Май е месец на осведомеността за психичното здраве. Какво означава осведомеността? Да се интересуваме, да питаме, да четем, да даваме гласност и да подчертаваме важността на психичното здраве, да търсим подкрепа и да знаем къде да я открием.
Именно затова интервюто ни този месец е със забележителната Мадлен Алгафари – личност, посветила се на това да помага на хората и да ги подкрепя по пътя към себепознанието и щастието, психотерапевт с дългогодишна практика, писател на редица книги, свързани с психичното здраве и самоусъвършенстване, лектор, режисьор, съпруга, майка и още много други. Мадлен е един от най-разпознаваемите психотерапевти у нас поради изключителния професионализъм и ангажираност със задачата да информира и докосва хората чрез своите думи, истории, съвети. За нас е истинско удоволствие, че именно в месеца на осведомеността за психичното здраве поговорихме с нея по няколко интересни теми.
– Здравейте, Мадлен! Живеем в много динамичен свят с все по-стресиращо и натоварено ежедневие. Възможно ли е да открием радостта от живота в забързания ритъм на живот и ако да, какво можем да направим, за да я запазим?
– Тя, радостта, никъде не отива, тук е, ако я потърсим и имаме сетива да я възприемем. В момента, където и да се намирате, можете да погледнете небето, да видите летящо птиче, да си пуснете любимата песен. Дори и да сме в труден период, винаги можем да насочим вниманието си към нещо приятно. Това е животът. Нормално е да има и трудности, да е изпълнен с много стрес, но от всеки зависи да поеме личната си отговорност да си подари хубав миг на почивка, на общуване, на наслада и някакво развлечение. Просто се иска отговорно отношение към това, както и към усилията и задълженията. Увоволствието също е наш дълг. Зависи обаче колко се преживяваме заслужаващи удоволствие. Ако си го забраним, душата освирепява, губим добротата си и усета за красота. А „Осъзнатата красота ще спаси света“ – казва Н. Рьорих. Твърдението „Как да имам време за красота и отпускане, след като ми е толкова напрегнато и трудно“ е извинение за неспособността за поемане на отговорност за творене на радост. Ако не генерираме радост, сме духовно арогантни. Особено ако претендираме да сме по Негов образ и подобие. Можем да сътворяваме радост успоредно с трудните битки. Това са двете измерения на битието.
– В най-новата си книга „И заживели щастливо“ подчертавате, че щастието е работа. Коя е първата стъпка към по-щастливи партньорски взаимоотношения?
– Първата е в готовността да си зададем въпроси и подложим под съмнение себе си, а не партньора. Готовността за израстване – казано по друг начин, защото щастието не е химера, но е по силите на узрелия индивид, който е осъзнал, че то е негова отговорност. Търсенето на щастието в повечето случаи не е търсене навън, а е търсене навътре. Там, вътре, са промените, които ни го правят достъпно.
– Анкетата, която екипът ни наскоро проведе сред 104 мъже, ясно показа, че по-голяма част от тях се чувстват уязвими, когато разкриват мислите и чувствата си пред друг човек. Как, според Вас, можем да преодолеем стигмата, че е слабост мъжът да прояви емоция и да признае за съществуващ проблем?
– Разбира се, че е слабост! Слабост е, когато всеки от нас показва нуждите си, глада си, тъгата, умората, любовта си. И същевременно е сила. Най-голямата сила е да покажем слабостта си. „Само най-силният излиза без оръжие“ – казват на изток. Когато не сме бронирани, скрити зад маски и роли, сме автентични и честни. Това криворазбраната ценностна система е нарекла „слабост“. Проблемът идва от това, че сме си измислили ценностна система, която заклеймява слабостта като нещо лошо. А тя наша природа. Тя е точно толкова нормална, колкото силата ни. И мъжете, и жените са уязвими, когато се разкриват. И това е повече от нормално. Да не говорим колко е красиво. Божествено красиво, защото тогава показваме първоприродата си. Когато всички излезем от „Матрицата“, която пропагандира силата като единствен правилен модел, ще бъдем и по-здрави, и по-щастливи. Ако можем да не крием уязвимостта си, когато я изпитваме, както и да не крием силата си, когато я чувстваме, светът би бил едно по-честно и добро място.
– Технологиите и социалните мрежи скорострелно станаха част от живота ни. Според Вас сближават или по-скоро отдалечават хората един от друг?
– Приближават в първия момент – това е днешен начин за запознаване. И до тук. От тук нататък, ако не следва жив контакт, не само че отдалечават, но и разболяват.
– Вие сте истински пример за човек, умело съчетаващ много роли едновременно – психотерапевт, писател, лектор, режисьор, съпруга и майка са само част от тях. Каква е Вашата тайна за намирането на хармония и баланс?
– Отговарям на много страници на този въпрос в последната ми книга „И заживели щастливо… или какво става след последното изречение на приказките“. С няколко думи, ако трябва да обобщя – не правя нищо кой знае колко трудно за откриване. Търся контакт с природата, водата, любимата музика, любимите хора, готвя, гуша си котката, пиша, лежа във ваната. Така презареждам. Хармонията идва най-вече от това, че правя все неща, които ми доставят удоволствие: и преподаването, и терапията, и писането, и четенето, и организирането на световен конгрес по психотелесна терапия в момента през септември в София, и работата в зеленчуковата градина, и плетенето, и пеенето, и готвенето, и стоенето в тишина… Мога да изброявам още много. Едно от разковничетата, което много хора не осъзнават колко е важно, е дишането. Аз дишам осъзнато и дълбоко. Дихателните практики неслучайно все по-популярни стават. Най-безплатната рецепта е. Когато ме питат за някаква тайна и аз отговоря: „Просто знам как да дишам“, хората си мислят, че се шегувам. Не се шегувам. Променяйки дишането, регулирам нивата на напрежение и тревожност. И още много психотерапевтични приоми ми помагат.
В заключение ви напомняме, че грижата за себе си започва отвътре – навън. Интересувайте се активно, питайте смело и бъдете сигурни, че всяко усилие е от значение. Ако имате нужда от подкрепа или съвет, винаги може да се свържете с екипа на MindFit.
В месеца за осведоменост за психичното здраве (#MentalHealthAwareness), се радваме, че можем да дадем гласност на огромна компания, отдавна оценила важността на този аспект от живота на своите служители. МенторМейт е една от най-бързо разрастващите се компании за разработка на специализиран софтуер, развиваща дейност на три континента, в над 35 държави. В България има офиси в цели 5 града – София, Пловдив, Варна, Велико Търново и Русе. Горди сме, че именно MindFit е изборът на МенторМейт за социална придобивка за психично здраве, която предоставят на своите служители. Какво провокира компанията да се погрижи за менталния баланс на членовете на екипите си, кои са основните ценности, които я отличават като работодател и какви възможности предлага, разбираме от Виктория Чучумишева, HR Manager в МенторМейт.
Разкажете ни малко повече за компанията – колко специалисти работят в България и в какви основни направления?
Ние в МенторМейт предлагаме на своите клиенти услуги за цялостна дигитална трансформация. В момента в екипите ни работят над 1 100 човека в повече от 35 страни по света. Имаме офиси в държави на три континента (България, Швеция, САЩ и Парагвай) и това ни позволява да покрием девет часови зони и така да си сътрудничим максимално ефективно с клиентите ни. Главните направления, в които е разделена дейността ни, са три – стратегия, дизайн и софтуерно инженерство, а компаниите, с които си партнираме най-активно, оперират в сферата на здравеопазването, финансите, образованието,промишлеността и земеделието.
Какви са главните ценности на МенторМейт като работодател?
Когато говорим за ценностите на нашата компания, става дума за идеалите, които определят начина ни на работа. И тук е мястото на първата ни основна ценност: ползотворното сътрудничество. Членовете на екипите ни си сътрудничат не само помежду си, но и с клиентите и така успяваме да създадем възможно най-успешните продукти и услуги. Стараем се и винаги да бъдем почтени както към клиентите, така и към колегите си. Гъвкавостта е друга наша ценност, която изисква да адаптираме подхода си спрямо вечно изменящите се обстоятелства. Ценим също прозрачността в отношението ни към хората и работата и се стремим да бъдем взискателни в изпълнението на всяка една задача.
Кои са най-важните новини и възможности, свързани с МенторМейт, от началото на годината?
Едно от най-значимите събития за МенторМейт през изминалите месеци е придобиването на парагвайската компания за специализиран софтуер Software Natura, които бяха наши партньори в продължение на повече от година, преди да станат част от нас. Така компанията ни стъпи и в Латинска Америка, в момента от офиса ни в столицата Асунсион работят повече от 100 наши нови колеги и това дава допълнителен положителен тласък на глобалния ни характер.
Как осъзнахте, че социална придобивка за психично здраве е важна част от пакета, който е на разположение на колегите ви?
При нас темата за менталния баланс излезе на фокус по време на пандемията. И преди бяхме инвестирали усилия в подкрепа на здравето на нашите колеги (в посока физическо здраве, правилно хранене и справяне със стрес), но 2020 г. провокира много промени в начина на живот, начина на работа и общуването помежду ни. Както много други компании, на нас също ни се наложи да променим голяма част от политиките, процесите и фокусите си. Една от темите на дневен ред бяха придобивките ни. Пакетът, който предлагахме, вече не беше приложим и започнахме да го преосмисляме. Знаехме, че периодът е труден за всички колеги и на личностно ниво, и затова искахме да осигурим психологическа подкрепа. Отначало обмисляхме това да бъде опция за избор от Гъвкавия ни пакет с придобивки, но осъзнахме, че грижата за менталното здраве не може да бъде за сметка на нещо друго. Затова я отделихме като самостоятелна придобивка.
Как научихте за MindFit и защо се спряхте именно на нас?
Въведохме психологическите консултации като придобивка през 2021 г., а с MindFit си партнираме от 2022 г. до сега. В началото, докато проучвахме доставчици, платформи и специалисти, установихме, че този тип услуги тепърва се развиват, и не успяхме да открием напълно подходящ вариант за нас. След известно време подновихме проучването и открихме MindFit. Платформата ни грабна с няколко неща. Тя обединява доказани професионалисти в сферата, които също така практикуват в цялата страна – за нас това е важно, тъй като имаме офиси в пет български града и искаме да предоставим на всички колеги опции за сесии на живо. Самата платформа е лесна за използване и не на последно място, MindFit ни предложи гъвкавост в съвместната работа и условията, така че да отговарят на нашите нужди.
