАЖЕН.

Този филм е ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН.

За първи път водя записки на тъмно в кино-салон, но имаше твърде много неща, които е от първостепенна важност да не забравя.

За да не губим време в излишно конкуриране на Уикипедия, ще спомена само, че д-р Габор Мате е канадски лекар, световнопризнат експерт по неврология, психиатрия и психология с фокус върху зависимости.

Както вече споменах, аудиторията на “Мъдростта на травмата” не е цялото население. А ми се иска да е. Филмът е въздействащ, но е направен едновременно научно издържан и разбираем.

ВИЗИЯ И ЗВУК

Макар темпото на пръв поглед да е бавно – с меланхолични мелодии за фон и доста сцени на забавен каданс, “Мъдростта на травмата” не отегчава и за миг. Гледайки го, човек се чувства погълнат и съпричастен към всяка показана история, включително тази на самия д-р Мате. Усещането за спокойствие и дори интимност, така необходими за изграждането на пространство на доверие, са подсилени от мекото илюстриране на част от историите чрез подобие на черна дъска и тебешир.

Тези, които са го гледали, вероятно веднага ще се съгласят, че това е филм, който е едновременно бавен и динамичен. Накратко казано, освен сценарно, е изключително визуално богат: споменатите анимации с тебешир се сменят с документални/репортажни кадри от улиците на големи градове, където живеят част от бездомните герои, както и с интервюта с д-р Мате и негови близки, колеги и пациенти.

Мекият, спокоен тон на гласа на участниците и минорната фонова музика допълват обстановката на пълно, безусловно доверие.

ЗНАЧИМОСТ

Въпросите, които този филм повдига; темите, които поставя на преден план, са това, което го прави един от най-важните на нашето поколение. И “нашето поколение” не е само образно казано. Така наречените “милениали” (родените между 1981 и 1996 г.) сме едно от най-травмираните поколения – до голяма степен заради лутането между различните очаквания и стилове живот, сред които сме се озовали неволно. Според последните проучвания, поколенията преди и след милениалите, са по-добре финансово – най-вече заради своето ясно място в света. Не са били хванати между индустриална и интернет ревюлюция, както и от световната икономическа криза в началото на кариерния си път. Тревожната статистика за влошеното психично състояние обаче включва и т.нар. “Поколение Z” – т.е. най-младото. Липсата на световна война не означава, че хората не са травмирани и това е едно от основните послания на документалния филм.

Сред засегнатите теми е адекватността на преподавателите в начални и средни училища. Учителите в световен мащаб не получават дори базово образование за психология и разпознаване на травми, а работят с деца в ключови възрасти целодневно.

Друг въпрос от критична важност е свръхкомпенсацията за вътрешни липси. Давайки пример дори със самия себе си, д-р Мате разкрива как куп хора стават лекари, полицаи, пожарникари и т.н., само за да запълнят зееща празнина в подсъзнанието си. “Как се справяш с това да не си желан? Правиш се нужен.”

Придаването на човешко лице на безбройните бездомни и наркозависими хора в съвременното общество също е от ключовите приноси на филма. Откровените разговори с тях и илюстрирането на съдбите им дава перспектива, за която повечето от нас не се замислят (или дори се стараят да не се замислят), когато ги подминаваме като част от екстериора на някоя сграда.

Темата за страданието и изцерението обаче е централна в близо 90-минутния съвременен шедьовър. Едно от посланията е, че донякъде трябва да сме благодарни, ако организмът ни реагира с тревожност, паник атаки или депресия, защото това означава, че ни сигнализира, че нещо категорично не е наред и е наложително спешно да се вземат мерки. Цялото ни тяло се бори за нашето оцеляване и щастие и това е неговият начин за сигнализиране.

Най-често причинителят е травма. Тя може да бъде както свързана с физическо насилие или инцидент, така и с привидно незначителни събития в животите на всеки от нас. Може да е и просто натрупване на стрес в ежедневието, който резултира в редица негативни здравословни и поведенчески проявления.

В ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Никой не излезе безразличен от тази прожекция. Някои зрители бяха вдъхновени, други – тъжни, трети – изумени, но всички бяха просветлени. Иска ми се филми като този да се прожектират в училище или поне в университетите. Безкрайно важно е да се говори за влиянието на травмите върху животите на всеки от нас и едновременно с това да става ясно, че могат да бъдат овладени и дори да се превърнат в източник на мъдрост.

