Categories
Блог Интервюта

Откровено за психичното здраве на работното място с психолог Георги Добрев

В тазседмичното интервю разговаряме с Георги Добрев, който след дипломирането си като психолог, продължава своето обучение в магистърската програма „Клинична психология – психоаналитична перспектива“ и е част от обучителна група за психодрама психотерапевт. Автор е на психологически изследвания и публикации, сред които е и книгата, която издава тази година „Моралният тормоз на работното място, опустошителното явление в организацията“. В редовете по-долу Георги ни разкрива какво е „мобинг“, споделя ценни практически съвети по темата и ни разказва за личната си мотивация да напише книга.


 

1. Промени ли се грижата за психичното здраве на работното място след пандемията?

Не мога да бъда категоричен, но имам наблюдения, че за съжаление у нас няма обща практика да се обръща адекватно и достатъчно внимание на психичното здраве в организациите. Все още има толкова много големи компании, в които няма психолози и според политиките им, може би, няма и да има. В този ред на мисли не смятам, че след пандемията има някакъв голям напредък в организационен аспект. Погледнато индивидуално, обаче, по-голяма част от работещите търсят психологическа подкрепа, което отдавам на по-голямата информираност и акцентиране върху важността на психичното здраве в глобален мащаб.

2. В кои сектори смятате, че осведомеността и грижата за психичното здраве е най-належаща?

Смятам, че във всеки сектор осведомеността и грижата за психично здраве е належаща. Без значение естеството на работа, хората сме емоционални създания, които ежедневно трупаме нови преживявания. Преживявания, които отработваме, които обмисляме, понякога и задържаме в себе си за неопределен период от време. Всичко това оказва влияние върху нас, нашата личност, емоции, социални интеракции, представяне в работата и други.

Например, служител, който извършва административна работа и няма други колеги около себе си, то той най-вероятно ще се почувства изолиран и потиснат в някакъв момент във времето. Друг служител, който работи в голям екип, но не е харесван от колегите си и не успява да се интегрира – той също най- вероятно би бил потиснат, ще понижи резултатите си в работата, ще започне да търси вината за това в себе си и достигайки до затваряне (в себе си) и дори депресия.

С тези два примера виждаме как две напълно различни среди носят своите предизвикателства за грижата за себе си и за нашето психично здраве. Затова смятам че у нас имаме много силна необходимост от по-висока информираност и възможности, спрямо които да обърнем внимание на себе си и на психичното ни здраве.

3. Какво бихме могли да направим ако се чувстваме силно потиснати или тревожни на работното място, но се притесняваме да споделим с колега или пряк ръководител?

Съществуват редица техники за самопомощ, в случаите, в които имаме желание да се справим сами с преживяванията си. От друга страна, силно препоръчвам консултирането със специалист, тъй като в моменти като тези е от изключително голямо значение да се почувстваме подкрепени. Следва да имаме предвид, че в този случай става дума за подкрепа от специалист, която нашите близки, приятели и колеги не могат да ни предоставят, дори и да са психолози или психотерапевти. Когато сме тревожни или потиснати, нашата концентрация, памет и внимание се влошават. Това е пряко свързано с нашето представяне в работата. От друга страна, ако известим нашия пряк ръководител, то той ще е информиран и ще има предвид на какво се дължи спада в резултатите ни, както и би могъл да ни даде предложение, идея, препоръка за конкретната ситуация (преживяване) и да ни бъде изключително полезен.

В подобни ситуации, когато имаме някакви притеснения, насърчавам клиентите си да мислят в посока на притеснението си, т.е. какво всъщност ги притеснява ако споделят с прекия си ръководител. Ако ни е трудно можем да си представим ситуацията и да се опитаме да диференцираме притеснението, от къде идва, какво представлява, какво в същност има зад него и т.н.

4. В кои конкретни ситуации е уместно да се обърнем към психолог/ психотерапевт и какво да очакваме?

Работата ни като специалисти по психично здраве е многоаспектна, тъй като бихме могли да подпомогнем човек в редица ситуации. От емоционални проблеми, трудности в отношенията, затруднения в работата до личностно развитие и други. В този ред на мисли смятам, че винаги е уместно да се погрижим за себе си и да не подценяваме своите преживявания и потребности.

Следва да очакваме, че психологическата работа е един процес, в който основен участник е клиентът. От друга страна е психологът/психотерапевтът, който насочва процеса, подпомага и подкрепя клиента.

5. Какво представлява т.нар. „мобинг“?

Морален тормоз „mobbing“ (мобинг) е термин, използван за пръв път от Конрад Лоренц за описанието на животинското поведение. Лоренц определя мобинга, като ситуация, в която група от малки животни нападат по-голямо такова (Lorenz, 1991) или група от животни, която се нахвърля върху отделено от нея животно с цел неговата елиминация (Duffy, M., & Sperry, L., 2007). По-късно шведски лекар в рамките на интереса си за случващото се в ученическото междучасие заема този термин (мобинг) за да опише малка група деца, нападаща най-често едно дете (Heinemann, 1972). Първоначално за описанието на насилствено и агресивно поведение, терминът мобинг е използван от Хайнц Лейман (1990), който ясно го разграничава от определението за тормоз. За него поведението при мобинга е по-усъвършенствано и състоящо се в психологически натиск, вредно третиране (Vandekerckhove, W., & Commers, M. R., 2003), агресивни действия и психологическо нападение от дадена работна група срещу един или няколко индивида (Cusack, 2000; Di Martino, Hoel & Cooper, 2003a; Leymann, 1996b).

Моралният тормоз представлява сложно явление, изразяващо се във враждебно, нежелано, многократно поведение, което от своя страна би могло да има пагубен ефект върху живота (Di Martino, Hoel & Cooper, 2003b); определена форма на целенасочена агресия, която се характеризира с несъответствие между властта в ролите на жертвата/ите и извършителя/ите (Dobry, Y., Braquehais, M. D., & Sher, L., 2013) и се възприема като травматично събитие (Wilson, 1991), тежък социален дистрес (Zapf, 1999a), води до липса на удовлетворение от работата, психосоматични и здравни проблеми, както и психологически дистрес (Hillard, J. R., 2009).

6. Какво Ви провокира да напишете своята първа книга и защо се спряхте на темата за тормоза на работното място?

Интересът ми към моралния тормоз на работното място се появи след една лекция, в която дискутирахме темата. По време на тази лекция имах много и силни асоциации със свои преживявания в организациите, в които съм работил. Започнах да чета все повече и повече и си дадох сметка, че неведнъж съм бил подложен на това деструктивно явление.

По-късно реших да проведа емпирично изследване във връзка с академичното си обучение и се спрях на темата за моралния тормоз на работното място.

Спрях се на тази тема, тъй като я намирам за много актуална и същевременно не толкова известна сред българите. Смятам, че първата стъпка, за да се справим с даден проблем, е да го назовем. Назовавайки го, имаме ясната представа срещу какво сме изправени и това ни помага да се преборим с него. Именно поради тази причина намирам за изключително важна информираността за явлението наречено от някои автори „мобинг“ или още „морален тормоз“. Моралният тормоз е едно такова явление, не толкова разпространено като проблем, но често срещано в работната (организационната) среда.

Следва да имаме предвид, че не съществува перфектно работно място, т.е. няма работно място, което напълно да отговори на нашите очаквания поради редица причини. От една страна заради художествените и холивудски представи за организацията, и от друга фактът, че нашите потребности се променят във времето, заедно с нас. Разбира се, има и редица други фактори, които оказват своето влияние върху нашето възприятие и очаквания.

7. Кои добри практики препоръчвате да включим в ежедневието си за по-добра ментална хигиена?

Живеем във времена, в които работата от вкъщи стана широко разпространена практика. Когато работим такъв тип работа понякога би било много трудно да разграничим кога започва и кога свършва работния ни ден в рамките на личното ни пространство, особено когато сме имали много емоционално наситен ден. Това може да окаже силно негативно влияние ако работим, храним се, спим, отпочиваме и/или извършваме още други дейности на едно и също място. Често това е голямо ограничение за хората, които нямат физическото пространство да диференцират място за всяко свое занимание в дома си. Това, обаче не означава, че трябва да стоим с вързани ръце. За да имаме по-добра ментална хигиена, когато сме в т.нар. хоум офис (home office), препоръчвам когато работим да го правим по по-различен начин, чисто пространствено. Какво имам предвид – да обърнем стола по начин, по който не стоим по принцип, да преместим масата, да променим нещо в начина, по който се намираме в дома си, за да бъде само и единствено за работа. Друго, което бихме могли да направим е да се облечем с дрехи, с които бихме отишли на работа, дори и с обувките (използвайки калцуни, например).

За по-добра ментална хигиена намирам за важно да включим занимания, които имат за цел да ни разтоварват и разнообразяват, като например физически дейности (спорт, тренировка, разходка, йога, бойно изкуство, танци и др.), хобита (за предпочитане такива, които не са свързани с прекарването на допълнително време пред екран, било то на мобилен телефон, компютър, телевизор и т.н.), релаксиращи техники (медитация, взимане на вана и други). Всичко това би ни помогнало да превключим между ролите ни, да оставим работата за следващия ден и да се погрижим за себе си. От друга страна би могло да ни послужи и като превенция за бърнаут.

