Categories
Блог Интервюта

Откровено за Синдрома на самозванеца с психолог Радостина Калушева

Този месец разговаряме с Радостина Калушева, която наред с дипломирането си като психолог, преминава обучение по експресивна арт терапия и едногодишен тренинг в метода семейни констелации. В провеждането на своите индивидуални консултации с клиенти, използва различни модалности и техники както от арт терапията, така и неврообразен гещалт, дихателни практики и свързване с тялото. Радост наскоро се присъедини към мрежата от специалисти в нашата платформа, а темата за Синдрома на самозванеца се оказа една от любимите й – вижте какво ни сподели тя в редовете по-долу.

1. Кои са признаците на синдрома на самозванеца, които ни пречат във взаимоотношенията?

Синдромът на самозванеца най-общо се характеризира с усещането, че не сме достатъчни, че не принадлежим и, че не заслужаваме. Във взаимоотношенията ни с околните се проявява като постоянно сравняване, неспособност да приемаме комплименти, страх от близост. Често хората, страдащи от синдрома на самозванеца, несъзнателно отблъскват околните и намират начини да саботират връзките си, защото вярват, че ако другите се приближат твърде много, ще разберат, че има нещо нередно с тях. Точно това вярване „нещо не е наред с мен“ е в основата на повечето модели на поведение при синдрома на самозванеца. Друга характерна черта е когато се опитваме да правим твърде много за околните, както в личен план, така и в професионален. Когато полагаме усилия да „спечелим“ любовта и одобрението на хората около нас, погазвайки или изобщо не познавайки своите граници. Зад подобно поведение най-често се крие убеждението „аз такъв, какъвто съм, не съм достатъчен, така че трябва да правя повече, за да стана достатъчен“. Разбира се, нито едно от тези убеждения, не е вярно, но тъй като те обикновено се появяват още в ранното ни детство, като възрастни вече сме се идентифицирали с тях, не ги подлагаме под съмнение и съответно ги оставяме да контролират живота ни.

2. Защо синдромът на самозванеца е по-често срещан при жените?

Не е тайна, че жените са били потискани в продължение на хилядолетия. Били са обявявани за вещици, преследвани, убивани, не са имали право на глас, на имущество, на автономност под никаква форма. И за съжаление и днес на много места по света жените все още са считани за собственост на своите бащи или съпрузи. Всичко това е оставило дълбок отпечатък върху колективното несъзнавано. За една жена, да застане в силата си, е крачка, изискваща много смелост, преодоляване на векове на патриархат и трансгенерационни травми.

3. Как можем да преодолеем терзанията, че не заслужаваме любовта на партньора си?

Убеждението, че не заслужаваме любов, се корени в детството. В някакъв момент сме разбрали, че за да бъдем приети и обичани от своите родители, трябва да играем определена роля. Като възрастни несъзнателно продължаваме да моделираме себе си така, че да получим любов и да се предпазим от отхвърляне.

Първата и най-важна крачка е да имаме смелостта да се изправим лице в лице с чувството си за малоценност, със страховете и съмненията си, с това, което не искаме другите да видят в нас. Да не бягаме. Когато успеем да останем насаме с тези места вътре в нас, от които най-много се страхуваме, ще започнем да градим нова връзка със себе си. Важно е като възрастни да се научим да си даваме това, което ни е липсвало в детството – най-вече позволението да бъдем такива, каквито сме. Да спрем да „отрязваме“ тези части от себе си, които мислим, че са неудобни и недостойни за обичане.

Също да откриваме какво за нас е ресурс – какво ни зарежда, подхранва и вдъхновява в ежедневието ни, и да си даваме повече от това. По този начин се превръщаме в добри родители за себе си и се отваряме за любовта.

4. Как да се отърсим от перфекционизма в работна среда и да заявим себе си уверено?

От ключово значение е да наблюдаваме вътрешния си монолог. Какви негативни послания преминават през ума ни? Да си дадем време да наблюдаваме тези мисли и да потърсим кога за първи път са се появили – най-вероятно ще стигнем до детските си години, когато директно или индиректно сме получили посланието, че „не ставаме“. Важно е да се разграничим, и да разберем, че вътрешните ни гласове, всъщност не са наши. Това са гласовете на родителите/учителите/роднините, които сме интернализирали и в момента преживяваме като свои.

Да създадем дистанция между себе си и мислите си, е един от най-овластяващите и важни процеси. Само от известна дистанция бихме могли да видим колко илюзорни са негативните ни убеждения. И само от известна дистанция бихме могли да видим в нова светлина трудностите и проблемите си.

Тук отново бих припомнила и за ролята на ресурсите – дейности, места, хора, които ни подхранват, зареждат, които внасят творчество и радост в живота ни. От ресурсно състояние е много по-лесно да преразгледаме мислите и убежденията си и да се освободим от стари програми.

5. А как да се справим в училище, където неминуемо се сравняваме с останалите?

За съжаление системата на оценяване в училище би могла много да подхрани синдрома на самозванеца, тъй като е основана на сравнение и поставяне на оценки. В подобни случаи е особено важно да инвестираме свободното си време в откриване на себе си, далече от рамките на училищната система. В изследване на собствения си творчески потенциал – какво обичам да правя, какво ми се отдава с лекота, кои са моите таланти, какво ме зарежда и вдъхновява. Това позволява да бъдем по-свързани със себе си, да започнем да градим връзка със себе си, която не е основана на сравнение и най-вече да не обвързваме идентичността си с постиженията си и оценките в училище. Колкото по-добре познаваме себе си и колкото повече сме в контакт със своята уникалност, толкова по-свободни ставаме.

6. Как консултацията с психотерапевт би помогнала да се справим с това състояние?

Терапевтът може да помогне да бъдат осветлени скритите динамики и убеждения, създаващи трудности в живота на клиента. Ролята на терапевта е да създаде едно безопасно пространство, където клиентът да може да се отпусне с това, което е, да бъде приет безусловно. И от това място да се изправи срещу вътрешните си съпротиви и страхове, без да се изгубва в болката. Терапевтът го съпътства в този процес на изследване и му помага да се свърже със себе си по един нов начин.

 

Ако темата ти е интересна, запиши се за бюлетина ни, в който всеки месец споделяме актуална информация и практични съвети, свързани с поддържането на добро психично здраве.

Categories
Блог

5 от най-добрите TED Talks на тема Синдром на самозванеца

Както вече стана дума по-рано този месец, един от най-добрите начини да се преборим със Синдром на самозванеца (по-познат като Impostor или Imposter Syndrome) е да говорим открито за опасенията си. По този начин връщаме контрола над наратива в своите ръце и с изненада откриваме, че всъщност не крием нищо страшно и околните имат същите притеснения за себе си.

И ако миналата седмица ви разказахме за 11 известни личности, борещи се с това явление, то тази искаме да чуете директно от устите на други успешни хора как те се справят с този синдром. Надяваме се колекцията от 5 TED Talks по темата да ви допадне и да научим и вашите любими лекции!

1. Майк Кенън-Брукс, Изпълнителен директор, Atlassian

Всички ние обичаме, когато човек говори от личен опит. А историята и чувствата на Майк Кенън-Брукс – изпълнителен директор на Atlassian са повече от обогатяващи. В своя TED Talk Кенън-Брус споделя какво е на практика Синдром на самозванеца и как той се е научил да го използва в свой плюс. “Важното е не да се опитваме да го победим, а да сме наясно с него”, заключава той.

 

 

2. Фил МакКини, Изпълнителен директор, CableLabs

Преди да оглави НПО-то  CableLabs, Фил МакКини е заемал редица внушителни длъжности, сред които Главен технически директно на Hewlett-Packard. През цялото време обаче е треперел при мисълта някой да разбере неговата огромна тайна. Той имал вярването, че срамната му тайна има способността да срине цялата репутация, която е градил през годините и да бъде разобличен като самозванец. Какво се случва, когато тя излиза наяве – вижте в собствения му разказ:

 

3. Лу Соломон, Изпълнителен директор, Interact Studio

В този TED Talk Лу Соломон споделя важната информация за корена на Impostor синдрома у повечето хора. Тя разказва както за личния си опит, така и за статистиките: обикновено в детството на хората с този синдром има твърде критикуващ родител или родител – алкохолик. Често – и двете. Нейният път преминава през това да осъзнае и изолира унижаващия глас в главата си и да се осмели да се отдаде на своята мисия, а не на изцеждаща куха кариера.

 

4. Д-р Кнатоки Форд, Старши съветник в Белия дом

Д-р Кнатоки Форд дава интересна перспектива за Синдрома на самозванеца от позицията на жена в предимно мъжка сфера (STEM – наука, технологии, инженерство, математика) и чернокож специалист в силно преобладаваща среда на бели хора. Тя повдига важни теми като налагането на стереотипи в училищните години, както и непрестанното сравяване с други хора. Дава и ключови стъпки за преформулиране на негативния вътрешен диалог. Вижте нейната история и изводите й във видеото.