Един от ключовите инструменти е психотерапията, така че както винаги ви насърчаваме – дори ако не сте наш абонат – да се свържете с екипа ни на hello@mindfit.bg, за да ви препоръчаме подходящ според нас психолог или терапевт.

Разбира се, ще се радваме и да разберем дали гледахте “Мъдростта на травмата” и какво мислите, ако да 🙂 

Categories
Blog

Къде живеят бесовете (и после лягат да спят)

Всеки от нас има (поне) по един звяр, затворен зад металните решетки на подсъзнанието му. И е добре, когато стои там. Защото понякога, в тъмна доба, разтваря решетките с изкривените си, артрозно сгърчени пръсти, и сянката му се спуска в лоното на нощта, за да плячкосва нови територии. Хищникът вече не се задоволява с това да яде от дълбините ти. Този път, е на лов за тялото ти.

Така се ражда болестта.

Ще иска да къса парче по парче, понякога лакомо, като изгладняло животно, понякога бавно, изискано, като английски лорд със сребърни прибори в ръка. Но веднъж намерил начина да се промъква през оловните решетки, ще го прави все по-уверено, по-страстно и по-ненаситно. А никой от нас няма резервно тяло в гардероба. Трябва да намерим начина да го спрем, а защо не и опитомим и сприятелим. Да, сприятелим – току виж се оказало, че всъщност звяра в нас, е имал тежко детство, а дори не го подозира, защото на хартия е от прекрасно семейство. Но крехката детска психика, има своите механизми за самонараняване от всъщност, съвсем безобидни подмятания на неговите родители.

Причината е логична – детето е “tabula rasa” (латински израз, който изповядва идеята, че индивидите се раждат без вградено умствено съдържание и следователно всяко знание идва от опит или възприятие). Празен бял лист, който няма никаква представа за механизмите, по които се движи света и взаимоотношенията в него. Малкия човек лесно ще възприеме натрапчивата добронамереност на своите родители във вид на забележки, ограничения и язвителни коментари като отхвърляне на неговата същност, а това е момента, в който зверчето поема първия си дъх. А според немалко специалисти, това даже се случва далеч преди да успяваш да разбираш думичките, които ти се говорят – още от утробата, от някое безобидно спречкване между родителите, от умора на майката след тежък ден, която зародишът възприема като отблъскване на самия него и нежелание на майка му той да е там.

Ето точно толкова крехки сме всъщност. И това, че на повърхността изглеждаме непокалтими, означава единствено, че ще е добре час по-скоро да започнем подобно на зелка – листо по листо, пласт по пласт, да събличаме маските, с които сме се покрили с цел да се предпазим, за да стигнем до онази наранена сърцевина, която се нуждае от… много, много любов и още повече – Любов. Не само да не оставяме звяра да безчинства, а да му помогнем да трансформира себе си във Феникс. Защото силата идва отвътре, от светлината, която всички носим.

И само това е начинът да живеем в здраве (състояние, което вярвам, че е изконно право на всеки човек), в хармония, баланс и нещо много важно – в смисъл и себереализация.

Дерзайте!

 

За автора:

Рая Попова е специалист с опит в сферата на коучинга, справянето с житейски и професионални трудности, бърнаута и личностно израстване, и можеш да запишеш час при нея чрез системата на MindFit.

Categories
Blog

13 неща, които психически силните хора не правят [Част 3]

В третата част от поредицата, ще ви запознаем с още 5 навика, които хората със силна психика избягват да развиват, за да водят спокоен и щастлив живот.

Можеш да посетиш първата и втората част от поредицата, ако искаш да си припомниш предишните 8 навика.

9. Психически силните хора не завиждат на чуждия успех

Понякога се случва да изпитаме завист за кратко. Дали защото се чувстваме неудовлетворени от собствените си постижения, дали заради породено усещане за несправедливост. Лесно е да негодуваме, но не бива да забравяме, че успехите на другите не омаловажават нашите собствени и вместо да хабим енергия и време в сравняване, по-добре да се съсредоточим върху собствения си път към успеха и личното усъвършенстване.

10. Психически силните хора не се отказват след първия неуспех

„Провалът е част от пътя към успеха“ – може и да звучи клиширано, но си е самата истина. Съвсем нормално е да се обезкуражим, ако първият опит не се окаже успешен. Но това означава ли, че трябва да се откажем? Вместо това какво бихме могли да направим, за да постигнем целта си?