Ако темата ти е интересна, запиши се за бюлетина ни, в който всеки месец споделяме актуална информация и практични съвети, свързани с поддържането на добро психично здраве.

Categories
Блог Интервюта

Откровено за суицидното поведение с психолог Теодора Колева

В тазседмичното интервю разговаряме с Теодора Колева – клиничен психолог с над 10 годишен стаж в областта на психичното здраве. Работи с деца, юноши и възрастни, които консултира при трудности във взаимоотношенията, тревожни и депресивни състояния, здравословни проблеми и други житейски предизвикателства.

Вижте в редовете по-долу експертното й мнение по казуси, свързани със суицидното поведение и неговата превенция – темата, която обсъждаме през септември.

Какво е суицидалност?

Суицидалността включва два основни параметъра – идеята/нагласата за самоубийство и актуалния и действителен опит за самоубийство. Идеята за самоубийство се свързва най-вече с мисли за собствената смърт. Тежестта и сериозността на суицидната нагласа може да варира от преходни и краткотрайни и често нежелани мисли за смърт до свръх ангажираност с тази идея, силно желание, намерение и детайлно планиране на такова действие. Според американско изследване на Nock от 2008 г., което обобщава официални данни на правителството за период от 10 г. (1997-2007), 70% от хората, които имат мисли за самоубийство в един или друг момент от живота си, не преминават към извършването му. Въпреки това, наличието на мисли за самоубийство си остава един от основните рискови фактори и индикатори за суициден риск в сферата на здравеопазването.

Има ли по-уязвими групи хора, които са склонни да мислят за смъртта като изход?

Най-съществената проява на суицидното поведение е суицидният опит. Той се дефинира като поведение на човека, предприето с намерение за причиняване на собствената смърт. Според комбинирана информация от психологични, психиатрични, социологически проучвания, това е и първият по сила индикатор за възможен последващ опит. Определянето на готовността и намерението на човека за извършване на самоубийство е истинско предизвикателство и пред близките на човека, и пред специалистите, тъй като в много от случаите извършителите не споделят открито и често не дават ясни знаци за наличие на такова намерение. 

И въпреки че връзката между самоубийството и психичните разстройства (по-специално депресията и разстройствата, свързани с употребата на алкохол) е добре установена, много самоубийства се случват импулсивно в моменти на криза с прекъсване на способността за справяне с житейски стрес, финансови проблеми, раздяла или прекъсване на връзка с любим човек, хронична болка или тежко заболяване. В допълнение към това, преживяването на конфликт, война, бедствие, насилие, злоупотреба или загуба и чувството за изолация са силно свързани със суицидното поведение. Процентът на самоубийствата също е висок сред уязвимите групи, които са подложени на дискриминация и стигматизация, като например бежанци и мигранти, малцинствени групи, хора с различна от възприетата в дадено общество сексуална ориентация, хора лишени от свобода.

Според Световната здравна организация, всяка година повече от 700 000 души решават да отнемат живота си. В различните държави и култури процентното съотношение варира. Важно е да споменем, че в глобален план, държавите посветили повече внимание на психичното здраве, информираността и превенцията по отношение на суицидния риск, успяват значително да редуцират „фаталното число“. 

Какво би могло да бъде субективното усещане и преживяване на човека, избрал самоубийството?

Самоубийството много често е опит да разрушим тялото и ума, за да прекъснем изпитването на непоносимите чувства и преживявания в психичната ни реалност. Възможно е дори да изпитваме силен страх да не навредим на някого и тревогата от това да е непоносима и мъчителна. Разпознаването на саморазрушителни тенденции се оказва не толкова лесно обаче, тъй като нашият ум разполага с доста добри защити и трикове и всячески се опитва да ни предпази от това да видим, възприемем и дори допуснем, че някой, който е близко до нас, би могъл да изпитва подобни желания. Можем обаче да си представим човека в своето ежедневие и да си дадем сметка за неща като финансово състояние, здраве, взаимоотношения с близки, наличие на друго на рисково поведение, ангажираност с конструктивна дейност, капацитет за преживяване на удовлетворение, удоволствие, радост. 

Предупредителни знаци за наличие на евентуален суициден риск:

  • Често в темите и комуникацията, човекът споделя или изразява индиректно, че се чувства като бреме
  • Споделя за преживяване на изолация или околните забелязват склонност към нетипична и необичайна изолация 
  • Повишена тревожност, свързана с усещане за живот в „капан“, безизходица и непоносима болка
  • Много резки промени в настроението
  • Изразяване на чувство за безнадеждност и безпомощност 
  • Проблеми със съня 
  • Разговори и публикации по теми, свързани със желанието за смърт 
  • Изготвяне и мислене за конкретен план на самоубийство 

Как стои въпросът при юношите?

Специално внимание трябва да се обърне на самоубийствата в юношеството и особено във възрастта между 15 г. и 24 г. Голям процент от самоубийствата са извършени от младежи в тази възрастова група. Границите обаче не са категорични и в западните държави статистиката описва самоубийството като втората по ред причина за смърт след младежите до 29 г. И в тази възрастова група – на юношеството и ранните години на зрелостта – самоубийството се разглежда най-вече в контекста на различните психични болести. В държави като Индия и Китай обаче се наблюдават редица случаи на самоубийства на младежи без наличие на данни за психична болест. Обща черта, открита в почти всички младежи, извършили суициден опит, е интензивно психично страдание, асоциирано с преживяване за съществуване в безизходица или състояние, което се преживява като непреодолимо и непосилно за справяне. 

Изследването на преживяванията и чувствата на юношите, които споделят мисли за самоубийство или са правили такъв опит е от първостепенно значение за превенцията и терапевтичните стратегии, които ще се предприемат. Важно е да се изследва какво значение и смисъл те придават на този акт и с какво го свързват, какви асоциации имат за самоубийството. Феноменологично проучване на историите и разказите на юноши предприели суициден опит в миналото си, идентифицира теми, засягащи три основни области: индивидуално преживяване, модел на взаимоотношения и социокултурен контекст. 

Три основни аспекта активно се появяват в разказите на юношите, оценени с висок суициден риск: тъга, негативни емоции насочени към себе си, силна нужда от контрол над собствения живот. Младежите описват още остра психична болка, скръб, отчаяние, преживяване за отделеност, гняв и раздразнителност. Обрисуват един силно обезценен образ за себе си, характеризиращ се с преживяване на провал: занижена самооценка, придружена с чувство за безполезност, некомпетентност и непотребност. Често говорят за омраза към себе си. Много младежи споделят и за преживяване на загуба на контрол върху собственото си съществуване и невъзможност и неспособност да вземат решенията, които касаят самите тях. Животът става безсмислен и безнадежден и в някакъв момент спират или не успяват повече да разбират себе си. Вътрешният им свят е силно залят от преживяване на загуба на смисъла и се усещат като в капан на страданието, без възможност да визуализират по-добро бъдеще. Суицидният опит в тези интензивни преживявания се явява като бягство от поглъщащите ги чувства, от загубата на контрол върху живота си и по този начин бива асоцииран с позитивни емоции. Опитът за самоубийство е видян като опит за възвръщане на контрола над тялото и ума. А неуспешният опит и нараняванията от опитите могат да усилят негативното себевъзприятие и усещане за провал. 

Юношите често изпитват висока тревога, често изразена в конкретни телесни симптоми. В тази връзка тревожността следва да бъде изследвана детайлно при младежи с установен суициден риск. 

Кои модели на взаимоотношения и комуникация влияят върху подрастващите?

Юношите често описват нарушени взаимоотношения, проблеми в комуникацията с околните – връстници и семейство, които често се уравняват с негативните преживявания, описани по-горе във връзка със себе си. Семейната динамика се описва като негъвкава, заливаща с емоции, непоносима, без приемане и липса на доверителна връзка. Проблемните взаимоотношения, разделите и чувството за несигурност могат да породят в последствие и идеята за самоубийство. Понякога алтернативните взаимоотношения – приятелства и други близки, не успяват да компенсират усещането за самота и неразбраност. А преживяването, че юношата не е „чут“ е централен за суицидния процес. Друго силно преживяване при младежите е чувството на отхвърленост и различност. Откриват у себе си преживяване за изолация, самотност спрямо тяхната реалност – връстници, училище, сексуалност, религия, произход. Чувството, че някой ги осъжда е ключово в преживяването за болезнената самота и изолация. 

В опитите за самоубийства на юноши, въпросът за комуникацията също трябва да бъде изследван детайлно. Сякаш в действието на суицидния опит стои и опит за послание, комуникация и се простира отвъд личното преживяване и може да е насочено и към заобикалящата среда. Може би смъртта е видяна като единствен избор, след като всеки друг опит на изразяване и свързване се е оказал неуспешен. В този случай самоубийството е израз на силния дистрес и гняв от отношенията с другите. Младежите, справили се успешно със „ суицидната си криза“, са тези, които описват прогресивно отваряне на себе си към околните и готовност за подобрение и промяна в семейните и други близки отношения. А преустановяването на способността за свързване и подобряването на взаимоотношенията е и белег за излизане от кризата. 

Каква е ролята на всички ни в превенцията?