 

5. Мередит Пийбълс, Управляващ директор, Atento Capital

Мередит Пийбълс поглежда на Синдрома на самозванеца от още един ъгъл – този на физическия облик. Тя споделя опита си на бивша балерина и как чувството, че не си достатъчно добър или компетентен може да се внедри и в сфери, над които нямаш никакъв контрол. Като физическите изменения, през които тялото ни преминава в юношеството. Споделя и как е приела наличието на синдрома в три от важните сфери в живота си и как живее с него на ежедневна база.

 

След толкова истории ще се радваме да прочетем и вашата! Не забравяйте, че винаги се радваме, когато се свързвате с нас по имейл, във Facebook, Instagram, или LinkedIn.

Categories
Блог

11 суперзвезди със Синдром на самозванеца

Надяваме се, че след уводния ни блог пост за месеца сте станали по-малко критични към себе си и своите заслуги. Ако все още обаче подозирате, че постиженията ви са плод на късмет или временна заблуденост на околните, вижте списъка със суперуспешни личности, страдащи точно като всички нас от Синдром на самозванеца (Impostor Syndrome).

Лейди Гага

В своя документален филм Gaga: Five Foot Two (който, между другото, започва с българска народна песен) поп иконата споделя за разяждащите я до днес съмнения за собствените й способности. В продукцията на Netflix Лейди Гага казва: „Все още понякога се чувствам като неудачник в гимназията. Налага ми се насила да се вдигна и да си кажа, че съм суперзвезда всяка сутрин, за да мога да преживея този ден и да бъда за своите фенове това, от което се нуждаят.”

 
 
 
 
 
View this post on Instagram
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

A post shared by Lady Gaga (@ladygaga)

Били Айлиш

Преди броени месеци излезе епизод на поредицата на Дейвид Летерман “My Next Guest Needs No Introduction”, в който гост на легендарния водещ е музикалният феномен Били Айлиш. В интервюто тя споделя своите неуверености и че не успява наистина да асимилира славата си. Говори за това как се чувства все така нормална тийнейжърка и че не прави нищо особено. Предизвиквайки нейния Синдром на самозванеца, Дейвид Летърман я кара да адресира факта, че на крехката си възраст тя вече има няколко награди Грами. Постижение, към което някои суперзвезди се стремят цял живот и понякога така и не го достигат. В отговор Айлиш споделя за още един бич на Impostor синдрома – абсолютно омаловажаване на постиженията. “Когато ги спечелих, не се почуствах по-добре за собствените си способности. Просто си казах, че Грами-тата явно не са нещо чак толкова велико и престижно, щом ги дават на мен”.

 
 
 
 
 
View this post on Instagram
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

A post shared by BILLIE EILISH (@billieeilish)

Стивън Спилбърг

Дори епичният режисьор Стивън Спилбърг страда от неприятния феномен, за който говорим този месец. В документалния филм “Спилбърг”, който може да се гледа в HBO, творецът споделя, че в действителност не знае какво прави и през цялото време се опасява, че някой ще дойде и ще спре импровизациите и експериментите му.

Embed from Getty Images

 

Натали Портман

Макар да е носителка на Оскар и завършила Харвард, актрисата Натали Портман е друга знаменитост, която се чувства като самозванец. В своя реч именно пред престижния университет през 2015 г. Портман казва: „Днес се чувствам така, както се чувствах, когато дойдох в Харвард като първокурсник през 1999 г. Имах чувството, че е имало някаква грешка, че не бях достатъчно умна, за да бъда в тази компания и че всеки път, когато си отворя устата, ще трябва да доказвам, че не съм просто тъпа актриса.”

 
 
 
 
 
View this post on Instagram
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

A post shared by Natalie Portman (@natalieportman)

Том Ханкс

През 2016 г. излиза “Холограма за краля” – филм с Том Ханкс, в който главният герой е американски бизнесмен на средна възраст, изпратен на командировка в Саудитска Арабия. В началото на филма героят губи всичко, което е градил до момента в живота си и по време на интервю за премиерата Том Ханкс признава, че припознава в него. „Без значение какво си постигнал, идва момент, в който си мислиш: „Как стигнах дотук? Кога ще открият, че всъщност съм измамник и ще ми отнемат всичко?“

 
 
 
 
 
View this post on Instagram
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

A post shared by Tom Hanks (@tomhanks)

Ема Уотсън

Актрисата от “Хари Потър” и социална активистка Ема Уотсън също не крие, че е попаднала в капана на “Impostor” синдрома. В интервю за Vogue тя споделя как се чувства, когато хората я хвалят за актьорската й дейност: „Сега, когато получавам признание за играта си, се чувствам невероятно неудобно. Имам склонността да го извъртам срещу себе си. Чувствам се като измамник.”

 
 
 
 
 
View this post on Instagram
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

A post shared by Emma Watson (@emmawatson)

Тина Фей

Актрисата и писателка Тина Фей на свой ред признава в интервю, че често се чувства като измамница. Въпреки това, тя по свой начин го е хванала за юздите. „Красотата на Синдрома на самозванеца е, че се лашкаш между крайната егомания и пълното чувство на: „Аз съм измамник! О, Боже, със сигурност са ме надушили! Аз съм пълен фарс!“ Така че просто се опитвате да яхнете егоманията, когато дойде, и да й се насладите, а след това да преминете през идеята за заблудеността на околните.”

Embed from Getty Images

Джоди Фостър

Да, Джоди Фостър е носителка на цели два Оскара за най-добра актриса за изпълненията си в “Обвинената“ и „Мълчанието на агнетата“. И въпреки това винаги се е страхувала, че ще бъде разобличена като измамница. „Мислех, че всички ще разберат и ще си вземат обратно Оскара. Че ще дойдат до дома ми, ще почукат на вратата и ще кажат „Извинете, възнамерявахме да го дадем на някой друг“, признава звездата.

Embed from Getty Images

 

Пенелопе Крус

Още една звезда говори открито за своите вътрешни борби. Още през 2009 г. в интервю за CBS Пенелопе Крус заявява: „Всеки път, когато правя филм, се чувствам се сякаш това е първият ми филм. Всеки път изпитвам същия страх, че ще ме уволнят. И не се шегувам! Всеки филм, първата седмица, непрестанно съм в ужас, че ще ме уволнят!“

 
 
 
 
 
View this post on Instagram
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

A post shared by Penélope Cruz (@penelopecruzoficial)

Кейт Уинслет

Знаете ли, че Кейт Уинслет е една от малкото изпълнителки, печелили Оскар, Еми и Грами. И можете ли да повярвате, че въпреки това и тя се бори с ниско самочувствие? Звездата от “Титаник” споделя пред The ​​Mirror през 2009 г.: „Понякога се събуждам сутрин, преди да отида на снимки, и си мисля: „Няма да се справя. Аз съм измамница.“ И добавя: „Това, което хората мислят за мен, е нещо, за което оставам в “блажено” неведение през повечето време. Обичам да играя и единственото, което се стремя да правя, е да давам най-доброто от себе си. Но и до ден-днешен се страхувам от тези емоционални сцени. Там съм и си мисля: „О, Боже мой, аз съм нищо и всички ще го видят. Избрали са грешния човек.“ Но с времето поне си дадох сметка, че всички тези терзания са част от моя процес.“

Embed from Getty Images

Мерил Стрийп

Още една световнопризната звезда попада в тазседмичния списък. Мерил Стрийп има най-много номинации за Оскар от всички актьори в историята, като е номинирана 21 пъти и печели 3. Въпреки това тя поставя под съмнение способностите си, като казва в интервю за USA Weekend през 2002 г.: „Мисля си:„ Защо някой би искал да ме гледа отново във филм? И без това не знам как се играе, така че защо го правя изобщо?“

Embed from Getty Images

 

Надяваме се, че с тази колекция сме ви доказали, че никой не е застрахован от Синдрома на самозванеца. И още повече: че единствените измамни твърдения са именно тези, които подлагат на съмнение вашите способности и постижения. Ако искате да си направите услуга, споделете с нас своите мисли по въпроса и ще се уверите, че не са толкова страшни и нечувани. Можете да го направите по имейл, във Facebook, Instagram, или LinkedIn.

Categories
Блог Тема на месеца

Синдром на самозванеца и защо вероятно го имате [MindFit тема за ноември]

Колко често се чувствате сякаш не ви бива особено в нещата, които вършите ежедневно? Случва ли се да си мислите, че някак си почти на късмет сте стигнали докъдето сте стигнали в живота? Имали ли сте усещането, че сте заблудили всички и всеки момент ще ви разкрият и ще посочат очевидния за вас факт, че не владеете особено добре (ако изобщо) своята специалност?

Ако ви звучи познато, можете да си отдъхнете – не сте умели измамници, просто страдате от т.нар. Синдром на самозванеца (по-познат по света като Impostor Syndrome).

Можете да започнете спокойно да обсъждате тези свои неуверености с околните и с изненада ще откриете от тях куп доводи защо всъщност ви бива в работата или начинията ви. Ще откриете и че никак, ама никак не сте сами в тези си опасения.