11. Психически силните хора не се страхуват да останат насаме със себе си

За много от нас самата мисъл да останем сами звучи непривлекателно. За други звучи направо страшно. Все пак живеем в свят, в който сме свикнали да имаме непрекъсната връзка със света, да бъдем постоянно заети, да сме обградени от непрестанен шум, хаос и движение. Дали обаче правим разлика между самота и усамотение? Каква всъщност е причината да не прекарваме време насаме с мислите си и осъзнаваме ли колко важно за развитието ни е това?

12. Психически силните хора не смятат, че светът им дължи нещо

Много е важно да имаме реалистична оценка за себе си. Разбира се, има моменти, в които смятаме, че в някои отношения ни се полага повече, но дали наистина заслужаваме да получим нещо повече от останалите? И не е ли по-конструктивно да се съсредоточим върху това, което можем да дадем от себе си, а не върху това, което искаме да вземем?

13. Психически силните хора не очакват незабавни резултати

Наполеон Хил някога е казал: „Търпението, постоянството и потта създават непобедимата комбинация на успеха“. Въпреки че живеем в забързан свят, не можем да получаваме незабавно всичко, което пожелаем. Изключително важно е да си създаваме реалистични очаквания за това колко дълго ще отнеме да постигнем целта си, колко трудно ще бъде и какви усилия ще ни коства. Вместо да се разочароваме от липсата на мигновени резултати, нека не забравяме коя е крайната ни цел, какво ни мотивира да я постигнем и кои са малките, но важни победи, които сме завоювали до този момент.

 

В своята книга Ейми Морин разглежда кои са онези модели на поведение, които биха могли да ни помогнат да развием своя потенциал и ни дава практични съвети как да го направим. „13 неща, които психически силните хора не правят“ ни кара да се замислим дали полагаме достатъчно усилия, за да надградим силните си страни, дали сме готови да се изправим пред предизвикателствата на живота и дали живеем в хармония с ценностите, които изповядваме, независимо от обстоятелствата, които ни заобикалят.

Categories
Blog

13 неща, които психически силните хора не правят [Част 2]

След като научихме, че е важно да пазим силите си и да регулираме очакванията си, нека продължим към следващата порция “неща, които психически силните хора не правят” според Ейми Морин, психотерапевт и автор на едноименната книга.

5. Психически силните хора не се стремят да угаждат на всеки

  • Готови сте на всичко, за да избегнете конфликт;
  • Склонни сте да казвате „да“, когато ви молят за услуга, дори и да не искате да правите въпросното нещо;
  • Често търсите одобрение и похвала от обкръжението си;
  • Чувствате се отговорни за това как се чувстват другите;

Звучат ли ви познато някои от тези примери? Много често в опита си да бъдем добри и услужливи, да откликнем на нуждите на околните, всъщност пренебрегваме собствените си ценности, чувства и нужди. Какъв е проблемът в това да угаждаме на другите и как да започнем да отстояваме себе си? Здравословно ли е да се съгласяваме с всичко и защо е важно понякога да кажем „не“ ?

6. Психически силните хора не се страхуват да поемат премерени рискове

Истината е, че понякога позволяваме на емоциите да ни завладеят дори когато за тях няма рационално обяснение. Страхът от риска често води до избягването му и това е нормално. Но какво би станало ако се научим как да преценяваме правилно риска и започнем да взимаме по-смели решения, базирани на логика и опит?

7. Психически силните хора не живеят в миналото

„Не живей в миналото, не мечтай за бъдещето, концентрирай ума си върху настоящия момент“ е казал някога Буда. Много е лесно да заседнем в мисли, които ни връщат назад във времето, дори това да ни носи болка и негативни емоции. Много е лесно да се убедим, че тогава сме били по-щастливи, по-уверени, по-добри, но дали не преувеличаваме и какъв е смисълът да разсъждаваме над отминали събития и неща, върху които в момента нямаме контрол? Вместо това не е ли по-добре да се съсредоточим върху настоящето и да приложим научените уроци, да си поставим нови цели и да продължим напред с живота си?

8. Психически силните хора не повтарят една и съща грешка многократно

Има ли хора, които никога не грешат? Едва ли. Нормално и съвсем човешко е да се греши, важното е каква поука си взимаме след това. А защо понякога не успяваме да се отърсим от старите навици и има ли начин да увеличим способността си за самоконтрол?

Отговорите на всички тези въпроси може да откриете в книгата „13 неща, които психически силните хора не правят“.

Междувременно не пропускайте и третата част на поредицата, в която ще разкрием още 5 „неща“, които хората със силна психика избягват да правят, за да водят спокоен и осъзнат живот.