Как се справихте вие с предизвикателствата на дистанционната работа, що се отнася до поддържане на ефективна и открита връзка с всеки член на екипа?
Да, това наистина е предизвикателство и заедно с лидерския екип на компанията ежедневно работим, за да съхраняваме културата ни на открита комуникация. При нас дистанционната работа не е нещо ново – винаги сме работили с дистанционни екипи в България, а клиентите ни са предимно в САЩ. Все пак след пандемията мащабите се промениха, тъй като голяма част от колегите (около 70%) избраха да работят основно дистанционно. Наложи се активно да развиваме нови практики в посока поддържане на чувството за принадлежност към компанията, сплотеността на екипите, откритата комуникация и информираността. Мениджърите в компанията ни имат опит във воденето на дистанционни екипи и правят регулярни 1:1 срещи с колегите, като периодично ги провеждат и на живо. Част от новите практики, които въведохме, са също: възможност за екипни събирания, които всеки колега може да инициира с цел опознаване и сплотяване на екипите, месечни събирания в офисите на различна тематика, по-регулярни срещи за ъпдейти на ниво компания и на ниво отдел.
Става ли все по-нормално да се говори за психичното здраве на работното място?
Смятам, че се говори малко по-свободно по темата, но все още не напълно открито и без притеснение. Все още има стигма и са необходими усилия и осъзнатост, за да може това да бъде нормална тема за разговор. Има нужда и мениджърите да навлязат още по-навътре в темата и да се чувстват комфортно да я повдигат пред екипите си, да идентифицират притеснителни сигнали и да могат да предлагат насоки за помощ.
Какви придобивки са на разположение на членовете на екипите на МенторМейт?
Придобивките на разположение на колегите ни варират спрямо модела на работа, но стандартният пакет включва:
➔ Гъвкав пакет от 12 придобивки, от които колегите могат да избират две удобни и предпочитани от тях опции
➔ Електронен подпис
➔ Шест психологически сесии годишно
➔ Бюджет за екипни събирания
➔ Индивидуален обучителен бюджет (за сертифициране, различни курсове и т.н.)
➔ Бонуси за препоръка на кандидати
➔ Допълнителни дни отпуск на база стаж
➔ Отстъпки и преференциални условия за различни обекти
Какви цели сте си поставили като компания за 2023 г.?
Една от главните ни цели за 2023 г. е да продължаваме да развиваме тройния подход в работата ни. Той съчетава, както вече споменах, стратегия, дизайн и софтуерно инженерство и осигурява на клиентите ни пътя към тяхната дигитална трансформация. Във вътрешен план основните ни цели са свързани с менажирането на глобалния характер на компанията от гледна точка на нарастващите ни размери и географско присъствие, както и с непрекъснатото усъвършенстване на нашите специалисти.
Ако темата ти е интересна, запиши се за бюлетина на MindFit, в който всеки месец споделяме актуална информация и практични съвети, свързани с поддържането на добро психично здраве.
С голямо вълнение се обръщаме към психотерапевт Калоян Божанов, за да обсъдим в детайл темата, която активно дискутираме този месец, а именно – психичното здраве на мъжа. Калоян дава личен пример, като говори открито и полага грижи за своето ментално здраве, а в частната си практика провежда консултации с тийнейджъри, възрастни и двойки. Наред с практиката си като консултант-психолог и гещалт психотерапевт под супервизия, Калоян е горд създател на приложението ДНК–Любов Premium App, с което цели да подтикне повече хора към себепознание, житейска промяна и изграждане на полезни навици. Какво го е накарало да се обърне към психологията, как бихме могли да преодолеем стигмата, свързана с мъжкото ментално здраве и отговорите на още интересни въпроси, вижте сами в интервюто по-долу.
* Някои от изложените по-долу въпроси са обвързани с анкетата, която екипът на MindFit проведе сред 104 представители на мъжкия пол.
Здравей, Калоян! Би ли споделил какъв процент от твоите клиенти са мъже и в кои направления най-често имат нужда от подкрепа?
Разбира се.
За жалост процентът е много нисък, между 10 и 20% от клиентите, с които работя, са мъже, а понякога този процент е и под 10%. Често те идват с проблем в партньорските отношения, сексуална дисфункция, проблем с родителите, ниска самооценка, травми в детството, неумение да се заявяват, страхове, потисната агресия или прекалена агресивност, тревожност и депресивни епизоди, панически атаки.
Има ли тенденция младото поколение да говори по-свободно за психичното здраве и да посещава специалист?
В последните 2-3 години работя с все повече млади хора в ранните им 20 години и това много ме радва. Някои от тях споделят, че от тийнейджърските им години, още в училище са започнали да работят с колегите училищни психолози и за тях това не е тема табу, а напротив. Осъзнават напълно ползите, и когато имат проблем работят със специалист, което ми показва едно прекрасно ниво на осъзнатост и отговорност. Аз също работих като училищен психолог през 2020г. и 2021г. и забелязах, че когато специалистът е млад човек, децата и юношите много по-лесно се отпускаха да идват лично в кабинета ми. Свършихме доста работа с тези, които имаха нужда и вярвам, че при новото поколение Z работата с психолог/психотерапевт не е табу, а напротив, което само може да ни дава надежда за едно по-здраво и осъзнато поколение, което поема отговорност за собственото си пълноценно израстване като личност.
Според анкетата, мъжете най-вече се обръщат към партньор или приятел за съвет. Ако сме в тази роля, как можем да предразположим някого да сподели свободно за трудностите, които среща?
Това наистина е деликатна тема, тъй като мъжете говорим много трудно, самият аз стигнах до заболяване преди 11 години, което ме накара да се обърна към психологията и когато видях изключителната й сила, я избрах и като професия. Преди 6 години дори и моят баща, който беше на 57г. направи консултация с мои колеги, която беше много освобождаваща за него и толкова ме вдъхнови да продължавам да се развивам в областта и да помагам на все повече мъже, които ме потърсят и са готови да приемат помощ и са загърбили Егото и ограничаващи вярвания на обществото ни.
Можем да му дадем приемане на първо място, да го изслушаме без осъждане и неприемащи гримаси и мимики на лицето, което е трудно на много хора, защото те всъщност не приемат много от своите слабости – именно и затова на мъжете им е трудно да говорят, защото често ги е страх, че ще бъдат осъдени, отхвърлени и неразбрани.
Именно заради това те таят в себе си толкова много неща, които за жалост в много от случаите прерастват във физически заболявания, в панически атаки, тревожност и един от най-големи проблеми на мъжете в обществото ни – алкохолизъм, хазарт или наркотични зависимости. Защото, когато ни боли и не се справяме с тази болка, търсим онези нездравословни начини на зависимостта, защото за съжаление никой не е учил мъжете в България, че да работиш със специалист не е срамно, не си луд, а те боли душевно, което е чисто човешко състояние, което изпитва всеки един от нас на тази планета. Препоръчвам филма на д-р Габор Мате – „Мъдростта на травмата“ – особено за господата, които ще прочетат това интервю.
Над 50% от попълнилите анкетата, споделят, че се чувстват уязвими, когато разкриват мислите и чувствата си пред другите. Как можем да преодолеем стигмата, че е слабост мъжът да прояви емоция и да признае за съществуващ проблем?
За съжаление и моите наблюдения са такива, и личният ми опит също беше такъв, но това се промени.
Можем да го преодолеем, когато все повече се говори по темата, дават се примери на мъже, които не се притесняват да споделят своят положителен опит за работата си с терапевт и по този начин да въвлекат още господа, които робуват на стигмата. С моят пример заразявам последните 10 години и надявам се още много по 10. Също така да се образова все повече по темата и, както споменах, надеждата ми е в новите поколения, които не го приемат по начина, по който хората около и над 40 годишна възраст.
Пишейки тези редове се хващам, че отново настръхвам и започвам да изпитвам смесени чувства, тъй като и тази вечер имах запитване от мъж, който отново не предприе крачката за консултация, а прави това запитване вече трети път в порядъка на година или две. Това показва конфликт на огромното желание на човека и същевременно много големи вътрешни съпротиви, за жалост.
„ Терапията е за хора със слаба психика“; „Аз не съм луд“; „Мога да се справя сам“ – Това са едни от най-често срещаните аргументи против посещаването на специалист. Какво би отговорил на човек, който ти заяви това?
Бих му казал, че и аз мислех така преди 11 години, но когато дойде заболяването бях до стената и усещах, че нещата не са никак добре, а те наистина бяха зле, цялото ми семейство беше меко казано притеснено. Това са преломни моменти, които или те променят, или животът става още по-трагичен. Бих и го разказвам и говоря за това постоянно, защото съм минал през това и знам колко съпротиви имах също, но в такива моменти осъзнаваме, че Егото, особено при мъжете, е нашият вътрешен враг, който ако успеем да опитомим – то той става наш слуга и приятел, а ние израстваме като стабилни и хармонични мъже, партньори и бащи. Заговорих за Его, защото много мъже се отъждествяват с него и си мислят, че то е истинското им Аз, което е тотална заблуда и именно заради това господата по цял свят са толкова емоционално и душевно болни. Нека се замислим колко жени са причина за войни и още какви ли не зверства и несправедливости… С личния си пример мога да повлия и то само на човек, който е готов за това, а тези които не са готови, за съжаление в този живот може да са избрали да не направят това за себе си и каквото и да сторим, не можем да променим това. Свободната воля е изконно право и сила, която не се влияе толкова лесно от когото и да е, дори и да са близки хора…
Ако посещаването на специалист е прекалено голяма стъпка за някого – с какво би го посъветвал да започне?
Вече има много материали по темата в пространството, видеа, безплатни уебинари и събития, които са групови, онлайн, анонимни могат да бъдат, ако човекът не иска да се разкрива. Има и приложения за самопомощ и осъзнатост, аз самият създадох такова през 2020г. няколко месеца след началото на пандемията, в което 80% от информацията може да се използва безплатно – „ДНК Любов Premium App”, може да се намери в Google Play и App Store.