Според някои проучвания делът от населението, борещ се с това състояние, достига цели 82%! Най-често срещано е сред високоефективни хора, заради което можем уверено да заявим твърдението в заглавието. А измежду изпитващите го преобладават жените, още от началото на 70-те, когато е направено и първото проучване за този феномен.

Симптоми

Както очертахме в увода, проявленията на Синдром на самозванеца се въртят около усещането на човек, че е измамник, който “минава между капките”. Казано иначе, страдащият от този синдром има:

  • Усещане, че заблуждава околните
  • Страх от разобличение
  • Трудност да приеме личните си успехи

Да, това състояние не прощава на богатите и световно признатите личности (ще разкажем за тях с конкретики в следващ блог пост този месец), като за тях се отнася дори с една идея по-силно. Често, дори ако спечелят най-престижната награда в своята сфера, те просто решават, че въпросната награда явно не е чак толкова престижна и трудна за печелене, щом те са успели.

Особено тежко е проявлението на този проблем в творческите сфери, където резултатите обикновено са субективни и трудно измерими.

Последствия

Животът с Impostor Syndrome може да е почти парализиращ. Синдромът има цяла редица влияния върху ежедневието на изпитващия го. И макар да не е класифициран като психично заболяване, ефектите му могат да бъдат повече от сериозни:

Влошено професионално представяне

Заради постоянния страх, че ще бъдат разобличени като самозванци, хората с този синдром се натоварват с още и още задачи. Опитвайки се да компенсират въображаемата си липса на компетентност, се мъчат да впечатлят колегите си чрез количество. Когато обаче това им изиграе лоша шега, се чувстват още по-близо до усещането, че ще бъдат “разкрити”. Претоварването в комбинация с постоянния страх да не направят нещо грешно, понижава цялостното им професионално представяне.

Избягване на поемането на отговорности

Макар да поемат много задачи, хората с Impostor Syndrome се опитват да избягват поемането на отговорности, когато могат. Ако нещо важно зависи от тях, то представлява риск околните да забележат, когато “самозванецът” не се справи. Да не говорим за последствията, които според него некомпетентността му може да им за хората, за които е отговорен.

Съмнение в себе си

Както вече стана дума, страдащите от Синдром на самозванеца са склонни да омаловажат всяко постижение, ако то стане тяхно. Вместо да се радват на успехите си, те се тревожат, че околните ще разберат “истината” за способностите им и значимостта на съответното постижение.

Грешно тълкувание на външни фактори

Когато човек със Синдром на самозванеца постигне нещо значимо, той има склонноста да го отдаде на външни фактори или късмет. Когато обаче се случи нещо лошо, автоматично смята, че това е по негова собствена вина и се дължи на некомпетентността му.

Неудовлетвореност и бърнаут

Заради постоянните си опити за преодоляване на чувството си за неадекватност, хората с Impostor Syndrome предпочитат да стоят на работно място, което не ги удовлетворява. Не го напускат обаче, защото се притесняват, че го имат на късмет и че няма да ги вземат на по-добро място или позиция. Това обаче в комбинация с допълнителното натоварване, за което вече стана дума, често води и до професионално прегаряне (бърнаут).

Избягване на повишения

Професионални оценявания са един от големите врагове на хората с този синдром. Те се ужасяват от тримесечните вътрешни оценявания, защото всяка потенциална критика ще сложи сол в раната. “Раната” бидейки собственото им вярване, че не ги бива. Ако човек има необходимото самочувствие, критиката не би им нанесла особени поражения. “Самозванецът” обаче ще заеме отбранителна позиция. А може и директно да премине на фазата, в която приема, че е “разобличен” и че нещата са много по-зле, отколкото те в действителност са.

По тези причини този вид хора нямат смелостта и да поискат повишение. Страхуват се от отказ и най-вече от това да чуят причините за отказа, тъй като изначално самите те не вярват, че заслужават повишение.

Тревожност

Всяко от изброените дотук неща логично води до тревожност. Постоянният страх и напрежението да не бъде разкрит или да се провали в нещо, държат страдащия “на нокти”, понякога го държат и буден през нощта. Този начин на живот е най-общо казано в постоянна готовност за “битка или бягство” (fight or flight) заради увереността, че всеки момент някой ще го конфронтира за “заблуждаването”. Организмите ни обаче не са създадени да функционират в перманентно състояние на напрежение и резултатът е хронична тревожност.

Депресия

Проблемите със самочувствието и постоянният страх, разбира се, могат да доведат и до депресия. И то съвсем сериозна клинична депресия. Много често причините за Impostor Syndrome са в далечното минало на страдащия и като такива, те работят не само на повърхностно, но и на дълбоко ниво. Именно с вкоренени негативни вярвания работи и депресията и е от първостепенна важност да се изчистят причинителите възможно най-бързо.

Раздразнителност

Цялото напрежение и постоянната отбранителна позиция неизменно водят и до лесна раздразнителност у хората със Синдром на самозванеца. Колкото и да се опитват да я прикриват – отново за да не привлекат негативно внимание върху себе си – може да се забележи от техните най-близки колеги и обкръжение.

Ниско самочувствие

Синдромът на самозванеца се проявява най-вече в професионално отношение, но влиянието му върху живота на страдащия е всеобхватно. Най-сериозен е ударът по цялостната себеоценка. Тя е изключително ниска, което в среда на други високоефективни хора кара “самозванеца” да страда изключително много.

Срам

Цялото прикриване и напрежение, разбираемо, се дължи на срам при Синдрома на самозванеца. В основата е срамът от незаслужени позиция, заплата, уважение и т.н. А усещането за срам също има огромно влияние върху качеството на живот на всеки от нас.

Действия

Синдромът на самозванеца може да се овладее. Установени са няколко подхода, които помагат осезаемо. Ето основните:

Споделяне

Говоренето по темата може да е изключително позитивно както в работна обстановка, така и в групова психотерапия или семейна среда. Ако сами се “разобличите”, ще откриете, че всъщност не сте крили нищо и че имате цал куп съмишленици в тази битка. Разбира се, в идеалния случай ще навигирате тази заплетена материя под ръководството на специалист, за което MindFit може да е от ключова полза.

Наблюдаване за симптоми

Прочитането на настоящия текст вече е голяма крачка към справянето, защото ще сте значително по-запознати със симптомите, за които да внимавате. Ако се припознавате дори в част от описаните проявления, побързайте да си обърнете подходящо внимание.

Борба с перфекционизма

Знанието, че нищо не е перфектно и че е нормално да имаме своите недостатъци или провали, е здравословно. Перфекционизмът е за деца и емоционално незрели хора, които не могат да приемат реалността, така че се борете всячески с него и просто продължавайте смело напред.

Заместване на негативните мисли

Улавянето на негативните мисли и заместването им с позитивни ще направи чудеса, ако сте последователни в това си усилие. Това означава да отбелязвате и да се радвате на постиженията си, да си припомняте предишни успехи и да си водите записки с позитивна обратна връзка от други хора. В когнитивно-поведенческата психотерапия има цял набор от подходящи упражнения и инструменти за този тип задача.

В заключение

Макар Синдромът на самозванеца да не е официално психично разстройство или заболяване, той може да има изключително пагубен ефект върху живота ни. Ето защо се надяваме, че тазседмичният блог пост ви е бил полезен. Следващите няколко ще продължават да са по тази тема, като ще ви срещнем със специалист, ще споделим най-добрите TED Talks по въпроса и ще ви разкажем историите на богати и успешни личности, борещи се със същото състояние.

А от вас очакваме да ни споделите открито дали сте се сблъсквали с този феномен. Направете го по имейл, във Facebook, Instagram или LinkedIn.

Categories
Блог Интервюта

Откровено за психичното здраве на работното място с психолог Георги Добрев

В тазседмичното интервю разговаряме с Георги Добрев, който след дипломирането си като психолог, продължава своето обучение в магистърската програма „Клинична психология – психоаналитична перспектива“ и е част от обучителна група за психодрама психотерапевт. Автор е на психологически изследвания и публикации, сред които е и книгата, която издава тази година „Моралният тормоз на работното място, опустошителното явление в организацията“. В редовете по-долу Георги ни разкрива какво е „мобинг“, споделя ценни практически съвети по темата и ни разказва за личната си мотивация да напише книга.


 

1. Промени ли се грижата за психичното здраве на работното място след пандемията?

Не мога да бъда категоричен, но имам наблюдения, че за съжаление у нас няма обща практика да се обръща адекватно и достатъчно внимание на психичното здраве в организациите. Все още има толкова много големи компании, в които няма психолози и според политиките им, може би, няма и да има. В този ред на мисли не смятам, че след пандемията има някакъв голям напредък в организационен аспект. Погледнато индивидуално, обаче, по-голяма част от работещите търсят психологическа подкрепа, което отдавам на по-голямата информираност и акцентиране върху важността на психичното здраве в глобален мащаб.

2. В кои сектори смятате, че осведомеността и грижата за психичното здраве е най-належаща?