Преживяването на самоубийствените тенденции е силно свързано с това как околните и обществото отговарят на дистреса на юношата. Младежите споделят за това колко е трудно да чувстват принадлежност към групи от всякакъв вид и аспект – културен, социален, възрастов. Самооценката и себевъзприятието е силно внушено от семейството, културни и религиозни източници, социални медии, като например усърдната работа, училищен успех, интегритет, красота и други идеали. Невъзможността да се посрещнат и изпълнят тези стандарти води до преживяване на срам, стигма вина и гняв към околните и себе си. Многообхватно е и влиянието на медиите и особено на социалните мрежи. В тази връзка е важно да си даваме сметка как обществото разбира или стигматизира суицидния опит, което има пряко отношение към превенцията на последващите опити. 

Ролята на всички ни в превенцията на суицидното поведение и суицидалността е да се научим да разпознаваме тенденциите към разрушение и саморазрушаване, непоносимостта на преживяванията, дискриминацията и стигматизацията на хората като цяло. Не на последно място, да можем да дадем ясни граници и възможности на околните да потърсят помощ у нас като близки, професионалисти, роднини, приятели. 

В днешното общество, в което границите са все по-отворени за хора от различни култури, не бихме могли да говорим за универсални рискове и универсални фактори, допринасящи за суицидния риск. Добре е да имаме предвид и културните различия, свързани с етническата принадлежност на хората. В много култури чувството за вина, срам и загуба на достойнство и чест, чувството за това, че един човек е бреме за околните, са свързани с неговата дълбоко интегрирана ценностна система. Не на последно място е и отношението на човека към психичната болест и дали тя за него е нещо напълно неприемливо, което трябва да бъде скрито и премълчано. 

В заключение

В практиката се наблюдава често срещан мит за това, че не бива да се говори за самоубийството в прав текст с юношите и въобще с хората, които са в уязвима житейска ситуация. Вероятно повечето хора считат, че биха дали идея на човека да извърши самоубийство, ако го попитат директно дали е мислил за смъртта като изход. Истината е, че непитайки и неотваряйки пространство в разговорите ни за темата за смъртта, прави проблема още по-недостъпен, срамен и плашещ. Понякога предоставената възможност за открит разговор сама по себе си е акт на приемане. Приемане, което често е в дефицит в живота на човека, който има суицидни мисли. Въпросите за смъртта и диалога за смъртта дават усещане, че все пак има място, капацитет и способност да се мисли и за най-плашещото, за най-болезненото. Много хора превъртат фантазии в ума си за смъртта, но това съвсем не значи, че тя би могла да се превърне в избор и действие. Дори обратното – там където не би могло да се мисли, чувства и говори за болката е най-същественият риск. Понякога, опитвайки се да не мислим за най-лошото, сме склонни да го избягваме, изолираме и отлагаме болезнените теми. Всъщност, така както говорим за живота, сексуалността и здравето си, можем да говорим и за смъртта. 

Ресурси:

Categories
Блог Интервюта

Откровено за конфликта на работното място с психолог Рая Попова

Какво представлява конфликтът на работното място?

Първо, нека отбележим, че конфликта е контрапункт, различие, което поне на пръв поглед е такова. Само по себе си той не е нито добър, нито лош, а емоционалните нюанси, които ние му придаваме, правят да го изживяваме като такъв. На първо място, би било добре, доколкото е възможно да се абстрахираме от конфронтацията като болезнен сблъсък, а да я разгледаме като обратна връзка от отсрещната страна. Тя (страната) реагира негативно, защото нейна потребност не е била задоволена, по начина, по който си представя, а ответната страна изживява това като нападка към нейни качества и характеристики. Затова, на първо време е добре да се опитаме да вникнем в принципите, които стоят зад конфликта, за да можем да постигнем поне три позитивни резултата: да не се почувстваме засегнати на база наши личностни качества, да успеем да вникнем в потребността на отсрещната страна, и накрая може да се окаже, че допирни точки има, и интересът е общ. Оттам идва и потенциала за благоприятен развой на ситуацията.

Какви видове конфликти има?

Конфликтите могат да бъдат от различно естество и различни видове – на отношенията (може да се дължат на лоша комуникация, на неприятно поведение, или на разлика в стереотипите), на структурата (неравномерно разпределени ресурси, различни географски местоположения, или чисто времеви ограничения); на процедурите (неясни правила, или важащи само за някои, неясно целепоставяне или пък прескачане на фази в даден процес), на информацията (липса на такава или дезинформация, различни критерии или тълкувания на дадена информация); на интересите (имуществени, процедурни, психологически), на ценностите (различно вероизповедание, противоречиви ценности, различни критерии за морал).

Как да се справим с конфликт, назряващ в екипа, който управляваме?

В определен смисъл източниците на конфликт винаги са хората, НО за да постигнем благоприятен развой на всеки конфликт, е важно да:

  • Разграничим човека от проблема, така че той да не се почувства лично засегнат от ситуацията
  • Да се опитаме да проумеем истинския интерес/ценност, стоящи зад дадено конфликтно поведение
  • Да се научим да навлизаме в дълбочина, за да проумеем какви са истинските мотиви, нужди и потребности
  • Да видим какво стои отвъд заявените позиции

Методите за постигане на горното са активно слушане (слушане с разбиране и приемане на чуждата гледна точка), задаване на различни въпроси, за да подпомогнем отсрещната страна да се разкрие, поставяне в обувките на другия, уточнения на комуникацията от типа „Ако правилно съм те разбрал…“, и не на последно място – да даваме варианти на решения, но и да не забравяме, че имаме работа с емоции – и тези на отсрещния човек, и нашите собствени. Затова, доколкото е възможно, е редно и да подбираме думите, с които общуваме…

Как да реагираме, когато някой ни напада словесно?

На пръв поглед всеки може да различи агресивното поведение. Дали обаче то наистина е такова, или ние го възприемаме така на база наш предходен опит и стара травма, която се провокира от отсрещната страна, е тънкост, което може да се преодолее чрез постоянно самонаблюдение. Дори да реагирате остро на поведение, което регистрирате като агресия, върнете се отново на ситуацията, когато умът ви се е успокоил, и си задайте въпроса – той наистина ли искаше да ме обиди/нарани/унизи? Дали не е „натиснал някой мой бутон“, който ме провокира да реагирам по този начин? Ако да, какъв е той – каква травма изскача при тази ситуация, нека й позволя да излезе на повърхността, за да не „наднича“ от подсъзнанието ми всеки път, когато оприлича дадено поведение като агресия. Осъзнаването на нашето собствено поведение е първата стъпка към реакция, която в бъдеще може да ни донесе ползи, защото в противопоставянето има изгода само, ако то бъде конструктивно и градивно.

Следващата стъпка е как ние ще комуникираме нашата гледна точка така, че тя да бъде описание на нашите нужди, без те да засягат отсрещния човек. Това поведение се нарича асертивност – способността да изразяваме чувствата си и да отстояваме правата си, като същевременно зачитаме чувствата и правата на другия. Асертивното поведение е пряко, отворено, честно и изяснява нашите нужди, използвайки „аз комуникацията“ – как аз се чувствам/какво аз искам, без да има „ти“ обвинения. Тази наша способност за асертивно поведение има още една полза – проучвания установяват, че тя има позитивна връзка със самочувствието ни – колкото по-добре умеем да комуникираме чувствата си, без да засягаме отсрещната страна, толкова по-добре ще възприемаме сами себе си. Асертивността може да се сбърка с агресивността, тъй като и двата вида поведение включват отстояване на правата ни и изразяване на нашите нужди. Ключовата разлика е, че хората, които се държат асертивно, се изразяват по начини, които зачитат достойнството на другия човек. Тези, които се държат агресивно, са склонни да използват тактики, които са неуважителни, манипулативни, унизителни или обидни. Те често правят отрицателни предположения за мотивите на другите и мислят отмъстително или изобщо не се опитват да се поставят в обувките на отсрещния.

А как да се справим с назряващия конфликт ако сме работодател?

Запомнете, че времето винаги е фактор. В него е посято семенцето на развитието на всяка ситуация. Съответно, ако следвате примера на щрауса и, въпреки че виждате, че даден конфликт назрява, предпочитате да си затваряте очите за него с надеждата той от само себе си да отшуми или пък „ще го мисля ако се случи“, то рискувате ситуацията да ескалира в най-неподходящия момент и да ви завари с малко опции за ефективен контрол и положителен изход. Затова другата опция е да се подготвите, като съберете максимално количество информация (да не забравяме, че информацията също е ресурс, който мнозина лидери определят като по-мощен и от парите) за същността на проблема, неговия корен, източник, както и как той засяга всички, въвлечени в него. След което да се подготвите за откровен разговор с екипа тип „медиация“, в който да се изложат всички гледни точки на масата, засегнатите страни да могат да чуят мотивите на отсрещния човек, и да се стигне до същността публично, т.е. всички да са наясно какво с причинило проблема. Тук важно е да се следи да няма лични атаки, обиди, настроения, да се спазва уважителен и конструктивен тон, както и да се изслуша всяка страна, без да бъде прекъсвана.

След като всички са видели ситуацията от различни ъгли и са се консолидирали относно същността на проблема, подходящо поведение след това е да се помоли екипа сам да предложи ефикасни решения за изход от ситуацията. Решение, което е одобрено съвместно, има най-голям шанс да бъде спазвано от хората, които са участвали и са се съгласили с неговото приложение.