Categories
Blog

13 неща, които психически силните хора не правят [Част 1]

Обикновено, когато се замислим за силата на психиката, търсим съвети и примери за това какво би трябвало да направим, как бихме могли да променим поведението си и какво можем да добавим, за да бъдем по-силни. Но замисляме ли се дали има неща, които НЕ би трябвало да правим, замисляме ли се как би могъл да се промени животът ни, ако избягваме определени действия целенасочено?

Отговори на всички тези въпроси се опитва да даде Ейми Морин, която изброява в своята книга „13 неща, които психически силните хора не правят“, като междувременно описва различните видове поведение, на което всеки от нас понякога става жертва. Прочитайки ги, човек се замисля по-задълбочено за личното израстване, за усъвършенстването и за стремежа да бъдем по-добри, отколкото сме били вчера.

В три поредни блог поста ще обобщим нейните заключения, а ако искаш да получиш по-задълбочена информация, непременно си купи пълната книга, издадена на българския пазар от „Хермес“.

1. Психически силните хора не си губят времето в самосъжаление

Това гласи първото твърдение, което отвежда мисълта ни към темата за саморазрушителните мисли, поведението ни в стресови ситуации и справянето с различните житейски предизвикателства.

2. Психически силните хора не пилеят силите си

Както Дейл Карнеги е казал: „Когато мразим враговете си, ние им даваме власт над нас: власт над съня ни, над апетита ни, над кръвното ни налягане, над здравето ни и над щастието ни“. В тази глава въпросът е до каква степен запазваме силите и енергията си за истински важните неща в нашия живот, поставяме ли здравословни емоционални и физически граници във взаимоотношенията си с хората и поемаме ли контрол над собствените си реакции.

3. Психически силните хора не се плашат от промяната

Истината е, че дори да осъзнаваме необходимостта от промяна в нашия живот и да вярваме, че тя е за добро, то много често се страхуваме от нея и се опитваме да я избегнем – дали защото я свързваме с излизане от зоната си на комфорт, дали защото подценяваме собствените си способности да се справим с непредвидени ситуации, или защото прекалено много сме свикнали с определени свои навици и заобикалящата ни среда. Обаче замисляме ли се какъв е проблемът в това да се страхуваме от промяната и как бихме могли да преодолеем това състояние?

4. Психически силните хора не задълбават в неща, които са извън техния контрол

Дали твърде често се опитваме да държим нещата под своя контрол и защо го правим? Колко време и енергия ни отнемат опитите да променим някого и до какво води това? Чувстваме ли се твърде разочаровани, когато нещата не се подредят така, както сме си представяли и какво бихме могли да направим, за да запазим балансирано усещане за контрол?

 

Ако и на теб тези теми са ти поне наполовина толкова интересни и полезни, колкото на нас, не изпускай от поглед блога ни, където скоро идват следващите части и – разбира се – сдобий се с книгата „13 неща, които психически силните хора не правят“ при първа възможност.

Categories
Blog

Не мислех, че някога ще споделя това…

Автор: Виктория Викторова, съосновател, MindFit

За никого не е тайна, че в миналото си имам мрачно десетилетие на клинична депресия от най-тежкия вид. Подреждайки вкъщи наскоро, попаднах на тетрадка от ОНОВА време, датираща от около 2012 г. Това е периодът, в който (както години по-късно разбрах) тогавашният ми партньор е изтръпвал всеки път, когато се доближа до балконската врата – ще кажа само толкова в тази посока за момента. 

Та, в тази тетрадка намерих свое писмено излияние, което е толкова болезнено искрено и описателно, че първата ми реакция след прочитането му беше порив да го изхвърля и никой никога да не го види. Да оставя в миналото дори спомена за ужасяващия начин, по който съм се чувствала и съм възприемала света в състояние на клинична депресия.

Важна вметка: когато изпитвам емоции, с които не знам какво да направя, хващам химикалка и започвам да пиша. Да ги изливам на хартия без цензура. Понякога това ме успокоява, понякога ми дава яснота, понякога ми помага да структурирам хаоса. Във всички случаи обаче оставя следа и послание за бъдещото ми „аз“. Именно от реда, адресиращ (тогава) бъдещото ми „аз“, се разплаках необяснимо. Може би ми стана зверски мъчно за онова момиче и нещата, които е изпитвало тогава. Може би беше заради изживяването наново на отчаянието и осъзнаването, че от тогавашната гледна точка, психически здраво и щастливо бъдещо „аз“ не съществува, а може би заради облекчение, че всъщност днес съм тук: щастлива, дейна и вдъхновена…

Сегашното ми, излекувано от вече 3 години „аз“ много иска да прегърне онова отпреди десетилетие и да му каже „Съжалявам, че преминаваш през това. Но нещата наистина се подобряват в бъдеще. Не се отказвай от психотерапията и от търсенето на вдъхновение и знай: не си лигла.“ (Ще разберете защо точно това.)