Смятам, че във всеки сектор осведомеността и грижата за психично здраве е належаща. Без значение естеството на работа, хората сме емоционални създания, които ежедневно трупаме нови преживявания. Преживявания, които отработваме, които обмисляме, понякога и задържаме в себе си за неопределен период от време. Всичко това оказва влияние върху нас, нашата личност, емоции, социални интеракции, представяне в работата и други.

Например, служител, който извършва административна работа и няма други колеги около себе си, то той най-вероятно ще се почувства изолиран и потиснат в някакъв момент във времето. Друг служител, който работи в голям екип, но не е харесван от колегите си и не успява да се интегрира – той също най- вероятно би бил потиснат, ще понижи резултатите си в работата, ще започне да търси вината за това в себе си и достигайки до затваряне (в себе си) и дори депресия.

С тези два примера виждаме как две напълно различни среди носят своите предизвикателства за грижата за себе си и за нашето психично здраве. Затова смятам че у нас имаме много силна необходимост от по-висока информираност и възможности, спрямо които да обърнем внимание на себе си и на психичното ни здраве.

3. Какво бихме могли да направим ако се чувстваме силно потиснати или тревожни на работното място, но се притесняваме да споделим с колега или пряк ръководител?

Съществуват редица техники за самопомощ, в случаите, в които имаме желание да се справим сами с преживяванията си. От друга страна, силно препоръчвам консултирането със специалист, тъй като в моменти като тези е от изключително голямо значение да се почувстваме подкрепени. Следва да имаме предвид, че в този случай става дума за подкрепа от специалист, която нашите близки, приятели и колеги не могат да ни предоставят, дори и да са психолози или психотерапевти. Когато сме тревожни или потиснати, нашата концентрация, памет и внимание се влошават. Това е пряко свързано с нашето представяне в работата. От друга страна, ако известим нашия пряк ръководител, то той ще е информиран и ще има предвид на какво се дължи спада в резултатите ни, както и би могъл да ни даде предложение, идея, препоръка за конкретната ситуация (преживяване) и да ни бъде изключително полезен.

В подобни ситуации, когато имаме някакви притеснения, насърчавам клиентите си да мислят в посока на притеснението си, т.е. какво всъщност ги притеснява ако споделят с прекия си ръководител. Ако ни е трудно можем да си представим ситуацията и да се опитаме да диференцираме притеснението, от къде идва, какво представлява, какво в същност има зад него и т.н.

4. В кои конкретни ситуации е уместно да се обърнем към психолог/ психотерапевт и какво да очакваме?

Работата ни като специалисти по психично здраве е многоаспектна, тъй като бихме могли да подпомогнем човек в редица ситуации. От емоционални проблеми, трудности в отношенията, затруднения в работата до личностно развитие и други. В този ред на мисли смятам, че винаги е уместно да се погрижим за себе си и да не подценяваме своите преживявания и потребности.

Следва да очакваме, че психологическата работа е един процес, в който основен участник е клиентът. От друга страна е психологът/психотерапевтът, който насочва процеса, подпомага и подкрепя клиента.

5. Какво представлява т.нар. „мобинг“?

Морален тормоз „mobbing“ (мобинг) е термин, използван за пръв път от Конрад Лоренц за описанието на животинското поведение. Лоренц определя мобинга, като ситуация, в която група от малки животни нападат по-голямо такова (Lorenz, 1991) или група от животни, която се нахвърля върху отделено от нея животно с цел неговата елиминация (Duffy, M., & Sperry, L., 2007). По-късно шведски лекар в рамките на интереса си за случващото се в ученическото междучасие заема този термин (мобинг) за да опише малка група деца, нападаща най-често едно дете (Heinemann, 1972). Първоначално за описанието на насилствено и агресивно поведение, терминът мобинг е използван от Хайнц Лейман (1990), който ясно го разграничава от определението за тормоз. За него поведението при мобинга е по-усъвършенствано и състоящо се в психологически натиск, вредно третиране (Vandekerckhove, W., & Commers, M. R., 2003), агресивни действия и психологическо нападение от дадена работна група срещу един или няколко индивида (Cusack, 2000; Di Martino, Hoel & Cooper, 2003a; Leymann, 1996b).

Моралният тормоз представлява сложно явление, изразяващо се във враждебно, нежелано, многократно поведение, което от своя страна би могло да има пагубен ефект върху живота (Di Martino, Hoel & Cooper, 2003b); определена форма на целенасочена агресия, която се характеризира с несъответствие между властта в ролите на жертвата/ите и извършителя/ите (Dobry, Y., Braquehais, M. D., & Sher, L., 2013) и се възприема като травматично събитие (Wilson, 1991), тежък социален дистрес (Zapf, 1999a), води до липса на удовлетворение от работата, психосоматични и здравни проблеми, както и психологически дистрес (Hillard, J. R., 2009).

6. Какво Ви провокира да напишете своята първа книга и защо се спряхте на темата за тормоза на работното място?

Интересът ми към моралния тормоз на работното място се появи след една лекция, в която дискутирахме темата. По време на тази лекция имах много и силни асоциации със свои преживявания в организациите, в които съм работил. Започнах да чета все повече и повече и си дадох сметка, че неведнъж съм бил подложен на това деструктивно явление.

По-късно реших да проведа емпирично изследване във връзка с академичното си обучение и се спрях на темата за моралния тормоз на работното място.

Спрях се на тази тема, тъй като я намирам за много актуална и същевременно не толкова известна сред българите. Смятам, че първата стъпка, за да се справим с даден проблем, е да го назовем. Назовавайки го, имаме ясната представа срещу какво сме изправени и това ни помага да се преборим с него. Именно поради тази причина намирам за изключително важна информираността за явлението наречено от някои автори „мобинг“ или още „морален тормоз“. Моралният тормоз е едно такова явление, не толкова разпространено като проблем, но често срещано в работната (организационната) среда.

Следва да имаме предвид, че не съществува перфектно работно място, т.е. няма работно място, което напълно да отговори на нашите очаквания поради редица причини. От една страна заради художествените и холивудски представи за организацията, и от друга фактът, че нашите потребности се променят във времето, заедно с нас. Разбира се, има и редица други фактори, които оказват своето влияние върху нашето възприятие и очаквания.

7. Кои добри практики препоръчвате да включим в ежедневието си за по-добра ментална хигиена?

Живеем във времена, в които работата от вкъщи стана широко разпространена практика. Когато работим такъв тип работа понякога би било много трудно да разграничим кога започва и кога свършва работния ни ден в рамките на личното ни пространство, особено когато сме имали много емоционално наситен ден. Това може да окаже силно негативно влияние ако работим, храним се, спим, отпочиваме и/или извършваме още други дейности на едно и също място. Често това е голямо ограничение за хората, които нямат физическото пространство да диференцират място за всяко свое занимание в дома си. Това, обаче не означава, че трябва да стоим с вързани ръце. За да имаме по-добра ментална хигиена, когато сме в т.нар. хоум офис (home office), препоръчвам когато работим да го правим по по-различен начин, чисто пространствено. Какво имам предвид – да обърнем стола по начин, по който не стоим по принцип, да преместим масата, да променим нещо в начина, по който се намираме в дома си, за да бъде само и единствено за работа. Друго, което бихме могли да направим е да се облечем с дрехи, с които бихме отишли на работа, дори и с обувките (използвайки калцуни, например).

За по-добра ментална хигиена намирам за важно да включим занимания, които имат за цел да ни разтоварват и разнообразяват, като например физически дейности (спорт, тренировка, разходка, йога, бойно изкуство, танци и др.), хобита (за предпочитане такива, които не са свързани с прекарването на допълнително време пред екран, било то на мобилен телефон, компютър, телевизор и т.н.), релаксиращи техники (медитация, взимане на вана и други). Всичко това би ни помогнало да превключим между ролите ни, да оставим работата за следващия ден и да се погрижим за себе си. От друга страна би могло да ни послужи и като превенция за бърнаут.

Ако темата ти е интересна, запиши се за бюлетина ни, в който всеки месец споделяме актуална информация и практични съвети, свързани с поддържането на добро психично здраве.

Categories
Блог Съвети

5 ключови фактора при избора на психотерапевт

Ако сте решили да посетите психотерапевт, много е важно да се спрете на подходящ специалист. Терапията и успехът й е свързан изцяло с вас, но включва и една друга ключова фигура – тази на вашия терапевт.

Според последните изследвания, връзката между терапевт и клиент е може би толкова важна, колкото и самата терапия. Така че си струва да знаете какво да търсите в специалиста, как да изградите ефективна и ползотворна връзка и най-важното – кога трябва да потърсите друг терапевт.

Според клиничния психолог Джоел Миндън е добре да „изберете терапевт, който изглежда топъл, търпелив и неосъждащ. Ако не вярвате, че можете да бъдете честни с него, ще ви бъде трудно да се справите с проблемите, с които се борите.