Информация и начин има, стига човекът да узрее с осъзнатост, че има проблем и той е този, който трябва да поеме отговорност за него. Но за жалост тази първа стъпка с осъзнатостта на проблема е тази, която е най-сложната и трудната, особено при мъжете заради властта на Егото.
Част от анкетираните споделят, че са се сблъсквали с паник атака. Възможно ли е да получим такава без да сме забелязали симптоми за депресия, тревожност, бърнаут и други?
Също така, как да разпознаем паник атаката и как да се справим с нея?
Разбира се. Възможно и е доста често срещано последните години от опита ми с клиенти. Често при някои мои клиенти атаките идват като симптом, че правят нещо и са избрали път, който е в опозиция на вътрешните им желания и са в тотален конфликт, който осъзнават следствие на атаките и работата с психолог. А може да бъдат и симптом на травми, които почват да излизат и е време човек да се погрижи за тях. При някои хора (и аз съм имал подобен опит), може да са като бушон който гръмва от претоварване, което е по-добрият вариант от бърнаут, който има по-дългосрочни последици.
Но винаги казвам, че атаките идват, за да ни подтикнат към промяна, защото това, което се случва вече не работи за нас и реалността ни.
Тя обикновено идва неочаквано с типичните симптоми на учестено дишане (хипервентилация), страх и мисъл, че умираме, изчервяване, повишаване на кръвното налягане, изпотяване – като при някои хора може да не са всички симптоми накуп, а част от тях. Обикновено препоръчвам дишане в торбичка, което помага да успокоим тялото, но не винаги имаме такава под ръка. Може да направим една проста дихателна техника, и да осъзнаем че това е паник атака и да приемем, че ни се случва, защото ако се съпротивляваме тя става по-силна обикновено и трае по-дълго. Техниката е да вдишваме дълбоко и да броим до 5, след това да задържим дъха си 5 секунди, и след това да издишаме максимално като броим до 7 и да повторим този ред на техниката поне няколко минути, докато усетим успокоение.
Ако атаките са били епизодични, може да са били знак за голямо претоварване на организма, но ако се случват през няколко дни или всеки ден в продължение на седмици е препоръчително да потърсим специалист, защото, както казах, може би са симптом на по-дълбока проблематика.
Ако темата ти е интересна, запиши се за бюлетина ни, в който всеки месец споделяме актуална информация и практични съвети, свързани с поддържането на добро психично здраве.
Макар Международният ден на жената да се празнува от ранните години на 20 век, все по-често си задаваме редица въпроси относно сегашното разбиране и изразяване на това какво означава да си жена или да притежаваш женски черти в съвременното общество. Въпреки че няма една дефиниция, в интервюто ни на тема „Модерна женственост“ с психолог Ина Стоянова ще обсъдим по-подробно променящите се представи, разчупването на стереотипите и цялата красота на това да бъдем жени.
Ина, здравейте! Как ролята на жената се е променяла през годините?
Смело бихме могли да кажем, че историята на човечеството обуславя историята на жените в обществото. Наблюдава се изключителна динамичност в ретроспективен план, от това символите на женствеността да бъдат издигнати в култ и обожествени, до това да бъдат демонизирани през Средновековието.
С гордост трябва да се отбележи, че в историята на нашето общество няма крайни примери отхвърляне и потъпкване на женските права. В приказките, разказите и в народните ни песни жената има изключително присъствие. Дали е в ролята на майка, любима или сестра, тя винаги е носител на силата, която вдъхновява и придава смисъл на героичните подвизи.
В световен план промяната в ролята на жените в обществото през 20-ти век е силно повлияна от липсата на работна ръка след Втората световна война. Милиони жени за пръв път оставят традиционните задължения на дома за да започват работа във фабриките. Това налага фундаментални промени в социалната политика на европейските държави. Създават се първите закони, с които държавата подпомага жените в грижите им за децата. Отварят врати първите детски градини – за първи път отглеждането и възпитанието на децата не са изцяло функция на жените.
Така веднъж станали част от работническата сила, жените започват да търсят своите права и своето място в обществото, балансирайки между дома и работата.
Кои са основните предизвикателства, пред които жените са изправени в модерното общество?
Истинското предизвикателство е да оценим и разпределим правилно ресурсите си.
Водени от чувство за вина и желание да се справят перфектно както в къщи, така и на работа, много жени стигат до пълно изтощение. Искаме да се развиваме личностно, да градим кариера, да бъдем пълноценни приятели, партньори и родители. Важно е да си даваме сметка за това с какво имаме ресурса да се справим и къде имаме затруднения. Това в никакъв случай не означава, че сме поставени пред абсолютния избор, но трябва да сме критични към идеята за успешното справяне с много задачи едновременно. Подобни стратегии ни помагат да разтоварим чувството на вина, но в дългосрочен план ни правят неефективни. Поставянето на приоритети би била по-успешната стратегия. Като приоритизирането може да се случва както на ежедневна база, така и за по-големи периоди. Ако се опитаме да се справим със стереотипите, като не показваме нуждите си, защото ги виждаме като слабости, то рискуваме да станем неефективни и всъщност да потвърдим стереотипа, с който се борим. Забравете за идеята, че може или трябва да сте перфектни, позволете си да сте достатъчни, както за другите така и за себе си. Не загърбвайте своите собствени нужди, защото тялото и психиката ни не са неизчерпаем източник. Намирайте време и за себе си.
Как могат жените да се справят с обществения натиск да се съобразят с традиционните женски роли и очаквания?
Като отстояваме идеята за равенство между половете. Равенството гарантира равни права и задължения, то позволява и равен достъп до възможности не само в социален аспект, но и в работна среда. Темата не бива да се превръща в безсмислено съревнование между половете.
В семеен план целта на равенството не е „кастрация“ на противоположния пол и пред нас, като жени стои предизвикателството да покажем, че равенството в никакъв случай не означава размяна на ролите. Участието на мъжете в домакинските задължения, в отглеждането и възпитанието на децата не ги прави по-малко мъже, но по-важното е че не ни прави нас по-малко жени. Партньорство и споделяне на труда са необходими фактори за това да бъде запазен баланса в едно семейство, защото в противен случай жените ще бъдат ощетени. Ако жените поемат всички домашни задължения и грижите за децата след работа, то това на практика прави работния им ден безкраен.
Споделяйте с партньорите своите нужди и затруднения. Говорете ясно и открито за целите, които си поставяте заедно като семейство. Определете своите собствени граници.
Има ли място за женствеността в света на равенство?
Разбира се! Равенството съвсем не означава обезличаване на женствеността. Ние трябва да откриваме и изявяваме себе си през това какво сме, а не какво не сме. Ще продължим да бъдем любящи майки, отдадени партньори и професионалисти и в света на равенството.
Какви са някои от начините, по които жените могат да празнуват и прегърнат своята женственост?
Ние сме, тези които трябва да изпълним със смисъл понятието за женственост. Не спирайте да осмисляте ролите, които имаме.
Обичайте всичко, което сте!
Ако темата ти е интересна, запиши се за бюлетина ни, в който всеки месец споделяме актуална информация и практични съвети, свързани с поддържането на добро психично здраве.
Преди 15 години я диагностицират с нелечимото дегенеративно заболяване множествена склероза. Тогава започва и нейното търсене към ново разбиране за тялото и психиката, както и на терапии и практики, които да й помогнат по пътя на лечението. Вече повече от десет години тя споделя своята вдъхновяваща история. Нейните последователи са много и повечето отбелязват дълбоки промени и успехи по пътя към по-здравословен и смислен живот след като я срещат.
Биляна Савова е основател на Фондация „МС – Мога Сам“ – организация, фокусирана върху предоставянето на превенция, трансформация и холистично лечение на хора, диагностицирани с множествена склероза. Идеолог и визионер на програмите за личностна трансформация План да бъде (PlantoBe), 8for8 и I AM ME. Автор и водещ на видео подкаст поредицата „Аз съм …с Биляна Савова“.
От началото на март Фондация „МС – Мога Сам“ стартира програма за ментално здраве „Изборът“, чрез която ще осигурява съфинансиране за психотерапевтични консултации за хора с диагноза множествена склероза и други автоимунни заболявания, както и на техните семейства и близки. За целта е необходимо единствено хората да направят осъзнат избор и да заявят своето желание да бъдат включени в програмата чрез заявка от сайта на Фондацията – mogasam.org. Сред възможностите, които получават, е тази за достъп до платформата на MindFit.
– Биляна, благодарим ти за отделеното време! Как би описала връзката между тялото и ума?
– В съвременния човек тази връзка е загубена почти на 100%. Именно тази жизнено важна връзка определя цялостното състояние на човешкото същество във всичките аспекти, които го изграждат. Липсата й е очевидна, защото сами виждаме, че живеем във време, в което здрави хора почти няма. Живеем във времето на ексцесии като хранителни разстройства, наркомании, зависимости – към лекарства, алкохол, телефони, социални мрежи, компютърни игри… Това е времето на психичните отклонения, на депресиите, на паник атаките, на тревожностите, на невъзможността за внимание и близост, а всичко това води до развитие на дегенеративни и хронични заболявания при всички. Абсолютно никой не е пощаден – дори и медицинските лица, лекарите, които трябва да са ни личен пример за здраве и да са хората, на които можем да се доверим за личното ни здраве.
– Когато сме излезли от баланса, коя е първата стъпка за намирането му?
– Първата стъпка е самото разбиране, че сме извън баланс. Ако това осъзнаване вътре в нас го няма, не може да се направи нищо.
– Според теб възможно ли е да имаме забързан начин на живот, но да успеем да съхраним добро психическо състояние?
– Ако под забързан начин на живот разбираме да се опитваме непрекъснато да се доказваме на другите, непрекъснато да оправдаваме нечии очаквания. Ако сме изцяло потопени в илюзията за щастлив живот, което за повечето е равно на успешна кариера, материални придобивки. Или градим живот, който старият модел ни е внушил, че е правилен и нормален. Ако всичко това е с цената да забравим себе си, мечтите си, желанията си, тялото си, ума си, съня си – не, не можем да съхраним добро психично състояние. Доброто психично състояние е здраве. Доброто физично състояние също е здраве. Здравето изисква време за действия в посока към себе си. Това време е в паузите, които е добре да си даваме. Забързаният начин на живот даже не ги предполага, камо ли да ги дава!