Уверете се че задавате въпроси, които изискват обяснение, а не такива, на които може да се отговори само с „да“ и „не“, че разграничавате проблема от хората и се фокусирате върху интересите, а не върху позициите. Също така, опитайте да генерирате различни варианти на разрешение и се уверете, че всички засегнати ще разберат ясно кои са критериите за взимане на финалното решение.

Разрешаването и предотвратяването на конфликти на работното място са предизвикателства, които изискват немалко умения и личностни качества, сред които търпение, упоритост и активно слушане. Независимо от коя страна на конфликта се намираме, ключово е да опитаме да анализираме ситуацията и да реагираме подобаващо, взимайки предвид гореизброените подходи и гледни точки.

 

Ако темата ти е интересна, запиши се за бюлетина ни, в който всеки месец споделяме актуална информация и практични съвети, свързани с поддържането на добро психично здраве.

Categories
Блог Интервюта

Откровено за психичното здраве с психотерапевт Марина Стойчовска

Май е месецът за осведоменост за психичното здраве, затова обръщаме поглед към основни съвети и практики, свързани с грижата за менталното ни здраве. Марина Стойчовска е психолог и психотерапевт, основател на Кабинет за психологически тренинги и консултации “Амарна“. Води обучения в сферата на психотерапията и психологическото консултиране и тематични семинари за личностно развитие и емоционална интелигентност. В практиката си провежда както индивидуални консултации, така и работа в група. В редовете по-долу Марина споделя каква е разликата в двата подхода, какво да очакваме от работата със специалист в сферата и кога трябва да се обърнем към него.

 

— Смятате ли, че обръщаме достатъчно внимание на психичното си здраве?

— Все повече в последните години, но има още много да се прави в тази насока. Психичното здраве не е приоритет на държавата. Повечето специалисти в тази област не са подкрепени институционално. Ние, специалистите, също не правим достатъчно, за да запознаваме хората в останалите професии с нуждата от грижа за психичното здраве и начините за това. Наша задача е и да се борим с предразсъдъците, които държат хората далеч от грижата за психичното им здраве. Предразсъдъци като това, че трябва да си „луд“, за да се обърнеш към психотерапевт; че е въпрос на мобилизация да се справиш със страданието; че някои хора са просто странни; че приятелите могат винаги да помогнат; че единствено позитивно мислене е нужно, за да преодолеем трудностите, които имаме; че психолозите са комерсиални и т.н.

 

— Кога имаме нужда от психолог? В кои конкретни ситуации е уместно да се обърнем към него?

— Психолозите работят с несъзнаваната част от психиката, така че всеки който е любопитен да опознае себе си отвъд това, което сам знае, е добре дошъл в психологическия кабинет. Обикновено обаче хората се обръщат към нас, когато са се сблъскали със силно емоционално затруднение. Индивидуални са обаче обстоятелствата около всяко едно страдание – проблеми във взаимоотношенията, тъга без основание, безпочвени страхове, натрапливи мисли или действия, затрудняващи особености на характера и т.н. Всичко това е повърхността на айсберга, която провокира срещата с психолога, но отдолу стои много повече – начинът на психично функциониране на дадения човек. Психолозите би следвало да са запознати и да работят с това, което е под повърхността, за да могат да повлияят и на върха на айсберга.

 

— Какво можем да очакваме от срещата с психолог?

— Рамката, при която работи всеки специалист, е различна. Има обаче някои етични принципи, които е задължително да спазваме. Такива са конфиденциалността, липсата на осъждане, ненасилствено отношение, определено време за работа и заплащане, отказ за работа с хора, които познаваме от личния си живот, както и отказ за създаване на лични отношения с клиентите ни. Ако някой от тези принципи се наруши, терапията спира и се превръща в друг тип отношение. Тази рамка дава възможност да се изгради сигурно и защитено пространство, в което клиентът да може да е спокоен, че е приет такъв, какъвто е и че ще може да се разбере по-добре, в следствие на което да се промени или да живее по-лесно със себе си.

 

— По какво различаваме психолога от психотерапевта?

— Отговорът на този въпрос се съдържа в самите думи. „Психе“ означава душа. „Логос“-наука. Така че, психологът е специалист, който се занимава с науката за психиката. Психиката е негов обект на изучаване. Психотерапевтът е специалист, който терапевтира, т.е. лекува психиката. Психологът има университетска подготовка, включваща различни дисциплини, но малко от тях са свързани с консултиране и психотерапия. В университетите не подготвят специалисти, които могат да терапевтират психиката. Психолозите бих могли да се занимават с научна дейност, да работят в различни институции, да провеждат ограничен брой консултации и т.н. Психотерапевтът обикновено е завършил психология или друга хуманитарна специалност, но допълнително има минимум четири години извънуниверситетска подготовка в конкретна методология на лечение на психиката (т.нар. парадигми/ школи/ модалности). По време на това обучение конкретният специалист преминава лична терапия и работи определено време под супервизия. Също така, обучението е предимно практическо, а в университета е предимно теоретично.

 

— Каква е ролята на психиатъра?

— В някои случаи психиатърът е много важен и необходим. Особено когато животът на някого е подложен на риск. Той може да подпомогне медикаментозно даден човек и да облекчи ежедневието му, така че да има повече ресурс да променя и опознава себе си. Понякога имаме сили само да понасяме симптомите си и тогава няма пространство за това да ги изследваме и променяме. В такъв момент психиатърът с добра терапия може да даде много сили на някой свой пациент. Но и по отношение на психиатрите, и на медикаментите има много предразсъдъци – че човек може да се пристрасти към лекарствата; че може да се влоши от тях; че скъсяват живота и т.н. Важно е психиатърът да е ангажиран с пациентите си, те да имат достъп до него и да съобщават за влиянието на медикаментите, за да може да се назначи прецизно и адекватно лечение, което не винаги става от първия път.

 

— Какво бихме могли да направим ако се чувстваме силно потиснати или тревожни, но се притесняваме да посетим психолог или психотерапевт?

— Психотерапевтите са специалисти, които могат да помогнат, когато някой дойде в кабинета им. Извън него трудно могат да са в помощ на някого. Не е в сферата на психологията да се каже, че здравословният начин на живот е важен. Той включва правилно хранене, почивка, удоволствие, но и удовлетворение от смислени дейности, общуване, движение…Това са неща, които всеки знае. Дали ще ги каже специалист или не, не би следвало да има значение. Но ако човек изпитва силна тревога или е потиснат, същевременно направи всичко възможно да има здравословен начин на живот и го постигне, но това не дава резултат, тогава не остава друго, освен да потърси специалист. От друга страна е важно да знаем, че здравето и спокойствието не са ни обещани и гарантирани, нито са задължителни. Така че, ако не искаме да променим начина си на живот или да посетим специалист, вариант е и да приемем, че ще живеем с тревога или потиснато настроение.

 

— Кои добри практики е хубаво да включим в ежедневието си за по-добра ментална хигиена?

— Това, което казах в предния въпрос – добра храна, достатъчно сън, активна и пасивна почивка, стремеж към баланс на емоциите, общуване (не задължително с близки хора, добронамерените незначителни контакти са също важни), движение (без да изискваме от себе си непременно движението да е свързано със спорт), връзка с природата, наличие на удоволствие, извършване на смислени за нас дейности, избягване на дигитални устройства. Проблемът не е в тези идеи, а в съпротивите които ни пречат да ги следваме или в липсата на резултат от добрия начин на живот. Тогава с каквито и практики да е, трудно бихме се чувствали балансирани самостоятелно.

 

— Груповата психотерапия е подход, който знаем, че прилагате в работата си, наред с провеждането на индивидуални консултации. Какво представлява работата в група и какво ни дава?

— По този въпрос мога много да говоря. Обикновено терапевтичните групи са затворени, т.е. състоят се от едни и същи хора. Продължителността им е около 250 часа. Ето защо, те успяват да се обособят като сигурно място, в което всеки може да е спокоен да бъде такъв, какъвто е. Не е от значение хората да се харесват. От значение е да се приемат. Това е много важно – в групите няма осъждане. Най-важното, което груповата работа дава, е самата група. Тя, като един организъм, успява да успокои, подкрепи, приеме и да даде честна, но и ненараняваща обратна връзка, както и възможност за изследване на спонтанните ни реакции и важни за нас теми. Хората в групите са близки, както са близки войниците, които воюват заедно. Виждат се ранени, носят се един друг, забавляват се заедно като за последно, знаят си най-големите интимности. Това е много особена близост. Не е приятелство, а е съратничество. В индивидуалната терапия голяма част от материала, с който се работи, са разказите на клиентите. В групата много често се работи с актуалните реакции. Динамиката в групата, отношенията между нейните членове, провокациите, подкрепата между тях са нещо, което е характерно само за груповия начин на работа.

 

Ако темата ти е интересна, запиши се за бюлетина ни, в който всеки месец споделяме актуална информация и практични съвети, свързани с поддържането на добро психично здраве.