Има няколко неща, които трябва да имате предвид по време на първоначалното си търсене на психотерапевт, освен местоположението и графика. Ето кои са те:

1. Професионален опит и квалификация

Ако търсите помощ с разрешаването на конкретен проблем, е добре да проучите подходящи терапии и след това да се опитате да намерите специалист с опит в тази област. Например, можете да намерите терапевти, които са специализирани в направленията тревожност и депресия, зависимости, хранителни проблеми, домашно насилие, суицидност и други.

Може да се допитате до ваши познати за препоръки или да помолите вашия личен лекар за насока.

2. Лични наблюдения

Добра идея е да посетите повече от един терапевт, за да видите с кого ще си допаднете и ще се чувствате най-удобно. Често, при избора става дума за химия и индивидуално усещане.

Доверявайки се на интуицията си, е важно да си зададете и няколко въпроса по отношение на вашия терапевт:

  • Показва ли приемане и състрадание?
  • Води ли ви към целите ви и към поемане на отговорност?
  • Предизвиква ли ви?
  • Проверява ли редовно как се чувствате?
  • Помага ли ви да учите нови и по-адаптивни стратегии за справяне?
  • Отнася ли се към вас като към равен?

3. Поведение

Според проучванията, дадено поведение на терапевта може да доведе до по-голяма удовлетвореност на клиента. Например, когато терапевтите споделят чувствата си относно своя клиент или връзката с терапията, това помага на клиента да придобие по-ясна представа за себе си и за емоционалния си свят. Също така, резултатите от терапията са по-добри, когато и двамата са постигнали предварително съгласие за целите на клиента.

4. Поставени цели и очаквания

Когато обмисляте дали вашата терапия „работи“ или не, Джоел Миндън казва, че е изключително важно да сте сигурни, че вие и вашият терапевт сте единодушни по отношение на целите на терапията и какво правите, за да ги постигнете. „Много хора търсят терапия, за да намалят или контролират чувствата“, казва той. „Ако вашият терапевт вярва, че проблемът не е наличието на нежелани емоции, а как ги разбирате и реагирате на тях, може да се окажете разочаровани, когато предизвикателните емоции продължават да съществуват.“

Ако не сте наясно дали очакванията ви съвпадат с тези на вашия терапевт, бихте могли да ги обсъдите отново и това може да ви помогне да разберете дали напредвате.

5. Времева рамка

Също така е добре да запомните, че промяната отнема време, особено ако се борите да промените поведението, което сте поддържали от години,“ обяснява той. „След като се уверите, че вие и вашият терапевт сте в синхрон, планирайте да ходите на терапия поне няколко месеца, за да решите дали имате полза от нея.“

Ако след тези няколко месеца, прецените, че не сте доволни, е важно да обсъдите какво мислите, че липсва и промените, които искате да направите.

Възможно е вашият терапевт да има различна гледна точка и това ви дава шанс да решите заедно дали можете да постигнете разбирателство. Ако обаче искате различен подход и е време да разгледате други възможности, уведомете вашия терапевт.

В някои отношения терапията прилича на другите ни контакти. В крайна сметка е важно да намерите баланс с терапевт, който е готов да се ангажира с разбирането ви за това какво може да бъде полезно, както и да запазите непредубедеността си и да позволите да ви бъде помогнато по неочакван за вас начин.

 

За автора:

Стела Василева си мечтае за общество от щастливи и пълноценни хора. Целта й е да помага в търсенето баланс и при излизането от тесните рамки на строгото възпитание по пътя към един по-осъзнат и носещ радост живот. Стела провежда индивидуални и групови психотерапевтични консултации, като работи с деца, възрастни и двойки. Можеш да запишеш час при Стела чрез системата на MindFit.

Categories
Блог Съвети

Как да си поставим реалистични цели в 10 стъпки

Да се стремим към някаква цел ни дава усещане за смисъл и контрол върху собствения си живот. За съжаление, е много лесно да загубим мотивация и да се откажем. Ако целта ни е твърде лесна, бързо губим интерес. Ако пък е твърде висока, може да се почувстваме затрупани и да се откажем разочаровани. Затова е важно да си поставяме цели, които са достатъчно ангажиращи за нас самите и в същото време реалистични.

Нека разгледаме няколко начина, които ще ви помогнат да си поставяте постижими цели и да останете мотивирани.

Представете си стълба, която ви води там, където искате да стигнете. Всяко стъпало е цел, която сте си поставили – достатъчно висока, за да бъде предизвикателство, но не толкова, че да се спънете и да паднете. Изкачването по стъпалата ви дава посока и смисъл, защото се учите и се развивате с всяка стъпка.

Как да започнете?

Помислете за нещо, върху което искате да работите и си го запишете. Изберете по едно действие всеки ден в течение на една седмица, което да ви доближава до крайната цел. Използвайте съветите по-долу, за ориентир.

Стъпка 1: Преценете какво има значение за вас

Върху какво искате да работите? Кое е наистина важно за вас? Какво ви дава смисъл и цел? Когато изберете правилните цели, шансът да се придържате към тях е много по-голям.

Запитайте се:

  • Целите ми включват ли промяна на нещо в мен (изграждане на навик, придобиване на умение)?
  • Тези промени в моя контрол ли са?
  • Реалистична ли е целта ми?
  • Как ще изглежда животът ми, когато я постигна?
  • Какви са предимствата и недостатъците на това да я постигна?
  • Как ще знам кога съм я постигнал/а?

И накрая, но не на последно място, поставяйте си цели, защото вие ги искате, а не заради нуждата на угодите на някого.

Стъпка 2: Обмислете внимателно крайния резултат

Бъдете готови както за недостатъците, така и за предимствата при постигането на целта си. Какво ще загубите и какво ще спечелите? Например, ако започнете да си лягате по-рано всяка вечер, може да пропускате някои социални събития, но ще подобрите цялостното си качество на живот.

Представете си как правите първите стъпки към целта и целия останал път до постигането ѝ, какъв е крайният резултат и как ще се чувствате. Това ще ви стимулира да продължите напред.

Стъпка 3: Фокусирайте се върху поведения, а не върху емоции

Нека целта ви е да промените поведение, а не чувствата, които стоят зад него. Вместо “Искам да съм по-малко стресиран/а на работа.”, кажете си “Искам да приоритизирам задачите си по-добре.” или “Искам да се науча да казвам “не”.”

Кажете на някой близък човек какво искате да постигнете и дайте дума да му докладвате за всяка по-голяма стъпка. Споделянето с някого, който ви подкрепя, ще ви помогне да не се откажете.

Стъпка 4: Приоритизирайте

Ако имате няколко цели, дайте на всяка една от тях приоритет. Подредете целите по важност от 1 до 10 и започнете да работите по тях една по една. Това няма да позволи да се чувствате претоварени и ще насочи вниманието ви първо към най-важните. Често трудностите идват от това, че имате твърде много цели и не ви стига времето за всички от тях.

Стъпка 5: Планирайте в малки стъпки

Големите цели могат да ви обезсърчат и да ви попречат да поемете инициатива. Раздробете ги на малки стъпки и работни цели, които можете да започнете да извършвате веднага.

Изразете ги в положителни конструкции – “да си поставя приоритети за деня/седмицата” вместо “да спра да се занимавам с маловажни задачи”.

Стъпка 6: Дефинирайте целите си

Направете работните цели специфични и измерими. Трябва да сте наясно какво точно искате да направите и как ще знаете, когато сте го постигнали. Вместо “Днес ще прекарам повече време да работя по новия си проект, кажете “Днес ще отделя 2 часа между 9:00ч. и 11:00 за работа по новия си проект”.

Задайте си няколко важни въпроса:

  • Какво ще направя?
  • Кога ще го направя (кой ден, в колко часа)?
  • Колко време ще отделя? Колко често?
  • Къде ще го направя?
  • С кого ще бъда?

Помислете и за това какво обикновено правите по това време – от какво ще се откажете, за да отделите време на целта си?

Стъпка 7: Бъдете реалистични

Целете се достатъчно високо, за да имате предизвикателство, но не толкова, че да не можете да се справите. И помнете, че създаването на нови навици може да бъде трудно. Така че, дори да отнема повече усилие в началото, продължавайте, докато се почувствате по-комфортно.

Поставяйте целите си въз основа на това, което е във вашия контрол, а не на това, което зависи от други хора.

Стъпка 8: Направете процеса по-лесен

Помислете за това какво може да ви помогне да осъществите целта си. Може би има хора, които да ви подкрепят; неща, които сте правили в миналото и могат да са ви от полза сега; качества и умения, които притежавате или можете да придобиете.

Също така, помислете какви пречки може да срещнете или какво може да ви разсее. Това могат да са определени хора или ситуации; мисли или чувства, които застават на пътя ви. Решете предварително как ще се справите с тях, ако се появят. Например, ако искате да отидете на фитнес преди работа, изберете място близо до офиса си и пригответе сака си за фитнес вечерта преди тренировка.

Стъпка 9: Напишете целта си

Напишете целите си, за да е ясно върху какво работите.