– В свят на изобилие как да определим кое е потребното за нас?
– Не е сложно – задаваме си два въпроса. Единият е „от какво имам нужда?“, а другият – „какво искам?“. Много често в моите програми хората за пръв път се сблъскват с тези две посоки на определяне на личните потребности, защото там ги предизвикваме да си отговорят на тези два въпроса. И това, което се случва е, че не могат да отговорят веднага. Нужно им е преосмисляне и дефиниция. Трудно приемат, че за да се чувстват добре, не е нужно да идват неща отвън. Вътре в нас се гради това, което ни е нужно, за да сме в благоденствие. Отвън, от консуматорския ни свят обаче, идват всичките ни желания, които да задоволят потребностите ни. И така сме възпитани – да търсим всичко извън себе си и там се определя благоденствието ни. Ние сме общество, което се стреми към живот непрестанно търсещ непосредствените удоволствия и радост от консумацията. Ние сме общество, изградено от индивиди, за които загубата на психично и физично здраве е нещо нормално и никой не се и замисля защо това е така.
– Как да изградим доверие със самите себе си?
– Когато свържем тялото, ума и духа си, се опознаваме и тогава научаваме най-важното. А то е, че супер силата, която ни трябва, се генерира там, в нас. Вярваме, че можем, защото тази сила извира от личната ни мъдрост, от залежите от безкраен потенциал, който носим, от даровете, с които сме щедро надарени. Тази сила може да ни подкрепи да бъдем смели и да се доверяваме на себе си. Защото няма, наистина няма никого на този свят, в живота ни, който да знае по-добре кое е добро и кое не е за нас. Както и ние не знаем за другите. Доверието е висша форма на любов. Любовта към себе си храни личното ни доверие и по този начин то расте. Доверието към себе си пък е ключът към портата за доверие към другите. Време е да си върнем в живота това доверие. Но трябва първо да започнем от себе си. Не можем да дадем на другите нещо, което нямаме.
– Би ли споделила кои са твоите топ 3 неща, които са ти помогнали да подобриш връзката между тялото и ума?
– Първо – всеки ден да научавам по нещо ново за тялото си, за възхитителната машина, която съм. Най-любимото ми е да разглеждам различни видове човешки клетки и това предизвиква върховна възхита в мен. Второ – лична отговорност към себе си. Когато тялото ми даде сигнал, че нещо не е наред, никога да не го пренебрегвам. Сега знам, че всяка физична реакция, всеки симптом е тясно свързан със състоянието на психиката ми, на емоциите ми, на това как съм преработила с това, което идва отвън. И, когато имам това разбиране, знам, че решенията са вътре в мен. Трето – медитация във всичките форми, като е много важно да кажа, че дишането, което е важна част от всички медитативни техники, аз наричам „лепилото“, което гради връзката ум-тяло по един прост и гениален начин – свързва усещанията в тялото с тяхното наблюдение в ума. Ще добавя и четвърто – винаги търся смисъла защо едно или друго нещо ми се случват. А смисъл винаги има и когато го намерим всичко, което ни се случва придобива ясни и винаги градивни аспекти.
– Кои са най-големите предизвикателства или стигми, с които се сблъскваш в България?
– Предизвикателства ли са, стигми ли са, недоразумения ли са, илюзии, лъжи… както и да ги наречем те са в основата на модела, в който живеем. И сега, с всичко, което преживяваме в последните години, всичко това излиза на повърхността и става все по-видимо, за да ни събуди и подтикне към промяна. Омагьосаният кръг, в който се въртим е най-голямото ни предизвикателство, но излизането от него изисква дози смелост, лична отговорност, образоване и вяра в себе си, че можем и че от всеки един от нас зависи общата промяна, към която уж всички се стремим.
Казвам „уж“, защото когато заговорим за лична промяна изведнъж в повечето хора изниква мисълта – о не, аз съм си добре така, нямам нужда от промяна.
Всичко това, за съжаление, говори само за едно – невежеството е повсеместно. Във всеки един спектър на живеенето ни.
И от страна на нас, хората, които не се познаваме и ставаме все по-болни и от страна на тези, за които да лекуват би трябвало да е мисия и призвание. Не всички в днешната медицина са такива, но повечето – да.
Тъжно е да видиш лекари, които вътре в себе си знаят, че това, което предлагат на хората като „лечение“ на състояние, за което твърдят, че е нелечимо и въпреки това го правят с ясното съзнание, че няма да помогне. Безхаберно е да виждаш, че има хора, които по свои начини преодоляват „нелечимите“ си състояния и въпреки това лекарите не искат да знаят как това се случва (всъщност опитът ми показва, че искат, но само когато казусът лично ги засегне). Престъпно е да лъжеш хората, когато на фона на пълното им доверие и безпомощност, им казваш, че са „най-големите късметлии“, вкарвайки ги в експериментални програми, в които се тестват нови медикаменти, а от всичко това ползите са само и единствено финансови. А хората… хората стигат до още по-болно тяло и психика.
Непростимо невежество е да се продължава конвейерният модел на третиране на човешките болести и да се подценява психиката, емоциите, стреса, начина на живот, които са в дъното на всяка една диагноза.
От 20 години съм в този конвейерен медицински бизнес модел – първо като пряк потърпевш, после като самоотлъчил се и изпаднал от пътеката пациент и след това като действащ наблюдател, който ежедневно комуникира с хора с нелечими диагнози, които се въртят в този омагьосан кръг. И познайте – сценарият е един и същ: или следваш пътеката, или ти посочват вратата, грубо при това и те оставят да се оправяш съвсем сам. Да, аз наистина постъпих различно и смело, но никога не съм крила, че имах късмета до мен да стои един истински и различен лекар, който просто ми каза истината. И до ден днешен се питам защо? В шока, който бях можех да последвам и противоположния път. Може би съм задала правилните въпроси или пък неврологът ми е усетил, че ще се справя. Не знам, но ми се иска да има повече такива лекари.
Стигмата, която сега най-много ме занимава е, че за менталното здраве не се споменава нищо в общата картина на анамнезата на всеки един пациент. Ако някой заговори за психично здраве, всеобщата реакция е „луд ли искат да ме изкарат?!“ Според СЗО 70% от здравословните проблеми са свързани с отклонения в психиката. Но вместо да се лекува и променя, върху нея вероломно се въздейства, като разбира се „това е тайна“, а то пък само задълбочава проблемите на физическото тяло.
Никой не се вълнува. Никой не пита. Когато преди година зададох пряк въпрос на лекар-невролог, занимаващ се с „лечение“ на хора с невро-дегенеративни нелечими диагнози – защо не се предлага и не се подкрепят пациентите в първите дни на диагностицирането им с психологична помощ, отговорът беше: „да, права сте… длъжници сме на своите пациенти“. И това признание е нещо, но този дълг от ден на ден става все по-голям и тежък.
И още нещо. Само дето не знам стигма ли да го нарека или мит. По-скоро е лъжливо втълпено понятие за превенция. Вероятно за повечето понятието за превантивна медицина се свързва само с профилактични прегледи, различни видове тестове, задължителните годишни ЕХОГРАФИИ, мамографии, рентген на бели дробове, изследвания за начални фази на онкологични проблеми, кръвни изследвания за холестерол, желязо и какво ли още не. Регулярните профилактични прегледи не са точно превенция. Те са ранна диагностика.
Превантивната медицина се фокусира върху здравето на хората и нейната цел е да предпазва, да насърчава и да поддържа здравето и благополучието и да предотвратява болестите, инвалидизацията, смъртта. Превантивната медицина или профилактиката се отнася до мерките, които се предприемат за предотвратяване на заболявания (или наранявания), вместо тяхното лечение или лечението на симптомите им.
И нещо много важно – превантивната медицина има за основна цел запазването на здравето и от гледна точка на това, че е по-евтино да се избягва болестта, отколкото да се лекува, след като се появи.
Затова всяка година е добре да се отделят голямо количество ресурси за създаване на политики, закони и кампании за обучение на населението, за да се поддържат здрави възможно най-много хора.
И сигурна съм, че много малко свързват превантивната медицина с ПРОМЯНАТА В НАЧИНА НА ЖИВОТ.
Да, и първите изброени действия са част от превантивната медицина, но за да говорим за истинската превенция абсолютно задължително е да се направи така, че човекът да започне да мисли за себе си по един различен, съхраняващ начин и водещ към истинско благоденствие.
Голяма част от болестите, които са завзели телата ни, умовете и животите ни могат да бъдат предотвратени, и дори излекувани с помощта на промяна в начина на живот. С промяна на отношението ни към храната и нейната чистота, с изграждане на двигателна култура на тялото, с работа и грижа за менталното здраве, с ежедневни тренировки за изграждане на връзката ум-тяло, с добър сън. Нямате идея колко болести могат да променят своя ход само, ако си върнем добрия си сън. Съвременният ни свят успя мега модерно, високотехнологично и с пълно безхаберие, небрежност и здравно невежество, да доведе до това да живеем във века на болния човек. Да, ще кажете , ама едно време са живели по-кратко. Умирали са млади. Да, така е. Сега модерният Хомо Сапиенс живее дълго, но за сметка на това с разбито здраве. И това е така не, защото е мъдър. А защото е невеж.
– А в кои отношения си приятно изненадана от постигнатото у нас (от теб или от други хора)?
– Приятно ме изненадва всяко различно лекарско отношение и мислене. Отворени, любознателни и наистина желаещи да лекуват хора. Познавам такива.
Преди време, в моя подкаст имах вълнуваща среща с един такъв лекар – проф. Иво Петров. Зададох му много въпроси, на които той отговори пре-любопитно, но един отговор ще кънти в главата ми винаги: на въпроса – Как си представяте медицината на бъдещето, той отговори – „Изкушавам се да си представя, че високо-технологичната медицина ще прегърне духовните древни практики.“
Ще цитирам и един много вдъхновяващ учен, с който също имах честта да разговарям – доц. Милена Георгиева, която е генен инженер. Тя каза това: „Епигенетиката доказа, че дори човек да притежава блестяща генетика, ако я постави в лоши условия, то тя няма да го спаси.“
Науката работи в тази посока много усилено. Ще ми се да вярвам, че скоро всичко, което доказва връзката на здравето ни със средата, в което живеем ще влезе сериозно в обучението на бъдещите лекари и те ще станат истински лечители. И дано скоро спрем да наричаме местата за лечение на хора БОЛНИ-ци, а ЛЕЧЕБ-ници. И да спре конвейера на еднаквостта в подхода. Бъдещето е на персонализираната и прецизна медицина, за която да бъде важен човекът.