Categories
Блог Интервюта Мисли

Откровено за тревожността с психотерапевт Силвия Димитрова

В тазседмичното интервю ви срещаме със Силвия Димитрова – психолог и психотерапевт с над 16 години опит. Силвия влага своето време и усилия в развиването и управлението на консултативен център за помощ и подкрепа на жертви на домашно насилие в Благоевград и Дупница. Фокусът й е насочен към създаването и развиването на различни програми за превенция на насилието чрез обучения на неформални групи жени и младежи. Работата й също включва супервизия на екипи, работещи с жени и деца, преживели домашно насилие, както и с лица, упражняващи такова.

Разбира се, компетенциите на Силвия не се ограничават с тази тематика, затова се обърнахме към нея с въпроси, свързани с темата на месеца, а именно тревожното разстройство. Вижте експертното й мнение в редовете по-долу.

Кои са най-често срещаните сигнали, които ни показват, че сме тревожни?

Тревожността е едно неприятно емоционално състояние, при което човек има мрачно предчувствие, заплаха, дистрес, безпокойство. Често е съпроводено от соматични симптоми като болка в гърдите и задушаване. Други симптоми, показващи повишени нива на стрес, страх и тревожност са: топка или дискомфорт в стомаха или гърлото, безсъние, въртене на свят, главоболие, гадене, стомашни болки и други. Тези симптоми могат да бъдат наистина много неприятни и понякога да траят с дни или по-дълго. Често при паник атаки например, хората имат преживяване, че ще им се случи най-лошото, но всъщност симптомите не са опасни. Това обаче не означава, че човек не трябва да прави нищо, напротив, важно е да се изследват причините за тази тревожност и да се работи за намаляването й. При някои случаи може да се наложи да се вземат и медикаменти за определен период от време.

Тревожността, за разлика от страха, е емоция без конкретен обект и затова трудно може да се каже конкретна причина за нея. Тревожността се различава от страха по това, че страхът има конкретна причина, докато тревожността е неясно и неконкретизирано мрачно предчувствие. При страх ние съзнаваме както самите себе си, така и обекта и можем да се ориентираме пространствено за нещата, от които се боим. При страх вниманието е стеснено до обекта, можем да избягаме от обекта, защото той заема определено място в пространството. Докато при тревожност, усилията ни да избягаме често водят до безпорядъчно поведение, защото не преживяваме заплахата идваща от определено място и поради това не знаем накъде да бягаме, за да избегнем страха. Т.е., при страха има подходяща защитна реакция за избягване на опасността, докато при тревожността откриваме безсмислена трескавост с ригидно или изкривено изражение. Страхът изостря сетивата, докато тревожността ги парализира и не можем да действаме.

Всеки е забелязал от собствен опит как когато сме тревожни имаме тенденцията да объркваме не само собственото си съзнание, но и обективната ни преценка на ситуацията. Реално, при тревожност е нарушена връзката ни със света, връзката между Аза и света. От психологична гледна точка, острата тревожност се изпитва от човека като разпадане на Аза, т.е. на съществото на личността му.

Какво се случва в нашия организъм когато изпитваме тревожност или стрес?

Когато един човек е тревожен, т.е. усеща, че е подложен на заплаха, протичат телесни промени, които го подготвят за схватка или бягство от заплахата. Тези промени се осъществяват от автономната нервна система. Тя е автономна, защото не подлежи на съзнателен контрол. Тази система е посредникът, чрез която в тялото се случват емоционални промени. В наши дни, човек се сблъсква с малко преки заплахи, тревожността е предизвикана повече от психологически състояния отколкото заради физическо оцеляване – като социалната адекватност, отчуждението, конкурентният успех и други. Механизмите за справяне със заплахите обаче са същите, както и когато на човек му се е налагало да оцелява чисто физически. Основен симптом, свързан с усещането за тревожност е ускоряване на пулса, така че сърцето да може да напомпва повече кръв към мускулите, които ще бъдат нужни за задаващата се схватка. Периферните кръвоносни съдове близо до повърхността на тялото се свиват, което покачва кръвното налягане. Това периферно свиване е физиологичният аспект на израза „Пребледнял от страх“. „Студената пот“ е подготовка за горещото изпотяване от действителната мускулна активност. Тялото може да потреперва и косъмчетата по него да настръхнат с цел да се запази топлината и организмът да бъде защитен от нарасналата заплаха от измръзване, причинена от свиването на периферните кръвоносни съдове. Дишането става по-дълбоко или по-често, за да се осигури обилен приток на кислород, това е „задъхването“ от силната възбуда. Зениците на очите се разширяват, осигурявайки по-добро виждане на заплашващите опасности. Черният дроб отделя захар, за да осигури енергия за схватката. В кръвта се отделя вещество, което води до по-бързото й съсирване, като по-този начин организмът се защитава от кръвозагуба през раните.

Реакцията на организма е резултат от възприемането на ситуацията като опасна и се секретира адреналин в мозъка и в тялото, сякаш за да се подготви да отвърне на атаката, която идва отвън, защото адреналина прави тялото по-силно. Произвеждат се „бойните хормони“ – адреналин, норадреналин, кортизол, които изгарят тялото ни. Не го изгарят в буквалния смисъл, но когато сме изложени дълго време на тези хормони, тялото ни започва да се разболява.

За да запазим тялото и психиката си здрави, трябва да започнем да работим през опиоидните хормони, не през адреналина, да сменим горивото. Допамин, окситоцин са позитивните хормони – за да ги произведе тялото ни трябва да правим неща, които ни носят радост и щастие, да успяваме да оставаме все по-често спокойни и хармонични.

Вярно ли е, че има биологична предразположеност към прекалена тревожност, депресия и безпокойство?

Да, причина за появата на тревожни разстройства и депресивни състояния може да бъде и биологичната предразположеност към тревога и безпокойство. Различни травматични събития като смърт на близък човек, развод, уволнение също могат да провокират такива състояния. Последните невробиологични изследвания са съгласни, че има основно две форми на тревожност: първата е създадена от психологични фактори, а другата се задейства от автономни биологични фактори с психологическо съдържание.

Твърди се, че гените също са фактор при развитието на тревожни разстройства. Установено е, че пациенти, чиито родители са страдали от тревожност, са по-предразположени към нарушение на психичното равновесие. Тук обаче ми се иска да спомена, че когато един родител е тревожен, предава тази тревожност и на детето. Детето много внимателно се вслушва в емоциите на родителите и ги копира. Затова често децата на тревожни родители стават тревожни възрастни.

Има и други фактори, от които зависи дали след силен стрес човек ще развие тревожно разстройство, като например: фактори, свързани с наличието на травматично събитие, интензивността на травмата, нейната неочакваност и неконтролируемост; фактори, свързани с формата и силата на защитните механизми на личността, способност за осмисляне на ситуацията и наличие на социална подкрепа; рискови фактори – възраст към момента на травматизация, наличие на травматични събития и психични разстройства в анамнезата, нисък интелект и социално-икономическо равнище и други.

Случиха се събития, които неизбежно ни разклатиха емоционално. Как да се справим с полюсните настроения и чувството на вина, че животът ни продължава постарому, докато други хора страдат?

Не трябва да бягаме от тревожността, а да минем през нея. Така можем да стигнем не само до себеразвитие, но и до разширяване на кръгозора и обхвата на своя свят. Да не се боим от опасностите, които биха довели до тревожност – това само по себе си е успешен начин да се справим с тревожността.

Чувството на вина ни прави слаби, страха и тревожността ни правят слаби и несигурни. Ако искаме да се справим с тях е важно да приемем, че ситуацията е такава. Да бъдем смели и осъзнати означава не да се бием със страховете си, а да ги приемем. Да разберем, че когато не можем да променим нещо, е по-добре да го приемем, не да се съпротивляваме или виним. Когато тревожността ни не е преживявана като катастрофична, тогава имаме възможност да вземем и правилни и адекватни решения в определени ситуации, които изискват нашите решения. Когато преживяваме ситуациите около нас като катастрофични, независимо дали са свързани с нас, наши близки или със събития в световен мащаб – тогава и решенията, които вземаме не биха били адекватни и добри за разрешаване на неприятна или кризисна за нас ситуация.

Какво представлява тревожното разстройство?

Тревожните разстройства попадат в графата „Невротични, свързани със стрес и соматоформни разстройства“ както са класифицирани в диагностичния наръчник МКБ-10 (Международна класификация на болестите).

Както подсказва името, те са свързани с емоционалното състояние на тревога, което се появява в ситуации на очакване на неприятно събитие или на неопределена опасност, обикновено придружено с телесни симптоми като сърцебиене, потене, треперене, сухота в устата, топка в стомаха и други. При тревогата имаме усещане за несигурност, безпокойство и безпомощност, както и силно надценяване на стимула, който я предизвиква.

Човек, преживяващ висока тревожност и невъзможност да се справи с нея, може да развие тревожно разстройство в зависимост от наличните му характерови особености, базисни вярвания (базови когнитивни схеми) и ирационални страхове залегнали дълбоко в личността му, през които всеки от нас пречупва и изкривява реалността до някаква степен. Това е нашето вътрешно виждане на самите себе си, другите и света, което при тревожните разстройства обикновено е доста изкривено в негативна посока. Базисните ни вярвания са заложени още в нашето детство. Те могат да бъдат адаптивни или маладаптивни. Тези вярвания определят базовите модели на поведение, мислене, субективно преживяване на събитията в живота (чувствата спрямо случващото се) и интерпретацията на всичко, което ни се случва – тоест определят как ще възприемаме себе си, другите, света и събитията в него като възрастни.