Например:

Крайна цел – да приоритизирам по-добре работата си.
Работни цели – да планирам времето си всяка сутрин от 9:00 ч. до 09:15ч.; да отделям по два часа на ден за работа по проект X; да проверявам имейла си два пъти на ден; да отказвам срещи, на които присъствието ми не е необходимо и т.н.

Стъпка 10: Продължавайте да учите

Може да отнеме няколко опита да достигнете някоя цел, така че не се притеснявайте, ако нещата невинаги вървят по план. Използвайте това като начин да учите и да се усъвършенствате. Периодично преглеждайте какво сте направили и си отговаряйте на няколко въпроса:

  • Това води ли ме до крайната ми цел?
  • Това ли е, което искам?
  • Мога ли да направя нещо различно следващия път?
  • Какво научих дотук?

И целите, и стъпките, които водят към тях, могат да се променят с времето. Бъдете гъвкави и правете промени, когато има нужда. И не забравяйте да се радвате на постигнатото!

 

За автора:

Габриела Герасимова е психолог и сертифициран НЛП коуч, който провежда както индивидуални консултации, така и групови обучения. Има опит във воденето на семинари за личностно развитие, справяне с прокрастинацията, вземане на решения. Подкрепя клиентите си в определяне на ценности и приоритети, справяне със стреса, поставяне и постигане на цели и откриване на лична мотивация.

Една от основните й цели в процеса на работа е клиентите да придобият умения и увереност за справяне както с настоящите проблеми, така и в бъдещи ситуации. Можеш да запишеш час при Габриела чрез системата на MindFit.

Categories
Блог Съвети

Митове и факти за младежкото самоубийство с психолог Соня Каменовска

В практиката се наблюдава често срещан мит за това, че не бива да се говори за самоубийството в прав текст с юношите и въобще с хората, които са в уязвима житейска ситуация. Вероятно повечето хора считат, че биха дали идея на човека да извърши самоубийство, ако го попитат директно дали е мислил за смъртта като изход.

Истината е, че непитайки и неотваряйки пространство в разговорите ни за темата за смъртта, прави проблема още по-недостъпен, срамен и плашещ. Понякога предоставената възможност за открит разговор сама по себе си е акт на приемане. Приемане, което често е в дефицит в живота на човека, който има суицидни мисли. Въпросите за смъртта и диалога за смъртта дават усещане, че все пак има място, капацитет и способност да се мисли и за най-плашещото, за най-болезненото. Много хора превъртат фантазии в ума си за смъртта, но това съвсем не значи, че тя би могла да се превърне в избор и действие. Дори обратното – там където не би могло да се мисли, чувства и говори за болката е най-същественият риск. Понякога, опитвайки се да не мислим за най-лошото, сме склонни да го избягваме, изолираме и отлагаме болезнените теми. Всъщност, така както говорим за живота, сексуалността и здравето си, можем да говорим и за смъртта.

Това споделя с нас Соня Каменовска – специалист с 15 годишен опит като психолог в системата на образованието и социалната сфера, част от платформата на MindFit.

В редовете по-долу изброяваме едни от най-често срещаните митове по темата за самоубийствата, а заедно със Соня изтъкваме истините и фактите, които стоят зад тях.


МИТ: Говоренето за самоубийство или питането на някого дали го обмисля ще насърчи опитите за самоубийство.

ФАКТ: Говоренето за самоубийство предоставя възможност за комуникация.

  • По-вероятно е споделените страхове да намалеят.
  • Първата стъпка в насърчаването на човек със суицидни мисли да живее, идва от разговора за тези чувства.
  • Едно обикновено питане дали лицето възнамерява да сложи край на живота си или не, може да започне разговора.
  • Говоренето за самоубийство обаче трябва да се управлява внимателно.

МИТ: Младите хора, които говорят за самоубийство, никога не опитват или извършват самоубийство.

ФАКТ: Говоренето за самоубийство може да бъде молба за помощ и може да е късен знак в напредването към опит за отнемане на живота. Тези, които са най-застрашени, показват и други признаци, освен да говорят за това. Ако имате притеснения относно млад човек, който говори за самоубийство:

• Насърчете го/я да сподели повече и им помогнете да намерят подходяща консултантска помощ.

• Попитайте дали лицето мисли за опит за самоубийство.

• Попитайте дали лицето има план.

• Помислете за пълнотата на плана и колко опасен е той. Не омаловажавайте плановете, които изглеждат по-малко завършени или по-малко опасни. Всички суицидни намерения са сериозни и трябва да бъдат признати като такива.

• Насърчете младия човек да разработи личен план за безопасност. Това може да включва време, прекарано с други, срещи с любими хора, планове за бъдещето.


МИТ: Обещанието да запазите бележка неотворена и непрочетена трябва винаги да се спазва.

ФАКТ: Когато се разкрие потенциална или действителна вреда, поверителността не може да бъде запазена.

• Запечатана бележка с молба тя да не се отваря е много силен индикатор, че нещо сериозно не е наред.

• Запечатаната бележка е късен знак за приближаване към самоубийство.


МИТ: Ако човек направи опит за самоубийство и оцелее, той никога повече няма да направи нов опит.

ФАКТ: Опитът за самоубийство се счита за индикатор за следващи опити.

• Вероятно нивото на опасност ще нараства с всеки следващ опит за самоубийство.


МИТ: Хората, които заплашват със самоубийство, просто търсят внимание.

ФАКТ: Всички опити за самоубийство трябва да се третират така, сякаш човекът има намерение да отнеме живота си.

• Не отхвърляйте опита за самоубийство просто като средство за привличане на внимание.

• Вероятно лицето в действителност се е опитало да привлече внимание, следователно има нужда от такова.

• Вниманието, което получи, може да спаси живота му.


МИТ: Самоубийството е наследствено.

ФАКТ: Суицидното поведение не може да бъде генетично наследено. Това, което може да се наследи, е предразположеността към определени психични разстройства или заболявания. Ако има чести случаи на самоубийства в дадено семейство, то те се обясняват със социалното унаследяване на идеята, че самоубийството е пример за решение на проблема.


МИТ: Депресията и саморазрушителното поведение са рядкост при младите хора.

ФАКТ: И двете форми на поведение са често срещани при подрастващите. Депресията може да се прояви по начини, различни от проявата й при възрастни, но преобладава при деца и юноши. Саморазрушителното поведение е най-вероятно да се проявява за първи път в юношеска възраст и честотата му нараства.


МИТ: Всички млади хора с мисли за самоубийство са депресирани.

ФАКТ: Въпреки че депресията е фактор, допринасящ за повечето самоубийства, не е задължително да присъства в случаите, в които хората отнемат живота си.


МИТ: Забележимо и внезапно подобрение в психическото състояние на опитващия се след суицидна криза или депресивен период означава, че рискът от самоубийство е преминал.

ФАКТ: Точно обратното. През трите месеца след опита младият човек е изложен на най-голям суициден риск. Рязка промяна в настроението може да означава, че човекът е взел твърдо решение да отнеме живота си и се чувства по-добре поради това.


МИТ: Човек, който някога е имал суицидни мисли, винаги ще ги има

ФАКТ: Повечето млади хора имат суицидни мисли само за ограничен период от живота си. Често, подрастващите имат изкривена представа за действителната си житейска ситуация и за възможните решения за тях. При подходяща помощ и подкрепа е много вероятно да се възстановят и да продължат да водят смислен и щастлив живот, без да бъдат възпрепятствани от намерения за самоубийство.


МИТ: Единствената ефективна интервенция при самоубийство идва от професионални психотерапевти с богат опит в тази област.

ФАКТ: Всички хора, които общуват с юноши в криза, могат да им помогнат чрез емоционална подкрепа и насърчение. Психотерапевтичните интервенции също разчитат в голяма степен на семейството и приятелите, осигуряващи тази подкрепа.


МИТ: Повечето млади хора, които мислят за самоубийство, никога не търсят или молят за помощ за проблемите си.

ФАКТ: Данните показват, че те често казват на своите връстници в училище за своите мисли и планове. Подрастващите са по-склонни да „помолят“ за помощ чрез невербални жестове, отколкото да изразят ситуацията си вербално на другите.


МИТ: Младите хора, които мислят за самоубийство, винаги се ядосват, когато някой се намеси и след това ще негодуват срещу този човек.

ФАКТ: Въпреки че е обичайно за младите хора да са отбранителни и да се съпротивляват на помощта в началото, тези поведения често са бариери, наложени, за да се провери доколко хората ги е грижа и са готови да помогнат. За повечето юноши, които обмислят самоубийство, е облекчение да имат някой, който искрено го е грижа за тях и да могат да споделят емоционалното бреме на тежкото си положение с друг човек. Когато бъдат разпитани известно време по-късно, огромното мнозинство изразяват благодарност за намесата.


МИТ: Младите хора, които мислят за самоубийство, са луди или психично болни.

ФАКТ: По-голяма част от подрастващите, които мислят за самоубийство, се определят като изключително нещастни и могат да бъдат класифицирани като страдащи от разстройство на настроението или депресия, не са психично болни. Въпреки това, има малък брой лица, чието психическо състояние отговаря на психиатричните критерии за психично заболяване и които се нуждаят от психиатрична помощ.