И последно – чувствам се безкрайно удовлетворена, че личната ми вяра в това, което постигнах за себе си и споделям опита си, с това, че намерих смисъла и това, че не се отказах, колкото и да беше трудно, новаторско, неразбрано и неоценено преди 4 години, днес е ясно на все повече хора, че пътят към промяната на света и изграждането на добро бъдеще за децата ни минава през личната ни трансформация и в тази наша съвместна работа хората ми дават най-ценното – доверието си.
С настъпването на новата година особено голям процент от нас си залагат цели, които да постигнат през следващите месеци. Дали са нови или стари, краткосрочни или дългосрочни, лични или професионални, често амбициите ни остават нереализирани, неудовлетворяващи ни и дори биват асоциирани с настъпването на депресивни състояния. Защо това е така? Как да подберем целите си по начин, по който освен изпълними, да бъдат и „здравословни“ за нас? Каква е връзката между целите и депресията?
Това и още разглеждаме в тазмесечната тема на MindFit – Здравословно целеполагане и разговорът ни с психолог Перита Бояджиева. Тя притежава магистърска степен по Социална и организационна психология от Ексетърски университет в Англия и наред с частната си практика има опит като педагогически съветник в училище и психолог в детски кризисен център в гр. Варна. Перита е част от платформата на MindFit и в работата си комбинира различни техники и практики, които подбира спрямо специфичността на зададените въпроси и личността на човека. Вижте какво сподели с нас по темата на месеца в редовете по-долу.
1. Защо е така популярно да си поставяме нови цели именно с настъпването на новата година? Правилна ли е тази стратегия?
Настъпването на новата година за много хора е шанс за ново начало. Те се надяват, че ще оставят лошите навици и преживявания зад гърба си и ще се преобразят като че ли с магическа пръчица. Не че новата година не може да донесе „нов късмет“ и човек да постигне подобрения в целите си, и да постави нови такива, но е добре да осъзнаем, че когато наистина сме готови за промяна, може да си поставим нови цели независимо кой ден или месец е. Личностното развитие никога не спира и няма точни дати. Дали е правилна стратегията да се поставят нови цели с настъпването на новата година е индивидуално усещане, за някои хора е полезно да си разпределят целите си като стъпки в различните месеци, за други това по-скоро е натиск, който не дава положителен резултат за тях.
2. Кои са най-често срещаните желания?
Желанията са нещо субективно, хубаво е да се вслушаме във вътрешния си глас и да разберем кои са нашите желания и какво ни радва, а не да се подчиняваме на наложени такива от външния свят. Все пак най-често срещаните желания при хората са свързани с намиране на мечтаната работа, срещане на подходящ партньор, добри доходи, пътувания, нов дом, разширяване на приятелския кръг и други.
3. Кое би било по-успешно – да изберем по-общи и популярни цели, които е вероятно да споделяме с кръга хора около нас (например: да ям здравословно, да спра пушенето) или да дефинираме конкретни и строго индивидуални желания, към които трябва персонален подход?
Успехът има различни измерения за всеки. За някои е важно да споделят общи цели с приятели и близки, други имат по-конкретни свои цели, които изискват персонален подход. Когато дефинираме целите си, е полезно да осъзнаем смисъла им, каква полза ще ни донесат и ще бъдем ли удовлетворени от нас самите накрая. Вътрешната мотивация е много мощен двигател за постигане на целите, но тя се постига чрез себепознание и самоосъзнаване.
4. Какво наричаме „здравословно“ целеполагане? Какви са индикациите, че избраните от нас желания не попадат в категорията „здравословни“?
Здравословното целеполагане е ключов фактор, целите трябва да са постижими, но и не твърде лесни. Всичко това е добре да е съобразено с нашите ресурси, време, ценности. Когато си поставим твърде високи очаквания към себе си, е доста вероятно да се разочароваме. Понякога хората са много големи перфекционисти, а по този начин те често разпиляват енергията си и после остават неудовлетворени. Целите са ни нужни в живота, те са част от развитието ни, но е изключително важно да не са фантастични, нито много леки, за да може да надграждаме личността си. Например ако искаме да забогатеем, ще бъде трудно още в първия месец да изкараме крупни суми, може да започнем с намиране на малък допълнителен доход, който да се разрасне в последствие.
5. Кога поставянето на цели (дори когато са реалистични) може да доведе до депресия?
Вярно е, че поставянето дори на реалистичните цели би могло да доведе до депресия. Това се получава, когато човек е вкопчен в целта и тя е на всяка цена. Хубаво е да планираме, да се посветим на целите си и да предприемем всичко необходимо за да ги осъществим, но животът е динамичен и често ни поднася изненади. Важно е да сме адаптивни към промените и обстоятелствата. Понякога имаме желание, но то не е най-доброто за нас или просто би отнело повече време, или ще се случи по малко по-различен начин. Балансът между контрола и това да се оставиш по течението е сложен, но необходим за да запазим добро психично здраве.
6. Наблюдава ли се подобно състояние и при постигането на самата цел? Защо?
Възможно е да се наблюдава депресия при постигане на целта или поне временна обърканост и апатия. Човек вече е получил това, за което е мечтал и вече няма какво да го мотивира, спира да мисли в перспектива. Може да е изхабил много енергия в осъществяването на тази цел и накрая просто да не може да й се зарадва. Има различни ситуации. Често отделяме много време и внимание в реализирането на самата цел и когато тя е на лице, пак имаме усещане за недостатъчност. Отново перфекционизмът се обажда. Много хора като малки са учени, че не трябва да спират да се трудят, че никога не са достатъчно добри, това може да се окаже пагубно. Хубаво е за всеки успех, дори и малък, човек да поздрави сам себе си, да се възнагради, да отбележи положително развитието си и после ако иска, пак да продължи. Понякога имаме нужда да си починем от целите и просто да се насладим на това, което имаме и това, което сме.
Ако темата ти е интересна, запиши се за бюлетина ни, в който всеки месец споделяме актуална информация и практични съвети, свързани с поддържането на добро психично здраве.
Този месец разговаряме с Радостина Калушева, която наред с дипломирането си като психолог, преминава обучение по експресивна арт терапия и едногодишен тренинг в метода семейни констелации. В провеждането на своите индивидуални консултации с клиенти, използва различни модалности и техники както от арт терапията, така и неврообразен гещалт, дихателни практики и свързване с тялото. Радост наскоро се присъедини към мрежата от специалисти в нашата платформа, а темата за Синдрома на самозванеца се оказа една от любимите й – вижте какво ни сподели тя в редовете по-долу.
1. Кои са признаците на синдрома на самозванеца, които ни пречат във взаимоотношенията?
Синдромът на самозванеца най-общо се характеризира с усещането, че не сме достатъчни, че не принадлежим и, че не заслужаваме. Във взаимоотношенията ни с околните се проявява като постоянно сравняване, неспособност да приемаме комплименти, страх от близост. Често хората, страдащи от синдрома на самозванеца, несъзнателно отблъскват околните и намират начини да саботират връзките си, защото вярват, че ако другите се приближат твърде много, ще разберат, че има нещо нередно с тях. Точно това вярване „нещо не е наред с мен“ е в основата на повечето модели на поведение при синдрома на самозванеца. Друга характерна черта е когато се опитваме да правим твърде много за околните, както в личен план, така и в професионален. Когато полагаме усилия да „спечелим“ любовта и одобрението на хората около нас, погазвайки или изобщо не познавайки своите граници. Зад подобно поведение най-често се крие убеждението „аз такъв, какъвто съм, не съм достатъчен, така че трябва да правя повече, за да стана достатъчен“. Разбира се, нито едно от тези убеждения, не е вярно, но тъй като те обикновено се появяват още в ранното ни детство, като възрастни вече сме се идентифицирали с тях, не ги подлагаме под съмнение и съответно ги оставяме да контролират живота ни.
2. Защо синдромът на самозванеца е по-често срещан при жените?
Не е тайна, че жените са били потискани в продължение на хилядолетия. Били са обявявани за вещици, преследвани, убивани, не са имали право на глас, на имущество, на автономност под никаква форма. И за съжаление и днес на много места по света жените все още са считани за собственост на своите бащи или съпрузи. Всичко това е оставило дълбок отпечатък върху колективното несъзнавано. За една жена, да застане в силата си, е крачка, изискваща много смелост, преодоляване на векове на патриархат и трансгенерационни травми.
3. Как можем да преодолеем терзанията, че не заслужаваме любовта на партньора си?
Убеждението, че не заслужаваме любов, се корени в детството. В някакъв момент сме разбрали, че за да бъдем приети и обичани от своите родители, трябва да играем определена роля. Като възрастни несъзнателно продължаваме да моделираме себе си така, че да получим любов и да се предпазим от отхвърляне.
Първата и най-важна крачка е да имаме смелостта да се изправим лице в лице с чувството си за малоценност, със страховете и съмненията си, с това, което не искаме другите да видят в нас. Да не бягаме. Когато успеем да останем насаме с тези места вътре в нас, от които най-много се страхуваме, ще започнем да градим нова връзка със себе си. Важно е като възрастни да се научим да си даваме това, което ни е липсвало в детството – най-вече позволението да бъдем такива, каквито сме. Да спрем да „отрязваме“ тези части от себе си, които мислим, че са неудобни и недостойни за обичане.
Също да откриваме какво за нас е ресурс – какво ни зарежда, подхранва и вдъхновява в ежедневието ни, и да си даваме повече от това. По този начин се превръщаме в добри родители за себе си и се отваряме за любовта.
4. Как да се отърсим от перфекционизма в работна среда и да заявим себе си уверено?