Така или иначе, казах си, че това е четиво, което именно заради порива ми да бъде унищожено, трябва да бъде показано на максимален брой хора. Защото поривът за криене на това състояние, е един от основните проблеми пред темата за психичното здраве у нас. Освен това има ключов принос за липсата на разбиране за състоянието от страна на хората, които не са преминали през него (и на които пожелавам НИКОГА да не преминават през него).

Ако тази ми тъмна „находка“ помогне на дори един човек да добие представа за състоянието или да се почувства по-малко сам, ще си е заслужавало.

Ето го и пълния текст:

„Плаче ми се. По-точната дума е „реве“ ми се. Не е само сега и не е с причина. Може би липсата на причина е едно от още по-отвратителните неща в ситуацията. Лесно ми е да наричам състоянието си „депресия“, след като няколко години се самоубеждавах, че съм просто лигла.

А ето сега – хапчетата не помагат, отпуската не помага, работата – още по-малко. Разбира се, нормално е да не мога да намеря Смисъла в някое от тези три неща само чрез попиването им.

Но дори да оставим липсата на Смисъл настрана, Скуката смачква съзнанието. А Тя е непреодолима. Такава Скука, която би трябвало да бъде вписана сред Кръговете на Ада. Опустошаваща.

Всичко това си има изключително физически проявления. Именно тях искам да отбележа за някой ден, когато (hopefully) съм „добре“ – за да знам пред себе си, че не съм се лигавела.

Реве ми се, както споменах.

Ама яко.

Бучката е заседнала в гърлото и ме задушава. Вероятно има общо с това, но ми е наистина трудно да дишам. Въздухът май не стига съвсем до белите ми дробове.

Повръща ми се, когато направя каквото и да е физическо усилие. През останалото време (докато лежа или просто съм се разплула) коремът ми е на топка – боли ме, гъделичка ме, притеснено ми е.

Вие ми се свят. Отдавам го на това колко силно ми се реве (но не мога да го направя, а и дори да се разрева, моите хлипове не поправят нищо – нямам нищо конкретно за изплакване… „хаха, какъв избор на дума“).

Не ми се стои будна – всичко ме боли, а нямам желание за нищо, докато ме преследва фаталното усещане за губене на време.

Не искам да заспивам обаче – заспиването (въпреки хапчетата) ме отвежда в т.нар. „Страна на сънищата“. Не искам да ходя там. Там всичко е неконтролируемо, а и няма значение – дори да сънувам приятен, „розов“ сън, нещата след него не са кой знае колко по-добри.

Безсилието е другият основен проблем. За физическото е ясно. Психическото, и то не само моето, а и това на околните, е страшно. СТРАШНО.

Чисто научно – целият ми организъм е бъгав. Майната му на цикъла ми и неговата липса – те са проявление на мозъчните проблеми – доказано е дори с операция на яйчниците. Та, мозъкът. Винаги ми е създавал проблеми. Едната половина дава „на късо“ и е*ава всичко. Доста научно, а? Е, това засега е най-точната диагноза, която ми е дадена.

Не искам да ходя на работа, не искам да стоя вкъщи, не искам и екскурзии.

Нищо не искам.

„Е, как така?“, ще попита всеки НОРМАЛЕН човек. Ей така. Ето тук ще вкарам ясния спомен от събуждането ми (принудително) от пълната упойка след споменатата вече операция. Събуждат ме лекарите и ми викат един през друг: „Дишай, Вики! Дишай!“

А аз не исках да дишам. Исках просто да ме оставят. Ако можех да говоря тогава, щях да им отвръщам „НЕ! Оставете ме!!!“

Нищо чудно, че веднага след това пациентите повръщат (и аз го направих). Това е като бебешкия плач при раждането. Насила са те вкарали в тоя свят.