МИТ: Повечето самоубийства се случват през зимните месеци, когато времето е лошо.

ФАКТ: Данните за сезонните вариации по същество се основават на самоубийствата на възрастни, с ограничени налични данни за юноши. Въпреки това изглежда, че суицидното поведение на подрастващите е най-често срещано през пролетните и ранните летни месеци.


МИТ: Има хора, които са постоянно склонни да отнемат живота си.

ФАКТ: Рискът от самоубийство за всеки индивид варира във времето, тъй като обстоятелствата се променят. Суицидните чувства обаче могат да се появят отново след определен период от време. Ето защо е важно редовното оценяване на нивото на суициден риск при лицата, които са „в риск“.


МИТ: Всяка смърт може да бъде предотвратена.

ФАКТ: Колкото и добронамерени, бдителни и усърдни да са усилията на хората, няма начин да се предотвратят всички самоубийства.


МИТ: След като човек има намерение да се самоубие, няма начин да бъде спрян.

ФАКТ: Самоубийствата могат да бъдат предотвратени. На хората може да се помогне.

  • Суицидните кризи могат да бъдат сравнително краткотрайни.
  • Незабавната практическа помощ, като например да останете с лицето, да го насърчите да говори и да му помогнете да изгради планове за бъдещето, може да предотврати намерението за опит или смърт от самоубийство.
  • Такава незабавна помощ е ценна по време на криза, но след това е необходима консултация с подходящ специалист.

Необходимо е специалистите по психично здраве да са запознати със знаците и симптомите на суицидното поведение, сред които са:

  1. Депресивно състояние;
  2. Алкохолна зависимост;
  3. Зависимост от упойващи вещества (наркотици);
  4. Разговори или заплахи за самоубийство;
  5. Опаковане и подреждане на личните вещи;
  6. Раздаване и подаряване на лични вещи;
  7. Самонараняване и често повтарящи се „случайни” инциденти.

Доказано е, че в почти всички случаи хората, предприели действия, свързани със суицидност, по един или друг начин дават сигнали към околните за своето състояние, изказвания за “желанието да отнемат живота си”, “чувство на безполезност” и други. Всички тези призиви за помощ не бива да се игнорират.
В такива случаи отделете малко от времето си за конкретната личност, предложете емоционална подкрепа, изслушайте притесненията му, без да давате съвети или решения, акцентирайте на позитивните емоции. Не се колебайте да потърсете и специализирана помощ.

Пълен списък с центровете за спешна помощ и психологическа подкрепа можете да откриете тук.

Източници
Categories
Блог Интервюта

Откровено за суицидното поведение с психолог Теодора Колева

В тазседмичното интервю разговаряме с Теодора Колева – клиничен психолог с над 10 годишен стаж в областта на психичното здраве. Работи с деца, юноши и възрастни, които консултира при трудности във взаимоотношенията, тревожни и депресивни състояния, здравословни проблеми и други житейски предизвикателства.

Вижте в редовете по-долу експертното й мнение по казуси, свързани със суицидното поведение и неговата превенция – темата, която обсъждаме през септември.

Какво е суицидалност?

Суицидалността включва два основни параметъра – идеята/нагласата за самоубийство и актуалния и действителен опит за самоубийство. Идеята за самоубийство се свързва най-вече с мисли за собствената смърт. Тежестта и сериозността на суицидната нагласа може да варира от преходни и краткотрайни и често нежелани мисли за смърт до свръх ангажираност с тази идея, силно желание, намерение и детайлно планиране на такова действие. Според американско изследване на Nock от 2008 г., което обобщава официални данни на правителството за период от 10 г. (1997-2007), 70% от хората, които имат мисли за самоубийство в един или друг момент от живота си, не преминават към извършването му. Въпреки това, наличието на мисли за самоубийство си остава един от основните рискови фактори и индикатори за суициден риск в сферата на здравеопазването.

Има ли по-уязвими групи хора, които са склонни да мислят за смъртта като изход?

Най-съществената проява на суицидното поведение е суицидният опит. Той се дефинира като поведение на човека, предприето с намерение за причиняване на собствената смърт. Според комбинирана информация от психологични, психиатрични, социологически проучвания, това е и първият по сила индикатор за възможен последващ опит. Определянето на готовността и намерението на човека за извършване на самоубийство е истинско предизвикателство и пред близките на човека, и пред специалистите, тъй като в много от случаите извършителите не споделят открито и често не дават ясни знаци за наличие на такова намерение. 

И въпреки че връзката между самоубийството и психичните разстройства (по-специално депресията и разстройствата, свързани с употребата на алкохол) е добре установена, много самоубийства се случват импулсивно в моменти на криза с прекъсване на способността за справяне с житейски стрес, финансови проблеми, раздяла или прекъсване на връзка с любим човек, хронична болка или тежко заболяване. В допълнение към това, преживяването на конфликт, война, бедствие, насилие, злоупотреба или загуба и чувството за изолация са силно свързани със суицидното поведение. Процентът на самоубийствата също е висок сред уязвимите групи, които са подложени на дискриминация и стигматизация, като например бежанци и мигранти, малцинствени групи, хора с различна от възприетата в дадено общество сексуална ориентация, хора лишени от свобода.

Според Световната здравна организация, всяка година повече от 700 000 души решават да отнемат живота си. В различните държави и култури процентното съотношение варира. Важно е да споменем, че в глобален план, държавите посветили повече внимание на психичното здраве, информираността и превенцията по отношение на суицидния риск, успяват значително да редуцират „фаталното число“. 

Какво би могло да бъде субективното усещане и преживяване на човека, избрал самоубийството?

Самоубийството много често е опит да разрушим тялото и ума, за да прекъснем изпитването на непоносимите чувства и преживявания в психичната ни реалност. Възможно е дори да изпитваме силен страх да не навредим на някого и тревогата от това да е непоносима и мъчителна. Разпознаването на саморазрушителни тенденции се оказва не толкова лесно обаче, тъй като нашият ум разполага с доста добри защити и трикове и всячески се опитва да ни предпази от това да видим, възприемем и дори допуснем, че някой, който е близко до нас, би могъл да изпитва подобни желания. Можем обаче да си представим човека в своето ежедневие и да си дадем сметка за неща като финансово състояние, здраве, взаимоотношения с близки, наличие на друго на рисково поведение, ангажираност с конструктивна дейност, капацитет за преживяване на удовлетворение, удоволствие, радост. 

Предупредителни знаци за наличие на евентуален суициден риск:

  • Често в темите и комуникацията, човекът споделя или изразява индиректно, че се чувства като бреме
  • Споделя за преживяване на изолация или околните забелязват склонност към нетипична и необичайна изолация 
  • Повишена тревожност, свързана с усещане за живот в „капан“, безизходица и непоносима болка
  • Много резки промени в настроението
  • Изразяване на чувство за безнадеждност и безпомощност 
  • Проблеми със съня 
  • Разговори и публикации по теми, свързани със желанието за смърт 
  • Изготвяне и мислене за конкретен план на самоубийство 

Как стои въпросът при юношите?

Специално внимание трябва да се обърне на самоубийствата в юношеството и особено във възрастта между 15 г. и 24 г. Голям процент от самоубийствата са извършени от младежи в тази възрастова група. Границите обаче не са категорични и в западните държави статистиката описва самоубийството като втората по ред причина за смърт след младежите до 29 г. И в тази възрастова група – на юношеството и ранните години на зрелостта – самоубийството се разглежда най-вече в контекста на различните психични болести. В държави като Индия и Китай обаче се наблюдават редица случаи на самоубийства на младежи без наличие на данни за психична болест. Обща черта, открита в почти всички младежи, извършили суициден опит, е интензивно психично страдание, асоциирано с преживяване за съществуване в безизходица или състояние, което се преживява като непреодолимо и непосилно за справяне. 

Изследването на преживяванията и чувствата на юношите, които споделят мисли за самоубийство или са правили такъв опит е от първостепенно значение за превенцията и терапевтичните стратегии, които ще се предприемат. Важно е да се изследва какво значение и смисъл те придават на този акт и с какво го свързват, какви асоциации имат за самоубийството. Феноменологично проучване на историите и разказите на юноши предприели суициден опит в миналото си, идентифицира теми, засягащи три основни области: индивидуално преживяване, модел на взаимоотношения и социокултурен контекст. 