От ключово значение е да наблюдаваме вътрешния си монолог. Какви негативни послания преминават през ума ни? Да си дадем време да наблюдаваме тези мисли и да потърсим кога за първи път са се появили – най-вероятно ще стигнем до детските си години, когато директно или индиректно сме получили посланието, че „не ставаме“. Важно е да се разграничим, и да разберем, че вътрешните ни гласове, всъщност не са наши. Това са гласовете на родителите/учителите/роднините, които сме интернализирали и в момента преживяваме като свои.
Да създадем дистанция между себе си и мислите си, е един от най-овластяващите и важни процеси. Само от известна дистанция бихме могли да видим колко илюзорни са негативните ни убеждения. И само от известна дистанция бихме могли да видим в нова светлина трудностите и проблемите си.
Тук отново бих припомнила и за ролята на ресурсите – дейности, места, хора, които ни подхранват, зареждат, които внасят творчество и радост в живота ни. От ресурсно състояние е много по-лесно да преразгледаме мислите и убежденията си и да се освободим от стари програми.
5. А как да се справим в училище, където неминуемо се сравняваме с останалите?
За съжаление системата на оценяване в училище би могла много да подхрани синдрома на самозванеца, тъй като е основана на сравнение и поставяне на оценки. В подобни случаи е особено важно да инвестираме свободното си време в откриване на себе си, далече от рамките на училищната система. В изследване на собствения си творчески потенциал – какво обичам да правя, какво ми се отдава с лекота, кои са моите таланти, какво ме зарежда и вдъхновява. Това позволява да бъдем по-свързани със себе си, да започнем да градим връзка със себе си, която не е основана на сравнение и най-вече да не обвързваме идентичността си с постиженията си и оценките в училище. Колкото по-добре познаваме себе си и колкото повече сме в контакт със своята уникалност, толкова по-свободни ставаме.
6. Как консултацията с психотерапевт би помогнала да се справим с това състояние?
Терапевтът може да помогне да бъдат осветлени скритите динамики и убеждения, създаващи трудности в живота на клиента. Ролята на терапевта е да създаде едно безопасно пространство, където клиентът да може да се отпусне с това, което е, да бъде приет безусловно. И от това място да се изправи срещу вътрешните си съпротиви и страхове, без да се изгубва в болката. Терапевтът го съпътства в този процес на изследване и му помага да се свърже със себе си по един нов начин.
Ако темата ти е интересна, запиши се за бюлетина ни, в който всеки месец споделяме актуална информация и практични съвети, свързани с поддържането на добро психично здраве.
В тазседмичното интервю разговаряме с Георги Добрев, който след дипломирането си като психолог, продължава своето обучение в магистърската програма „Клинична психология – психоаналитична перспектива“ и е част от обучителна група за психодрама психотерапевт. Автор е на психологически изследвания и публикации, сред които е и книгата, която издава тази година „Моралният тормоз на работното място, опустошителното явление в организацията“. В редовете по-долу Георги ни разкрива какво е „мобинг“, споделя ценни практически съвети по темата и ни разказва за личната си мотивация да напише книга.
1. Промени ли се грижата за психичното здраве на работното място след пандемията?
Не мога да бъда категоричен, но имам наблюдения, че за съжаление у нас няма обща практика да се обръща адекватно и достатъчно внимание на психичното здраве в организациите. Все още има толкова много големи компании, в които няма психолози и според политиките им, може би, няма и да има. В този ред на мисли не смятам, че след пандемията има някакъв голям напредък в организационен аспект. Погледнато индивидуално, обаче, по-голяма част от работещите търсят психологическа подкрепа, което отдавам на по-голямата информираност и акцентиране върху важността на психичното здраве в глобален мащаб.
2. В кои сектори смятате, че осведомеността и грижата за психичното здраве е най-належаща?
Смятам, че във всеки сектор осведомеността и грижата за психично здраве е належаща. Без значение естеството на работа, хората сме емоционални създания, които ежедневно трупаме нови преживявания. Преживявания, които отработваме, които обмисляме, понякога и задържаме в себе си за неопределен период от време. Всичко това оказва влияние върху нас, нашата личност, емоции, социални интеракции, представяне в работата и други.
Например, служител, който извършва административна работа и няма други колеги около себе си, то той най-вероятно ще се почувства изолиран и потиснат в някакъв момент във времето. Друг служител, който работи в голям екип, но не е харесван от колегите си и не успява да се интегрира – той също най- вероятно би бил потиснат, ще понижи резултатите си в работата, ще започне да търси вината за това в себе си и достигайки до затваряне (в себе си) и дори депресия.
С тези два примера виждаме как две напълно различни среди носят своите предизвикателства за грижата за себе си и за нашето психично здраве. Затова смятам че у нас имаме много силна необходимост от по-висока информираност и възможности, спрямо които да обърнем внимание на себе си и на психичното ни здраве.
3. Какво бихме могли да направим ако се чувстваме силно потиснати или тревожни на работното място, но се притесняваме да споделим с колега или пряк ръководител?
Съществуват редица техники за самопомощ, в случаите, в които имаме желание да се справим сами с преживяванията си. От друга страна, силно препоръчвам консултирането със специалист, тъй като в моменти като тези е от изключително голямо значение да се почувстваме подкрепени. Следва да имаме предвид, че в този случай става дума за подкрепа от специалист, която нашите близки, приятели и колеги не могат да ни предоставят, дори и да са психолози или психотерапевти. Когато сме тревожни или потиснати, нашата концентрация, памет и внимание се влошават. Това е пряко свързано с нашето представяне в работата. От друга страна, ако известим нашия пряк ръководител, то той ще е информиран и ще има предвид на какво се дължи спада в резултатите ни, както и би могъл да ни даде предложение, идея, препоръка за конкретната ситуация (преживяване) и да ни бъде изключително полезен.
В подобни ситуации, когато имаме някакви притеснения, насърчавам клиентите си да мислят в посока на притеснението си, т.е. какво всъщност ги притеснява ако споделят с прекия си ръководител. Ако ни е трудно можем да си представим ситуацията и да се опитаме да диференцираме притеснението, от къде идва, какво представлява, какво в същност има зад него и т.н.
4. В кои конкретни ситуации е уместно да се обърнем към психолог/ психотерапевт и какво да очакваме?
Работата ни като специалисти по психично здраве е многоаспектна, тъй като бихме могли да подпомогнем човек в редица ситуации. От емоционални проблеми, трудности в отношенията, затруднения в работата до личностно развитие и други. В този ред на мисли смятам, че винаги е уместно да се погрижим за себе си и да не подценяваме своите преживявания и потребности.
Следва да очакваме, че психологическата работа е един процес, в който основен участник е клиентът. От друга страна е психологът/психотерапевтът, който насочва процеса, подпомага и подкрепя клиента.
5. Какво представлява т.нар. „мобинг“?
Морален тормоз „mobbing“ (мобинг) е термин, използван за пръв път от Конрад Лоренц за описанието на животинското поведение. Лоренц определя мобинга, като ситуация, в която група от малки животни нападат по-голямо такова (Lorenz, 1991) или група от животни, която се нахвърля върху отделено от нея животно с цел неговата елиминация (Duffy, M., & Sperry, L., 2007). По-късно шведски лекар в рамките на интереса си за случващото се в ученическото междучасие заема този термин (мобинг) за да опише малка група деца, нападаща най-често едно дете (Heinemann, 1972). Първоначално за описанието на насилствено и агресивно поведение, терминът мобинг е използван от Хайнц Лейман (1990), който ясно го разграничава от определението за тормоз. За него поведението при мобинга е по-усъвършенствано и състоящо се в психологически натиск, вредно третиране (Vandekerckhove, W., & Commers, M. R., 2003), агресивни действия и психологическо нападение от дадена работна група срещу един или няколко индивида (Cusack, 2000; Di Martino, Hoel & Cooper, 2003a; Leymann, 1996b).
Моралният тормоз представлява сложно явление, изразяващо се във враждебно, нежелано, многократно поведение, което от своя страна би могло да има пагубен ефект върху живота (Di Martino, Hoel & Cooper, 2003b); определена форма на целенасочена агресия, която се характеризира с несъответствие между властта в ролите на жертвата/ите и извършителя/ите (Dobry, Y., Braquehais, M. D., & Sher, L., 2013) и се възприема като травматично събитие (Wilson, 1991), тежък социален дистрес (Zapf, 1999a), води до липса на удовлетворение от работата, психосоматични и здравни проблеми, както и психологически дистрес (Hillard, J. R., 2009).
6. Какво Ви провокира да напишете своята първа книга и защо се спряхте на темата за тормоза на работното място?
Интересът ми към моралния тормоз на работното място се появи след една лекция, в която дискутирахме темата. По време на тази лекция имах много и силни асоциации със свои преживявания в организациите, в които съм работил. Започнах да чета все повече и повече и си дадох сметка, че неведнъж съм бил подложен на това деструктивно явление.
По-късно реших да проведа емпирично изследване във връзка с академичното си обучение и се спрях на темата за моралния тормоз на работното място.
Спрях се на тази тема, тъй като я намирам за много актуална и същевременно не толкова известна сред българите. Смятам, че първата стъпка, за да се справим с даден проблем, е да го назовем. Назовавайки го, имаме ясната представа срещу какво сме изправени и това ни помага да се преборим с него. Именно поради тази причина намирам за изключително важна информираността за явлението наречено от някои автори „мобинг“ или още „морален тормоз“. Моралният тормоз е едно такова явление, не толкова разпространено като проблем, но често срещано в работната (организационната) среда.
Следва да имаме предвид, че не съществува перфектно работно място, т.е. няма работно място, което напълно да отговори на нашите очаквания поради редица причини. От една страна заради художествените и холивудски представи за организацията, и от друга фактът, че нашите потребности се променят във времето, заедно с нас. Разбира се, има и редица други фактори, които оказват своето влияние върху нашето възприятие и очаквания.
7. Кои добри практики препоръчвате да включим в ежедневието си за по-добра ментална хигиена?