За да е психично здрав човек е много важно от детските и юношеските години да има добре развиващ се процес на ментализация – хармонично да функционира във всички сфери на мозъка. Челният дял на мозъка е свързан с интелектуалните процеси, като фронталната част е свързана с екзекутивните и интелектуални – съобразителност, наблюдателност, комбинативност и тестиране на реалността. В лимбичната нервна система на човека се намира Амигдалата, която е най-диференцираната част от мозъка, тя е музикалния инструмент, през който човек преживява емоциите в реалността. Амигдалата съдържа и емоционалната памет. Когато човек преживее емоция, която е много интензивна, например над 5-6 по скалата от едно до десет, Амигдалата отваря сходната емоция, която е впечатана в нашето несъзнавано. Когато тези емоции са от страхово тревожния регистър, отново Амигдалата включва сходните емоции от нашето несъзнавано, което увеличава и уплътнява като интензитет кризата и я удължава във времето. Когато през Амигдалата преживеем позитивна или негативна емоция, тя прави емоционален конструкт, който конструкт е свързан по своя смисъл или преживяване с емоциите и това се нарича убеждение или вярване. Например, имаме убеждение или вярване как другите ни възприемат, как откликват на нас. Когато човек изгражда себе си, когато изгражда убеждения за себе си, той изгражда този емоционален конструкт към себе си – дали се харесва, дали се обича, дали се чувства комфортно в своя вътрепсихичен свят. При негативни събития в детството или прекалено чувствителна нервна система на детето, то развива страхове и убеждения за малоценност, отхвърляне, изоставяне, самота, дефектност, предателство, унижение и подигравка, неизбежна катастрофа. Детето има вярването, че светът е опасно и страшно място и хората ще го наранят, че не заслужава любов, грижа и внимание и други подобни. Когато в определена ситуация се активират тези страхове и вярвания, човек започва да мисли и да очаква най-лошото, въпреки че реалността не е такава. Така се стига до огромна тревожност, защото ситуацията се преживява на живот или смърт от човека.

А с какво се характеризира социалното тревожно разстройство?

Социалното тревожно разстройство е вид фобия – социална фобия. Има много различни видове фобии (болестен страх или ужас). От клинична гледна точка една фобия се характеризира със страх, който е постоянен и интензивен, налице е завладяващо желание за бягство и избягване на провокиращи фобията места/обекти като този страх е ирационален. Агорафобията например е тревожност, предизвикана от мисълта за пребиваване в определена обстановка.

Социалната фобия е чувство на интензивен страх от негативна или критична оценка от другите или страх от публично унижение поради импулсивни действия, страх от провал или отхвърляне, страх, че ще покаже симптоми на тревожност, които ще злепоставят или унижат човека. Характерни са смущения при общуването и нелогично безпокойство относно мнението на другите. Тревожността при социалното тревожно разстройство е непропорционално интензивна спрямо заплахата.

Говорим за социална фобия когато страхът е толкова голям, че човек спира да излиза, да общува, да се среща с хора, да изразява мнение или да защитава определена позиция. Т.е. избягва фобийните ситуации всеки път когато е възможно. Състоянието обикновено е съпроводено с депресия, ниска себеоценка, страх от критика и от отхвърляне. Това води до задълбочаване на проблема и човек се отдалечава от реалността.

Социалната фобия има най-висока болестност сред фобиите (на 3-то място е по честота сред психичните разстройства, следвайки депресията и злоупотребата с алкохол).

Какви други видове тревожно разстройство има и кои са методите за справяне с тях?

Те включват различни фобии, паническо разстройство (паник атаки), генерализирана тревожност, обсесивно-компулсивно разстройство (ОКР), посттравматично стресово разстройство (ПТСР), дисоциативни (конверзионни) разстройства (в миналото наричани хистерия), соматоформни разстройства (в миналото наричани хипохондрия).

Генерализирано тревожно разстройство (ГТР) – тази тревожност е характерна с дълъг период на мъчително безпокойство и силно напрежение, причинени от конкретно събитие. Определено събитие, най-често отнасящо се до бъдещето, кара хората, страдащи от заболяването, да виждат възможно най-лошия развой на това, което очакват. Генерализираното тревожно разстройство се диагностицира по неконтролируемото безпокойство и напрегнатост, когато стане дума за значимото за тях събитие. Във физически аспект симптомите се проявяват чрез сухота в устата, лепкави ръце, замайване и силно изпотяване, сърцебиене, световъртеж.

Паническо разстройство (Паник атаки) – докато генерализираното тревожно разстройство е дълготрайно състояние, при паническото разстройство атаките траят не повече от 10 минути.. Могат да се появят и когато човек е напълно спокоен. При паническото разстройство тревогата се появява и се усеща като стягане в областта на гърлото, все едно човек се задушава. Паниката води и до главоболие, гадене, силно сърцебиене, повишено кръвно налягане. Пристъпите на паника не се свързват с определено събитие и се появяват внезапно. Те са неочаквани, а техните силни симптоми на физическо ниво карат човека да вярва, че умира. Честотата на паник атаките може да варира много – от няколко атаки на година или няколко за ден. Паническото разстройство може да има психологически съдържания. Атаката може да дойде „от никъде“, без придружаващите предпоставки или вътрепсихични предвестници. Не винаги психиатричната намеса е адекватна за тези пациенти. Сериозен процент от пациенти с паническо разстройство имат много атаки заради психодинамични фактори и за това могат да се повлияят добре от психологически и психотерапевтични интервенции. Психодинамичните клиницисти правят цялостно разследване на обстоятелствата на паник атките и на историята на всеки пациент с паническо разстройство, за да определят психо-факторите и отношенията. Независимо, че паник атаките основно са въпрос на минути, те създават неоспорим дистрес в човека. Повечето от хората с паник атаки често също имат агорафобия (чувство, че си на място или в ситуация, от която изхода е труден или супер затруднен). Паник атаките са сериозно затруднение, пациентите често откриват втора форма на приближаваща тревожност, притеснения за кога или къде следващата атака ще ги обхване. Пациентите с паническо разстройство и агорафобия често се отказват от пътуванията си в опит да контролират неприятната ситуация да им се случат паник атака на място, което не биха могли да напуснат лесно.

Фобии – фобиите са преувеличен страх от специфичен обект, дейност или ситуации, в които не съществува почти никаква опасност. Най-честите фобии са от животни като змии и паяци, от затворено пространство (клаустрофобия), от височина (акрофобия) и от пътуване със самолет. При тях се появява силна паника и страдащите от заболяването вярват, че ги заплашва смърт, ако доближат обекта на тяхната фобия.

Обсесивно-компулсивното разстройство (ОКР) – при него се появяват повтарящи се натрапчиви мисли, които предизвикват силно безпокойство и тревога. При това разстройство болният се стреми да контролира страховете си чрез извършването на определени ритуали, за които вярва, че ще го предпазят от определено фатално събитие. В терминологията тези ритуали са известни като компулсии и се изразяват чрез прекалено често миене на ръцете, маниакална нужда от определен ред в пространството или ритуално отброяване на определено действие, минаване по точно определен път, казване на нещо определен брой пъти.

Посттравматичен стрес или посттравматично стресово разстройство /ПТСР/ – това е тревожност, която се появява след травматично събитие, което може да бъде преживяно или пък човек да е свидетел на събитие, което е представлявало реална смъртна или увреждаща опасност за него или за други лица – природно бедствие, военен инцидент, смърт на близък човек, сексуален или физически тормоз, страх, безпомощност или ужас. Или най-общо казано, ПСТР е преживяване, при което миналото подкопава основите на настоящето. Заради силните и интензивни емоции травматичното събитие се преживява отново чрез интензивни и смущаващи спомени на събитието „флаш бек“, включващи оживени образи, мисли и усещания, действия или чувства все едно събитието се повтаря, интензивен психологически дистрес при събития, наподобяващи травматичното такова. При ПТСР често човек има проблеми със съня, затруднена концентрация, обострен рефлекс на стряскане, раздразнителност или гневни избухвания. Вследствие на страха, човек с ПТСР се стреми да избягва места, събития или обекти, които напомнят за травмата, има усещане за емоционална вцепененост и невъзможност за емоционални преживявания, чувство за силна вина, липса на енергия, депресия, или притеснение, загубата на интерес към дейности, които са били приятни в миналото, усещане за откъсване и отчужденост от другите, усещане за скъсяване на бъдещето, затруднения за запомняне на събития или текстове, които имат асоциативна връзка с травмата.

Как психотерапията помага?

Важно е да знаем, че страхът и тревожността не са лоши сами по себе си. Но когато станат ирационални в отговор на дадена ситуация, тогава се появява проблем. Тревожността не може да бъде избегната, но може да бъде намалена. Тя показва, че в ценностната система на човека има противоречие, някакъв вътрешен конфликт. Психотерапията е важен елемент от овладяването на симптомите на тревожност и стрес. Понякога, когато симптомите са по-ясно изразени или продължават дълго, човек започва да се страхува още повече, което влошава ситуацията още повече. В терапията човек разбира на какво се дължат тези симптоми и как да ги овладява. Човек стига до своите ирационални страхове и вярвания, които му пречат да живее свободно. Това помага да се намали тревожността по отношения на симптоматиката. Разбира се, трябва да се полагат усилия и да се инвестира време, не е толкова лесно.