Три основни аспекта активно се появяват в разказите на юношите, оценени с висок суициден риск: тъга, негативни емоции насочени към себе си, силна нужда от контрол над собствения живот. Младежите описват още остра психична болка, скръб, отчаяние, преживяване за отделеност, гняв и раздразнителност. Обрисуват един силно обезценен образ за себе си, характеризиращ се с преживяване на провал: занижена самооценка, придружена с чувство за безполезност, некомпетентност и непотребност. Често говорят за омраза към себе си. Много младежи споделят и за преживяване на загуба на контрол върху собственото си съществуване и невъзможност и неспособност да вземат решенията, които касаят самите тях. Животът става безсмислен и безнадежден и в някакъв момент спират или не успяват повече да разбират себе си. Вътрешният им свят е силно залят от преживяване на загуба на смисъла и се усещат като в капан на страданието, без възможност да визуализират по-добро бъдеще. Суицидният опит в тези интензивни преживявания се явява като бягство от поглъщащите ги чувства, от загубата на контрол върху живота си и по този начин бива асоцииран с позитивни емоции. Опитът за самоубийство е видян като опит за възвръщане на контрола над тялото и ума. А неуспешният опит и нараняванията от опитите могат да усилят негативното себевъзприятие и усещане за провал. 

Юношите често изпитват висока тревога, често изразена в конкретни телесни симптоми. В тази връзка тревожността следва да бъде изследвана детайлно при младежи с установен суициден риск. 

Кои модели на взаимоотношения и комуникация влияят върху подрастващите?

Юношите често описват нарушени взаимоотношения, проблеми в комуникацията с околните – връстници и семейство, които често се уравняват с негативните преживявания, описани по-горе във връзка със себе си. Семейната динамика се описва като негъвкава, заливаща с емоции, непоносима, без приемане и липса на доверителна връзка. Проблемните взаимоотношения, разделите и чувството за несигурност могат да породят в последствие и идеята за самоубийство. Понякога алтернативните взаимоотношения – приятелства и други близки, не успяват да компенсират усещането за самота и неразбраност. А преживяването, че юношата не е „чут“ е централен за суицидния процес. Друго силно преживяване при младежите е чувството на отхвърленост и различност. Откриват у себе си преживяване за изолация, самотност спрямо тяхната реалност – връстници, училище, сексуалност, религия, произход. Чувството, че някой ги осъжда е ключово в преживяването за болезнената самота и изолация. 

В опитите за самоубийства на юноши, въпросът за комуникацията също трябва да бъде изследван детайлно. Сякаш в действието на суицидния опит стои и опит за послание, комуникация и се простира отвъд личното преживяване и може да е насочено и към заобикалящата среда. Може би смъртта е видяна като единствен избор, след като всеки друг опит на изразяване и свързване се е оказал неуспешен. В този случай самоубийството е израз на силния дистрес и гняв от отношенията с другите. Младежите, справили се успешно със „ суицидната си криза“, са тези, които описват прогресивно отваряне на себе си към околните и готовност за подобрение и промяна в семейните и други близки отношения. А преустановяването на способността за свързване и подобряването на взаимоотношенията е и белег за излизане от кризата. 

Каква е ролята на всички ни в превенцията?

Преживяването на самоубийствените тенденции е силно свързано с това как околните и обществото отговарят на дистреса на юношата. Младежите споделят за това колко е трудно да чувстват принадлежност към групи от всякакъв вид и аспект – културен, социален, възрастов. Самооценката и себевъзприятието е силно внушено от семейството, културни и религиозни източници, социални медии, като например усърдната работа, училищен успех, интегритет, красота и други идеали. Невъзможността да се посрещнат и изпълнят тези стандарти води до преживяване на срам, стигма вина и гняв към околните и себе си. Многообхватно е и влиянието на медиите и особено на социалните мрежи. В тази връзка е важно да си даваме сметка как обществото разбира или стигматизира суицидния опит, което има пряко отношение към превенцията на последващите опити. 

Ролята на всички ни в превенцията на суицидното поведение и суицидалността е да се научим да разпознаваме тенденциите към разрушение и саморазрушаване, непоносимостта на преживяванията, дискриминацията и стигматизацията на хората като цяло. Не на последно място, да можем да дадем ясни граници и възможности на околните да потърсят помощ у нас като близки, професионалисти, роднини, приятели. 

В днешното общество, в което границите са все по-отворени за хора от различни култури, не бихме могли да говорим за универсални рискове и универсални фактори, допринасящи за суицидния риск. Добре е да имаме предвид и културните различия, свързани с етническата принадлежност на хората. В много култури чувството за вина, срам и загуба на достойнство и чест, чувството за това, че един човек е бреме за околните, са свързани с неговата дълбоко интегрирана ценностна система. Не на последно място е и отношението на човека към психичната болест и дали тя за него е нещо напълно неприемливо, което трябва да бъде скрито и премълчано. 

В заключение

В практиката се наблюдава често срещан мит за това, че не бива да се говори за самоубийството в прав текст с юношите и въобще с хората, които са в уязвима житейска ситуация. Вероятно повечето хора считат, че биха дали идея на човека да извърши самоубийство, ако го попитат директно дали е мислил за смъртта като изход. Истината е, че непитайки и неотваряйки пространство в разговорите ни за темата за смъртта, прави проблема още по-недостъпен, срамен и плашещ. Понякога предоставената възможност за открит разговор сама по себе си е акт на приемане. Приемане, което често е в дефицит в живота на човека, който има суицидни мисли. Въпросите за смъртта и диалога за смъртта дават усещане, че все пак има място, капацитет и способност да се мисли и за най-плашещото, за най-болезненото. Много хора превъртат фантазии в ума си за смъртта, но това съвсем не значи, че тя би могла да се превърне в избор и действие. Дори обратното – там където не би могло да се мисли, чувства и говори за болката е най-същественият риск. Понякога, опитвайки се да не мислим за най-лошото, сме склонни да го избягваме, изолираме и отлагаме болезнените теми. Всъщност, така както говорим за живота, сексуалността и здравето си, можем да говорим и за смъртта. 

Ресурси:

Categories
Блог Тема на месеца

Заедно срещу самоубийството: Данни и ресурси [MindFit тема за септември]

Тазмесечната тема е една от най-тежките възможни. Избрахме септември за дискусията на тема „превенция на самоубийства“ заради Световния ден, посветен на нея – 10 септември.

Част от нашия екип има своя личен допир с ужаса на суицидните мисли и пориви, но дори и да не беше така, по темата ТРЯБВА да се говори. Открито, често и градивно.

Данни

Тъжен факт е, че в световен мащаб всяка година над 700 000 души умират вследствие на самоубийство.

В България данните сочат, че около 1500 човека отнемат живота си годишно, а други 3000 правят опит за самоубийство, като над 70% от тях са в детско-юношеска и младежка възраст. Самоубийството е сред трите основни причини за смърт сред младите хора на възраст между 15 и 35 години по информация на Министерство на здравеопазването.

58% от всички хора, отнели живота си, са под 50-годишна възраст, като предишни неуспешни опити са най-силният признак за вероятни последващи.

Вероятността човек с клинична депресия да извърши самоубийство е 20 пъти по-голяма в сравнение с вероятността психически здрав човек да го направи. Това е и една от причините MindFit да е толкова важно начинание за всеки от нас: по тези теми е важно да се говори и е още по-важно да се оказва подкрепа.

Ресурси

Освен с навременна психотерапия, в България има и други начини да се предостави помощ на страдащи от депресия и суицидни пориви. Особено когато става дума за вече настъпил епизод, следният списък може да се окаже буквално животоспасяващ:

1. Спешен Център: Център за психично здраве „Проф. Н. Шипковенски“ 

  • Спешен кабинет: (02) 981 00 06
  • Сайт

2. Български червен кръст – Телефони на доверието

  • София – (02) 81 64 892
  • Ямбол – (046) 662 904
  • Сайт

3. Национална телефонна линия за деца

4. Информационна линия за психично здраве (за град София)

  • тел. (02) 42 111 42 (всеки работен ден от 12.00 до 16.00 часа)

 

Важно! Ако сте в криза или имате мисли за нараняване на себе си или други хора, незабавно се свържете със своя личен лекар/ психолог/психиатър или с най-близкия център за спешна помощ. Можете да ползвате и Eдинния европейски номер за спешни повиквания 112.

 

Допълнителни контакти на центрове за спешна психологическа подкрепа и телефонно консултиране:

Фондация „Анимус“

  • Гореща телефонна линия за жени, юноши и деца, преживели насилие
  • (02) 981 76 86
  • Сайт

Държавна агенция за закрила на детето

Дружество на Психолозите в България (ДПБ)

  • Денонощна линия: 0888 429 730, 0895 922 421

АРЗ „Солидарност“

  • Дневна терапевтична общност за рехабилитация и ресоциализация на зависими от алкохол, наркотици и хазарт
  • (02) 9719 920, 0884 389 930
  • Сайт

Националната информационна линия за наркотици и алкохол

“Как си всъщност? Разкажи Ми”

Ние ще продължим да говорим по темата през целия месец с #SuicidePrevention, защото знаем от първо лице колко ключово е да има кой да ти подаде ръка в тези моменти.

По-късно през септември ще споделим и мнение на експерти как да идентифицираме подобно поведение, кои са начините за реакция, които можем да предприемем като наблюдатели, както и редица други полезни съвети.

 

Ако намирате този тип материали за полезни и важни, последвайте ни във Facebook, Instagram, LinkedIn и чрез нашия имейл бюлетин.

Бъдете силни! <3