Живеем във времена, в които работата от вкъщи стана широко разпространена практика. Когато работим такъв тип работа понякога би било много трудно да разграничим кога започва и кога свършва работния ни ден в рамките на личното ни пространство, особено когато сме имали много емоционално наситен ден. Това може да окаже силно негативно влияние ако работим, храним се, спим, отпочиваме и/или извършваме още други дейности на едно и също място. Често това е голямо ограничение за хората, които нямат физическото пространство да диференцират място за всяко свое занимание в дома си. Това, обаче не означава, че трябва да стоим с вързани ръце. За да имаме по-добра ментална хигиена, когато сме в т.нар. хоум офис (home office), препоръчвам когато работим да го правим по по-различен начин, чисто пространствено. Какво имам предвид – да обърнем стола по начин, по който не стоим по принцип, да преместим масата, да променим нещо в начина, по който се намираме в дома си, за да бъде само и единствено за работа. Друго, което бихме могли да направим е да се облечем с дрехи, с които бихме отишли на работа, дори и с обувките (използвайки калцуни, например).
За по-добра ментална хигиена намирам за важно да включим занимания, които имат за цел да ни разтоварват и разнообразяват, като например физически дейности (спорт, тренировка, разходка, йога, бойно изкуство, танци и др.), хобита (за предпочитане такива, които не са свързани с прекарването на допълнително време пред екран, било то на мобилен телефон, компютър, телевизор и т.н.), релаксиращи техники (медитация, взимане на вана и други). Всичко това би ни помогнало да превключим между ролите ни, да оставим работата за следващия ден и да се погрижим за себе си. От друга страна би могло да ни послужи и като превенция за бърнаут.
Ако темата ти е интересна, запиши се за бюлетина ни, в който всеки месец споделяме актуална информация и практични съвети, свързани с поддържането на добро психично здраве.
В тазседмичното интервю разговаряме с Теодора Колева – клиничен психолог с над 10 годишен стаж в областта на психичното здраве. Работи с деца, юноши и възрастни, които консултира при трудности във взаимоотношенията, тревожни и депресивни състояния, здравословни проблеми и други житейски предизвикателства.
Вижте в редовете по-долу експертното й мнение по казуси, свързани със суицидното поведение и неговата превенция – темата, която обсъждаме през септември.
Какво е суицидалност?
Суицидалността включва два основни параметъра – идеята/нагласата за самоубийство и актуалния и действителен опит за самоубийство. Идеята за самоубийство се свързва най-вече с мисли за собствената смърт. Тежестта и сериозността на суицидната нагласа може да варира от преходни и краткотрайни и често нежелани мисли за смърт до свръх ангажираност с тази идея, силно желание, намерение и детайлно планиране на такова действие. Според американско изследване на Nock от 2008 г., което обобщава официални данни на правителството за период от 10 г. (1997-2007), 70% от хората, които имат мисли за самоубийство в един или друг момент от живота си, не преминават към извършването му. Въпреки това, наличието на мисли за самоубийство си остава един от основните рискови фактори и индикатори за суициден риск в сферата на здравеопазването.
Има ли по-уязвими групи хора, които са склонни да мислят за смъртта като изход?
Най-съществената проява на суицидното поведение е суицидният опит. Той се дефинира като поведение на човека, предприето с намерение за причиняване на собствената смърт. Според комбинирана информация от психологични, психиатрични, социологически проучвания, това е и първият по сила индикатор за възможен последващ опит. Определянето на готовността и намерението на човека за извършване на самоубийство е истинско предизвикателство и пред близките на човека, и пред специалистите, тъй като в много от случаите извършителите не споделят открито и често не дават ясни знаци за наличие на такова намерение.
И въпреки че връзката между самоубийството и психичните разстройства (по-специално депресията и разстройствата, свързани с употребата на алкохол) е добре установена, много самоубийства се случват импулсивно в моменти на криза с прекъсване на способността за справяне с житейски стрес, финансови проблеми, раздяла или прекъсване на връзка с любим човек, хронична болка или тежко заболяване. В допълнение към това, преживяването на конфликт, война, бедствие, насилие, злоупотреба или загуба и чувството за изолация са силно свързани със суицидното поведение. Процентът на самоубийствата също е висок сред уязвимите групи, които са подложени на дискриминация и стигматизация, като например бежанци и мигранти, малцинствени групи, хора с различна от възприетата в дадено общество сексуална ориентация, хора лишени от свобода.
Според Световната здравна организация, всяка година повече от 700 000 души решават да отнемат живота си. В различните държави и култури процентното съотношение варира. Важно е да споменем, че в глобален план, държавите посветили повече внимание на психичното здраве, информираността и превенцията по отношение на суицидния риск, успяват значително да редуцират „фаталното число“.
Какво би могло да бъде субективното усещане и преживяване на човека, избрал самоубийството?
Самоубийството много често е опит да разрушим тялото и ума, за да прекъснем изпитването на непоносимите чувства и преживявания в психичната ни реалност. Възможно е дори да изпитваме силен страх да не навредим на някого и тревогата от това да е непоносима и мъчителна. Разпознаването на саморазрушителни тенденции се оказва не толкова лесно обаче, тъй като нашият ум разполага с доста добри защити и трикове и всячески се опитва да ни предпази от това да видим, възприемем и дори допуснем, че някой, който е близко до нас, би могъл да изпитва подобни желания. Можем обаче да си представим човека в своето ежедневие и да си дадем сметка за неща като финансово състояние, здраве, взаимоотношения с близки, наличие на друго на рисково поведение, ангажираност с конструктивна дейност, капацитет за преживяване на удовлетворение, удоволствие, радост.
Предупредителни знаци за наличие на евентуален суициден риск:
Често в темите и комуникацията, човекът споделя или изразява индиректно, че се чувства като бреме
Споделя за преживяване на изолация или околните забелязват склонност към нетипична и необичайна изолация
Повишена тревожност, свързана с усещане за живот в „капан“, безизходица и непоносима болка
Много резки промени в настроението
Изразяване на чувство за безнадеждност и безпомощност
Проблеми със съня
Разговори и публикации по теми, свързани със желанието за смърт
Изготвяне и мислене за конкретен план на самоубийство
Как стои въпросът при юношите?
Специално внимание трябва да се обърне на самоубийствата в юношеството и особено във възрастта между 15 г. и 24 г. Голям процент от самоубийствата са извършени от младежи в тази възрастова група. Границите обаче не са категорични и в западните държави статистиката описва самоубийството като втората по ред причина за смърт след младежите до 29 г. И в тази възрастова група – на юношеството и ранните години на зрелостта – самоубийството се разглежда най-вече в контекста на различните психични болести. В държави като Индия и Китай обаче се наблюдават редица случаи на самоубийства на младежи без наличие на данни за психична болест. Обща черта, открита в почти всички младежи, извършили суициден опит, е интензивно психично страдание, асоциирано с преживяване за съществуване в безизходица или състояние, което се преживява като непреодолимо и непосилно за справяне.
Изследването на преживяванията и чувствата на юношите, които споделят мисли за самоубийство или са правили такъв опит е от първостепенно значение за превенцията и терапевтичните стратегии, които ще се предприемат. Важно е да се изследва какво значение и смисъл те придават на този акт и с какво го свързват, какви асоциации имат за самоубийството. Феноменологично проучване на историите и разказите на юноши предприели суициден опит в миналото си, идентифицира теми, засягащи три основни области: индивидуално преживяване, модел на взаимоотношения и социокултурен контекст.
Три основни аспекта активно се появяват в разказите на юношите, оценени с висок суициден риск: тъга, негативни емоции насочени към себе си, силна нужда от контрол над собствения живот. Младежите описват още остра психична болка, скръб, отчаяние, преживяване за отделеност, гняв и раздразнителност. Обрисуват един силно обезценен образ за себе си, характеризиращ се с преживяване на провал: занижена самооценка, придружена с чувство за безполезност, некомпетентност и непотребност. Често говорят за омраза към себе си. Много младежи споделят и за преживяване на загуба на контрол върху собственото си съществуване и невъзможност и неспособност да вземат решенията, които касаят самите тях. Животът става безсмислен и безнадежден и в някакъв момент спират или не успяват повече да разбират себе си. Вътрешният им свят е силно залят от преживяване на загуба на смисъла и се усещат като в капан на страданието, без възможност да визуализират по-добро бъдеще. Суицидният опит в тези интензивни преживявания се явява като бягство от поглъщащите ги чувства, от загубата на контрол върху живота си и по този начин бива асоцииран с позитивни емоции. Опитът за самоубийство е видян като опит за възвръщане на контрола над тялото и ума. А неуспешният опит и нараняванията от опитите могат да усилят негативното себевъзприятие и усещане за провал.
Юношите често изпитват висока тревога, често изразена в конкретни телесни симптоми. В тази връзка тревожността следва да бъде изследвана детайлно при младежи с установен суициден риск.
Кои модели на взаимоотношения и комуникация влияят върху подрастващите?
Юношите често описват нарушени взаимоотношения, проблеми в комуникацията с околните – връстници и семейство, които често се уравняват с негативните преживявания, описани по-горе във връзка със себе си. Семейната динамика се описва като негъвкава, заливаща с емоции, непоносима, без приемане и липса на доверителна връзка. Проблемните взаимоотношения, разделите и чувството за несигурност могат да породят в последствие и идеята за самоубийство. Понякога алтернативните взаимоотношения – приятелства и други близки, не успяват да компенсират усещането за самота и неразбраност. А преживяването, че юношата не е „чут“ е централен за суицидния процес. Друго силно преживяване при младежите е чувството на отхвърленост и различност. Откриват у себе си преживяване за изолация, самотност спрямо тяхната реалност – връстници, училище, сексуалност, религия, произход. Чувството, че някой ги осъжда е ключово в преживяването за болезнената самота и изолация.
В опитите за самоубийства на юноши, въпросът за комуникацията също трябва да бъде изследван детайлно. Сякаш в действието на суицидния опит стои и опит за послание, комуникация и се простира отвъд личното преживяване и може да е насочено и към заобикалящата среда. Може би смъртта е видяна като единствен избор, след като всеки друг опит на изразяване и свързване се е оказал неуспешен. В този случай самоубийството е израз на силния дистрес и гняв от отношенията с другите. Младежите, справили се успешно със „ суицидната си криза“, са тези, които описват прогресивно отваряне на себе си към околните и готовност за подобрение и промяна в семейните и други близки отношения. А преустановяването на способността за свързване и подобряването на взаимоотношенията е и белег за излизане от кризата.
Каква е ролята на всички ни в превенцията?