Първо е важно човек да осъзнае, че има тревожност, която не отговоря на нормалната и че от самият него зависи да намали тази тревожност. Т.е. да се справи с тревожността си не зависи от това да избегне или избяга от конфликтна ситуация, а от това да се изправи срещу този проблем и да го реши, да има мотивация за това да го реши. Често хората избягват тревожни ситуации и започват да задълбават все повече и повече в проблема. Затова осъзнаването е много важно, защото докато не осъзнаваме нещо, не разбираме, че трябва да го променим. Изправяйки се срещу определен проблем и справянето с него, води до усещането в човека, че може да се справи. И така се повишава прага му на понасяне на тревожност и страх.

Работейки с психотерапевт, се анализират страховете в дадени ситуации, защо са ирационални или преувеличени, какви несъзнавани вярвания и убеждения стоят зад тези страхове. Несъзнаваните ни вярвания и вътрешни конфликти ръководят нашия живот. Колкото и съзнателно да се убеждаваме, че ситуацията не е страшна, ако нашите несъзнавани вярвания са в обратната посока, ще ни бъде много трудно да се убедим, че всичко е наред. Особено пък, ако симптомите на тялото ни са много интензивни, когницията няма как да ни помогне. По-скоро симптомите вземат превес и някои хора започват да се страхуват повече от тези симптоми отколкото от самата тревожност. И това ги държи в един омагьосан кръг – дали ще ми се гади отново и не мога да се храня, дали ще ми се завие свят, дали ще се изложа, ако припадна и т.н.

В кабинета на психотерапевта човек се учи да разбира това, което му се случва и как може да реагира. Например да разбере, че когато почувства силна тревога или сърцебиене, кръвното се е покачило – това е заради тревожността и заплахата, с тези симптоми тялото се подготвя за борба. Т.е., разбирайки че не се случва нищо страшно, човек може да се успокои, след като вече напълно съзнателно може да си обясни защо има тези телесни симптоми. Друг важен аспект от преодоляването на тревогата е човек да започне да опитва да запази спокойствие когато усети, че идва някакъв пристъп на паника. Например за паническите атаки – може да им говори спокойно, като на игра „Ти реши да ме посетиш отново, но не си най-приятния ми гост, така че ще ти кажа „Довиждане“. Друг начин е когато усетим, че се страхуваме от нещо, да си кажем, че този страх не е реален, а е плод на наши деструктивни вярвания, които деструктивни и негативни несъзнавани вярвания чрез терапията вече са станали осъзнати. Например, ако когато сме били деца и сме се страхували, че някой ще ни се скара и ние не бихме могли да се защитим, защото сме зависели от някой възрастен, сега вече като големи може отново да се страхуваме да се защитим, ако някой ни обижда или ни критикува. Ако успеем обаче да си кажем, че този страх да се защитим не е реален, а е онзи страх от нашето детство, сега вече сме възрастни хора и можем да се защитим, не сме безпомощното дете – ще ни бъде наистина много по-лесно да спрем да се страхуваме. Когато смятаме че не можем и няма да се справим и възприемаме ситуацията като страшна, ние ще реагираме със замръзване или бягство, а на когнитивно ниво – очакваме най-лошото да се случи за нас. Ако възприемаме ситуацията като такава, с която можем да се справим и ще успеем или поне имаме възможност да успеем – можем да я приемем като предизвикателство и следователно реагираме с желание и готовност да покажем какво можем и да се представим възможно най-добре. Това пък води до смес от позитивни емоции, преживяваме случващото се като желано и хубаво. Ние хората сме съзнателни същества и можем да упражняваме известен контрол върху съзнателните си възприятия и да изберем как да реагираме.

Когато се осъзнаят базовите ирационални вярвания, свързани с тревожността, те могат да се променят. Докато не са осъзнати, ние действаме импулсивно – усещаме застрашаваща ни ситуация и тялото реагира със съответните телесни симптоми, без да имаме съзнателната реакция с която да преценим дали тази заплаха е наистина толкова страшна или не.

За намаляване на тревожността много помагат също така практики, свързани с тялото, които да разредят малко интензивността на тревогата и да успокоят нервната система, като например медитация. Медитацията е много мощен инструмент, защото успокоява Амигдалата, която е отговорна за засичане на заплахи и начина, по който реагираме на силни емоции като страх и тревога. Чрез медитацията можем да погледнем нашите чувства отстрани и да видим колко реални са те.

За терапия на тревожни разстройства успешно се прилагат поведенческите и когнитивни интервенции, които се различават от психоаналитичните и психодинамичните подходи по своя оптимизъм – според тях проблемното поведение се научава и затова може да бъде отучено, т.е. може да се помогне на клиента да го промени, когато то не го подпомага в достигането на целите, осъществяването на амбициите и воденето на пълноценен и удовлетворяващ живот. Поведенческите терапии се фокусират върху проблемното поведение, дефицитите и начините за научаване на нови стилове на поведение. За разлика от тях, когнитивните стратегии целят промяната на начина на мислене за себе си, другите и житейските ситуации. При тях терапевтът приема, че проблемните емоции и наблюдаемото поведение са повлияни както от ученето, така и от убежденията, нагласите, мисленето и възприятията на човека. Много е вероятно грешките в мисленето да водят до дистресиращи емоции и проблемно поведение. Целта при тези стратегии е да се промени неадаптивното поведение чрез промяна на фундаменталните когнитивни модели.

 

Ако темата ти е интересна, запиши се за бюлетина ни, в който всеки месец споделяме актуална информация и практични съвети, свързани с поддържането на добро психично здраве.

Categories
Блог Интервюта

Откровено за самочувствието с психолог Нонка Данчева

В тазседмичното интервю ви срещаме с един от първите специалисти, присъединили се към платформата на MindFit — Нонка Данчева. Наред с извършването на психологическо консултиране на възрастни и деца, Нонка провежда консултации, обучения в групи и тренинги свързани с личностно развитие, мотивация, и емоционална интелигентност. Основател е на Център за психологическо консултиране и НЛП коучинг, има богат опит в холистичната терапевтична подкрепа, а като юрист — и в областта на правната, криминалната и съдебна психология.

Вижте в следващите редове защо самочувствието има ключова роля в живота ни, как бихме могли да го подобрим и каква е ролята на психотерапията в този процес.

Защо е важно да имаме самочувствие?

Ние реагираме на света не какъвто е, а според начина, по който ние го възприемаме. Именно през чувството и усещането за собственото ни душевно и физическо състояние, както и през увереността в собствените ни сили и способности.

Самочувствието е необходим елемент, както за да се чувстваме добре сами със себе си, така и за да можем пълноценно да общуваме с другите хора.

Здравото ни самочувствие е ясен знак за хармония на нашето психично, емоционално и физическо състояние. То е свързано и с нашето личностно развитие, социална адекватност, поведение и взаимоотношения. Присъства както при преодоляване на дефицити и научаване на роли, така и при усъвършенстване на социални умения, умения за общуване и междуличностни взаимоотношения и развиване на компетентности.

Кои са рисковете, които крие ниската самооценка?

Самооценка е начинът, по който човек се чувства по отношение на себе си, какво самоуважение и самоприемане има. Тя е чувството за лична ценност и компетентност, както и жизненоважен компонент на собствената Аз-концепция на отделния човек. Оценката ни първоначално зависи от родителската обратна връзка която имаме, влияе се и от заобикалящата среда после в училище, от работната среда и т.н. Външните фактори оказват особено въздействие върху нашата самооценка, затова тя е пряко съотнесена с нашето самочувствие.

Ниската самооценка най-вече крие риска от инертност, от неувереност във вземането на решения и предприемането на действия, затова ключов е моментът човек да развива своето самочувствие, като развива своите умения, познания и компетенции, за да служат те като здрава база за поддръжка на самооценката.

Хора с ниските нива на самооценка, например, имат необикновено голяма потребност от одобрение и привързаност. Често се чувстват в невъзможност да се справят със задачите си, имат усещания за повишена тревожност, напрегнати са. Ниската себеоценка води до неудовлетвореност, която може да има различни проявления в адекватността на поведенията – да имат избягващо поведение, или пък агресивно; деструктивни реакции и действия; затруднения в своя емоционален свят или физически неразположения; общуването и междуличностните им отношения са незадоволителни; невъзможността за справяне със стреса.

За повишаването на самооценката от голямо значение са любовта, топлотата и приемането. Знаем, че чувството за доверие е пазител срещу тревожността и спомага за посрещане на предизвикателства. Високата самооценка е резултат от родителско приемане, качествено внимание, поставяне на граници, както и свободата за собствено действие в реалистични граници. Когато има адекватна родителска любов, приемане и одобрение, човек като възрастен е научен и знае какво е самооценка и как да работи по нея. Когато обаче, не са в достатъчен обем, с ежедневни усилия, действия и практики, както и с подходящата подкрепа, той повишава увереността и самочувствието си. По този начин прави стъпки в посока да подобрява своето ментално, емоционално и физическо здраве.

А какво причинява ниската самооценка?