Та така. Всичко ме боли, нищо не искам и съм заклещена между реалността, „Страната на сънищата“ и… мозъка си…

Толкова. Защото много ми се вие свят.“

 

Ако ти или някой твой близък се борите с нещо подобно, се свържи с нас, без значение дали си абонат на MindFit или не <3 

Categories
Blog

5 подкаста, които превръщат самотата в израстване

Страх ли те е, подобно на мен (Вики) в миналото, да оставаш сам защото това те изправя лице в лице с тъмните ти мисли? Е, вцепеняващите тишина и за изолация могат да бъдат превърнати в безценно време за попиване на нова информация и израстване. И дори когато няма хора около теб, няма да се чувстваш сам, защото хората, водещи тези подкасти, ТЕ РАЗБИРАТ и ги правят именно за слушатели като теб и мен.

(ВАЖНО! За жалост, все още не успяваме да открием български подкаст, фокусиран върху интересните теми за психичното здраве, така че ще се радваме да ни оставиш коментар, ако ти допада идеята от MindFit.bg да започнем първия такъв!)

Част от чара на подкастите лично за мен е, че ми дават възможност да попивам нова полезна информация, докато шофирам или се разхождам сама. Смятам, че ми поднасят наготово мнения и опит, за които не биха ми стигнали няколко живота да изживея и установя сама. Ето и петте подкаста, които си заслужават вниманието ти в минутките на почивка, които се надявам, че имаш всеки ден, или в моментите на нежелана изолация, които се надявам да имаш ИЗКЛЮЧИТЕЛНО рядко:

1. Therapy Show — Dr. Bridget Nash

Този подкаст е полезен не само чрез разговорите между висококвалифицирани специалисти на разбираем език, но и заради възможността чрез тези разговори да се ориентираш към правилния вид психотерапия и психотерапевт. Във всеки епизод д-р Наш дискутира важни психологически теми със свои реномирани колеги и продължителността на въпросните диалози е идеална за една сутрешна или вечерна разходка или пътуване донякъде – между 30 и 60 минути.

2. Inside Mental Health

Концепцията на този подкаст е много подобна на горния. Основна разлика е, че епизодите са по-кратки (под 30 минути), но много повече на брой. Водещият Гейм Хауърд кани специалисти, с които хвърля светлина както върху теми-табу, така и върху малките ежедневни емоционални битки. Самият той е диагностициран с биполярно разстройство и е прекарал известно време в психиатрия като пациент в следствие на състоянието си, така че определено познава всички страни на менталното здраве.

3. Speaking of Psychology

Темите в „Speaking of Psychology” са много по-обширни от предишните два изброени подкаста, макар отново да се канят специалисти. Тази аудио поредица, чийто нов епизод излиза всяка сряда, се поддържа от Американската асоциация на психолозите и има стотици епизоди  дължина между 20 и 45 минути. Разговорите са спокойни и повече напомнят на монолози от страна на гостите, които пък винаги са с докторска степен на образование, така че определено имат какво да кажат по специалността си.

4. The Psychology Podcast with Scott Barry Kaufman

Подкастът на Скот Бари Кауфман също следва схемата с интересни гости, но е много по-небрежен откъм теми и специалисти в сравнение с предишните в класацията ни. Всеки от епизодите, които са около час като продължителност, се фокусира върху креативност, продуктивност, лични истории и като цяло – разбираеми теми в сферата на психологията.

5. The School of Greatness

Въпреки че е на последно място в настоящата подредба, The School of Greatness с Lewis Howes е любимият ми подкаст изобщо. Причината да не е по-нагоре е, че официално не е специализиран в психология и психотерапия, но в действителност повечето епизоди са свързани с тези сфери, както и личностно израстване, травма и вдъхновяващи истории. Епизодите често минават дори 2 часа, защото гостите са дбре подбрани и имат толкова много за казване, че много от тях гостуват по 3, 4 или 5 пъти през годините. Самият водещ е преживял дългосрочно сексуално насилие като дете, което му позволява да оцени важността на грижата за психичното здраве и да говори за иначе болезнени и често оставащи скрити теми. Любопитно за този подкаст е и че съществува под формата на YouTube канал с над милион и половина абонати, а и като цяло е с най-високо качество на продукция от всички изброени. Освевн това, Луис качва епизод на всеки два дни! Препоръчвам го с две ръце за вдъхновение, подкрепа и нови знания.

 

Ще се радваме да научим кои подкасти слушаш ти и дали сред тях има български. Както и – разбира се – дали подкаст на MindFit с психотерапевти и хора, преминали през психологически бездни, би представлявал интерес за близкото бъдеще!