Преживяването на самоубийствените тенденции е силно свързано с това как околните и обществото отговарят на дистреса на юношата. Младежите споделят за това колко е трудно да чувстват принадлежност към групи от всякакъв вид и аспект – културен, социален, възрастов. Самооценката и себевъзприятието е силно внушено от семейството, културни и религиозни източници, социални медии, като например усърдната работа, училищен успех, интегритет, красота и други идеали. Невъзможността да се посрещнат и изпълнят тези стандарти води до преживяване на срам, стигма вина и гняв към околните и себе си. Многообхватно е и влиянието на медиите и особено на социалните мрежи. В тази връзка е важно да си даваме сметка как обществото разбира или стигматизира суицидния опит, което има пряко отношение към превенцията на последващите опити.
Ролята на всички ни в превенцията на суицидното поведение и суицидалността е да се научим да разпознаваме тенденциите към разрушение и саморазрушаване, непоносимостта на преживяванията, дискриминацията и стигматизацията на хората като цяло. Не на последно място, да можем да дадем ясни граници и възможности на околните да потърсят помощ у нас като близки, професионалисти, роднини, приятели.
В днешното общество, в което границите са все по-отворени за хора от различни култури, не бихме могли да говорим за универсални рискове и универсални фактори, допринасящи за суицидния риск. Добре е да имаме предвид и културните различия, свързани с етническата принадлежност на хората. В много култури чувството за вина, срам и загуба на достойнство и чест, чувството за това, че един човек е бреме за околните, са свързани с неговата дълбоко интегрирана ценностна система. Не на последно място е и отношението на човека към психичната болест и дали тя за него е нещо напълно неприемливо, което трябва да бъде скрито и премълчано.
В заключение
В практиката се наблюдава често срещан мит за това, че не бива да се говори за самоубийството в прав текст с юношите и въобще с хората, които са в уязвима житейска ситуация. Вероятно повечето хора считат, че биха дали идея на човека да извърши самоубийство, ако го попитат директно дали е мислил за смъртта като изход. Истината е, че непитайки и неотваряйки пространство в разговорите ни за темата за смъртта, прави проблема още по-недостъпен, срамен и плашещ. Понякога предоставената възможност за открит разговор сама по себе си е акт на приемане. Приемане, което често е в дефицит в живота на човека, който има суицидни мисли. Въпросите за смъртта и диалога за смъртта дават усещане, че все пак има място, капацитет и способност да се мисли и за най-плашещото, за най-болезненото. Много хора превъртат фантазии в ума си за смъртта, но това съвсем не значи, че тя би могла да се превърне в избор и действие. Дори обратното – там където не би могло да се мисли, чувства и говори за болката е най-същественият риск. Понякога, опитвайки се да не мислим за най-лошото, сме склонни да го избягваме, изолираме и отлагаме болезнените теми. Всъщност, така както говорим за живота, сексуалността и здравето си, можем да говорим и за смъртта.
Първо, нека отбележим, че конфликта е контрапункт, различие, което поне на пръв поглед е такова. Само по себе си той не е нито добър, нито лош, а емоционалните нюанси, които ние му придаваме, правят да го изживяваме като такъв. На първо място, би било добре, доколкото е възможно да се абстрахираме от конфронтацията като болезнен сблъсък, а да я разгледаме като обратна връзка от отсрещната страна. Тя (страната) реагира негативно, защото нейна потребност не е била задоволена, по начина, по който си представя, а ответната страна изживява това като нападка към нейни качества и характеристики. Затова, на първо време е добре да се опитаме да вникнем в принципите, които стоят зад конфликта, за да можем да постигнем поне три позитивни резултата: да не се почувстваме засегнати на база наши личностни качества, да успеем да вникнем в потребността на отсрещната страна, и накрая може да се окаже, че допирни точки има, и интересът е общ. Оттам идва и потенциала за благоприятен развой на ситуацията.
Какви видове конфликти има?
Конфликтите могат да бъдат от различно естество и различни видове – на отношенията (може да се дължат на лоша комуникация, на неприятно поведение, или на разлика в стереотипите), на структурата (неравномерно разпределени ресурси, различни географски местоположения, или чисто времеви ограничения); на процедурите (неясни правила, или важащи само за някои, неясно целепоставяне или пък прескачане на фази в даден процес), на информацията (липса на такава или дезинформация, различни критерии или тълкувания на дадена информация); на интересите (имуществени, процедурни, психологически), на ценностите (различно вероизповедание, противоречиви ценности, различни критерии за морал).
Как да се справим с конфликт, назряващ в екипа, който управляваме?
В определен смисъл източниците на конфликт винаги са хората, НО за да постигнем благоприятен развой на всеки конфликт, е важно да:
Разграничим човека от проблема, така че той да не се почувства лично засегнат от ситуацията
Да се опитаме да проумеем истинския интерес/ценност, стоящи зад дадено конфликтно поведение
Да се научим да навлизаме в дълбочина, за да проумеем какви са истинските мотиви, нужди и потребности
Да видим какво стои отвъд заявените позиции
Методите за постигане на горното са активно слушане (слушане с разбиране и приемане на чуждата гледна точка), задаване на различни въпроси, за да подпомогнем отсрещната страна да се разкрие, поставяне в обувките на другия, уточнения на комуникацията от типа „Ако правилно съм те разбрал…“, и не на последно място – да даваме варианти на решения, но и да не забравяме, че имаме работа с емоции – и тези на отсрещния човек, и нашите собствени. Затова, доколкото е възможно, е редно и да подбираме думите, с които общуваме…
Как да реагираме, когато някой ни напада словесно?
На пръв поглед всеки може да различи агресивното поведение. Дали обаче то наистина е такова, или ние го възприемаме така на база наш предходен опит и стара травма, която се провокира от отсрещната страна, е тънкост, което може да се преодолее чрез постоянно самонаблюдение. Дори да реагирате остро на поведение, което регистрирате като агресия, върнете се отново на ситуацията, когато умът ви се е успокоил, и си задайте въпроса – той наистина ли искаше да ме обиди/нарани/унизи? Дали не е „натиснал някой мой бутон“, който ме провокира да реагирам по този начин? Ако да, какъв е той – каква травма изскача при тази ситуация, нека й позволя да излезе на повърхността, за да не „наднича“ от подсъзнанието ми всеки път, когато оприлича дадено поведение като агресия. Осъзнаването на нашето собствено поведение е първата стъпка към реакция, която в бъдеще може да ни донесе ползи, защото в противопоставянето има изгода само, ако то бъде конструктивно и градивно.
Следващата стъпка е как ние ще комуникираме нашата гледна точка така, че тя да бъде описание на нашите нужди, без те да засягат отсрещния човек. Това поведение се нарича асертивност – способността да изразяваме чувствата си и да отстояваме правата си, като същевременно зачитаме чувствата и правата на другия. Асертивното поведение е пряко, отворено, честно и изяснява нашите нужди, използвайки „аз комуникацията“ – как аз се чувствам/какво аз искам, без да има „ти“ обвинения. Тази наша способност за асертивно поведение има още една полза – проучвания установяват, че тя има позитивна връзка със самочувствието ни – колкото по-добре умеем да комуникираме чувствата си, без да засягаме отсрещната страна, толкова по-добре ще възприемаме сами себе си. Асертивността може да се сбърка с агресивността, тъй като и двата вида поведение включват отстояване на правата ни и изразяване на нашите нужди. Ключовата разлика е, че хората, които се държат асертивно, се изразяват по начини, които зачитат достойнството на другия човек. Тези, които се държат агресивно, са склонни да използват тактики, които са неуважителни, манипулативни, унизителни или обидни. Те често правят отрицателни предположения за мотивите на другите и мислят отмъстително или изобщо не се опитват да се поставят в обувките на отсрещния.
А как да се справим с назряващия конфликт ако сме работодател?
Запомнете, че времето винаги е фактор. В него е посято семенцето на развитието на всяка ситуация. Съответно, ако следвате примера на щрауса и, въпреки че виждате, че даден конфликт назрява, предпочитате да си затваряте очите за него с надеждата той от само себе си да отшуми или пък „ще го мисля ако се случи“, то рискувате ситуацията да ескалира в най-неподходящия момент и да ви завари с малко опции за ефективен контрол и положителен изход. Затова другата опция е да се подготвите, като съберете максимално количество информация (да не забравяме, че информацията също е ресурс, който мнозина лидери определят като по-мощен и от парите) за същността на проблема, неговия корен, източник, както и как той засяга всички, въвлечени в него. След което да се подготвите за откровен разговор с екипа тип „медиация“, в който да се изложат всички гледни точки на масата, засегнатите страни да могат да чуят мотивите на отсрещния човек, и да се стигне до същността публично, т.е. всички да са наясно какво с причинило проблема. Тук важно е да се следи да няма лични атаки, обиди, настроения, да се спазва уважителен и конструктивен тон, както и да се изслуша всяка страна, без да бъде прекъсвана.
След като всички са видели ситуацията от различни ъгли и са се консолидирали относно същността на проблема, подходящо поведение след това е да се помоли екипа сам да предложи ефикасни решения за изход от ситуацията. Решение, което е одобрено съвместно, има най-голям шанс да бъде спазвано от хората, които са участвали и са се съгласили с неговото приложение.
Уверете се че задавате въпроси, които изискват обяснение, а не такива, на които може да се отговори само с „да“ и „не“, че разграничавате проблема от хората и се фокусирате върху интересите, а не върху позициите. Също така, опитайте да генерирате различни варианти на разрешение и се уверете, че всички засегнати ще разберат ясно кои са критериите за взимане на финалното решение.
Разрешаването и предотвратяването на конфликти на работното място са предизвикателства, които изискват немалко умения и личностни качества, сред които търпение, упоритост и активно слушане. Независимо от коя страна на конфликта се намираме, ключово е да опитаме да анализираме ситуацията и да реагираме подобаващо, взимайки предвид гореизброените подходи и гледни точки.
Ако темата ти е интересна, запиши се за бюлетина ни, в който всеки месец споделяме актуална информация и практични съвети, свързани с поддържането на добро психично здраве.
Ако искаш пръв да научаваш за новостите покрай MindFit.
Вход
Майнд Фит България ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика за поверителност можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки.
Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.