Самооценката започва да се формира най-първо в резултат от родителското приемане, което за малкото дете е необходимо да бъде пряко изразено. За детето е важно то да бъде поощрявано и хвалено – разбира се в здрави граници, за да не се получи обратния феномен на завишената самооценка. След родителското одобрение е важно за личността да получава и позитивна обратна връзка от своите учители, треньори и т.н., тоест тя се формира на база на положени усилия от личността и полученото утвърждаване за тях. Когато в основите стои здраво утвърждаване, по-нататък в живота възрастният човек ще бъде по-уверен и спокоен в себе си. Налице ли е любов, тогава има и приемане, което е предпоставка за повишена самооценка и гаранция за успех.

Като начин за работа по повишаване на самооценка може да посочим фокус върху задачите, в съчетание с проява на смелост да бъде несъвършен в изпълнението им. Понякога обаче, прекалено високите изисквания за себе си (често в резултат от високи родителски очаквания или перфекционизъм по отношение на себе си) могат да доведат до липса на смелост, до несигурност, ниска себеоценка или пък лошо самочувствие. Перфекционизмът, без да е тема тук, е свързан с чувство, което ерозира личността и човек се усеща все по-слаб, чувства се несигурен и недостатъчно добър.

Когато човек се чувства недостатъчно оценен или пък е неуверен, тогава той се сравнява с другите, спазва някакви норми или стандарти. Възможно е да възникнат, като реакция, у него чувство на ревност, усещания за завист. Което на по-късен етап да прерасне в гняв, съревнование или пък загуба на инициатива, т. к. тук има едно фокусиране върху другия човек, което всъщност изключва спонтанността.

Как можем да подобрим увереността и самочувствието си?

Самооценката е свързана с процеси на преодоляване на свои неадекватности, както и със самоактуализация. Увереността и самочувствието ни се дължат на това какво ние правим, какви цели си поставяме и какви резултати получаваме. От тази гледна точка е важно човек да премисли сам за себе си кои са дейностите, заниманията и уменията, които желае да върши и развива, и съответно на които ще базира своето усещане за увереност. Така ще е все по-наясно със своята житейска стратегия. След това изключително важен е моментът той да успее да съобрази избраните елементи със своите способности към момента. И да включи като инструменти за развитие и утвърждаване на здравото си самочувствие, положителни нагласи към другите хора, към житейските проблеми, към самия себе си, към това, което върши, както и начини за самонаблюдение и самоконтрол в процеса.

Например, ако някой избере да учи чужд език, за да се чувства по-уверен на работното си място, следва да прецени действително колко време и усилия ще му отнеме, вместо да вярва, че за една-две седмици ще научи целия материал. Ако той поддържа едно такова вярване, резултатите от действията му ще го разочароват, защото целта му е била непостижима, т.к. именно резултатите са нашия измерител и поддържащият двигател на увереността ни. В работата ми например, в подобен казус, след като клиентът разгледа къде се намира към този момент и с каква настройка е, можем да предефинираме нагласата му така, че целта му да бъде реално достижима и вълнуваща, а не твърде фантастична, която да отблъсква.

Или, пък, чрез трениране на уменията на емоционалната интелигентност, клиентите успяват да развиват способността си да удържат своя емоционален център и съумяват много по-ефективно да комуникират с околните. Също така чрез определяне на краткосрочни и дългосрочни цели във връзка с проблеми и затруднения и съответно планиране за действие или чрез гледане на ежедневните, дори и минимални предизвикателства и промени в действията и поведението си, като на източник на енергия за всички неща, които обичат да вършат. Така клиентите не се предизвикват прекалено, че да не успяват, а винаги малко над възможностите им, за да се изисква от тях адаптиране и развитие. По този начин си дават възможността да поддържат тялото си здраво, а мислите и емоциите си балансирани, самочувствието растящо и укрепващо.

Къде е границата между високо самочувствие и нарцисизъм?

Високо самочувствие имат тези хора, които адекватно могат да преценят своите компетенции и взаимоотношения, емоционално устойчиви и психически стабилни са, и използват за измерител подобряването на своите умения и самоусъвършенстването.

Нарцистичната личност, от друга страна, има неадекватна преценка за своите способности и по-скоро се сравнява с всички останали, смятайки, че е по-добра от тях, без обаче да полага необходимите усилия. Самочувствието й е без „покритие“. Този тип личност се интересува единствено от задоволяване на личните си потребности, всички останали са длъжни да се грижат за това и не търпи хладно отношение или нехаресване. Тя е изключително и само ориентирана към своя Аз. Докато една здрава личност с адекватно самочувствие за себе си, се грижи както за своите потребности, така и с уважение към нуждите на останалите.

Оказват ли влияние социалните мрежи върху самооценката на младите хора?

Нормалното, човешко общуване е това без много технологии. Технологиите ни пестят от труда, от искреността, от човечността във взаимоотношенията. Нарушават ни комуникационните умения и способности. Чрез тях се губи невербалната и паравербалната комуникация, а тя е, както знаем, много висок процент от общуването. Пропускаме важни елементи като интонация, амплитуди в гласа, паузи. През социалните медии хората не намират среща с реалността. В тях нещата са преекспонирани, украсени, напудрени, направени за „продан“.

Като цяло, да, социалните мрежи несъмнено влияят върху самооценката на младите хора, тъй като те непряко изискват от потребителите си да представят едни фалшиви персони. Наличието на филтри, например, несъзнателно изпраща послание, че има нещо в нас, което следва да се филтрира, което не е добре. Сравняването на себе си с „акаунтите“ на всички останали е много хлъзгав момент, тъй като в мрежата всеки се стреми да се покаже единствено и само в най-добрата си светлина – а ние добре знаем, че нещата в света са черни и бели, не само бели. Това сравняване полага огромни изисквания върху личността, които обаче са трудни или дори невъзможни за покритие. Необходимо е едно връщане в реалността, едно периодично излизане от мрежата, което да ни докаже, че нещата в света не са такива, каквито ни изглеждат онлайн. Разбира се, за хората със стабилна психика, самочувствие и самооценка, това не им влияе много и по-скоро те успяват да си правят „сверка с реалността“.

Под влияние на технологиите, сред хората се наблюдават повишени нива на депресии, тревожност, други психически разстройства. Истинската реалност за тях се превръща в сън и хората стават бездушни холограми. IT специалистите често имат проблеми във взаимоотношенията, защото са интроверти, водят по-затворен начин на живот, имат по-индивидуални занимания, така са свикнали. Т.е. навик им е да имат такова поведение и това, разбира се, е поправимо. Стига да се сетят, че е време нещо да променят. И именно, чрез поемане на отговорни действия и поведение, промяната ще ги извади от това им досегашно недотам удовлетворяващо ги състояние, ще доведе до повишаване на себеоценката и самочувствието им, ще ги приближи още повече до техните собствени ресурси.

Как психотерапията помага в процеса на нашето личностно развитие?

За психотерапията е важен първият момент, в който човек започва да чувства някакъв сериозен дискомфорт и изобщо взима решението да посети психолог/терапевт. Вече стана ясно, че хората с ниска себеоценка имат вярвания, които са доста фрустриращи, дълбоки и с голяма продължителност, още от детството. Идеята за реалността и разминаването с нея, предизвиква у тях чувството за недостатъчност и несправяне, това ги обезсърчава, прави ги да са тревожни и с намалени способности и възможности да постигат целите. Тази стъпка към терапия е много важна, защото посочва, че човек има някаква осъзнатост за дисбаланс или поне предусещане за такъв. В самата терапия се изследват корените на този дисбаланс, нефункционалности, проблемна ситуация или някакви конкретни минали ситуации, оставили емоционални следи у клиента или създали изкривени вярвания и убеждения, които сега му пречат да действа пълноценно в различните житейски сфери.

Терапевтът е тази подкрепяща личност, която заедно с клиента изследва дори най-малките аспекти от живота му, за да открие кои елементи го възпрепятстват и по какъв начин. Съответно как могат те да бъдат осъзнати и отработени, за да може клиентът да си тръгне от кабинета с набор от знания и инструменти, които да премахнат откритите препятствия. И да го отведат до резултати, включително в посока повишаване на увереността и самочувствието. Работейки с вярванията си, чрез провокации и предизвикателства, човек намира нова гледна точка и има вече възможността да разполага с ново поведение във взаимоотношенията си. Така успява да погледне реалистично на възможностите и отговорностите си.

 

Ако темата ти е интересна, запиши се за бюлетина ни, в който всеки месец споделяме актуална информация и практични съвети, свързани с поддържането на добро психично здраве.

Categories
Блог Интервюта Съвети

Откровено за бърнаута с психолог Боряна Ангелова

В днешната статия се обръщаме към един от специалистите, присъединили се към платформата на MindFit – Боряна Ангелова. Успоредно с частната си практика като психолог и психотерапевт под супервизия, Боряна работи и като треньор на меки умения, предлага организационно консултиране и обучения в бизнес среда. Организира семинари за личностно развитие и себепознание, автор е на редица статии за психичното здраве и справяне с трудностите в ежедневието.

В следващите редове ще разберете повече за бърнаута и последиците от него, и ще откриете практически съвети за предотвратяване на неговата поява, както на организационно, така и на индивидуално ниво.

Как да разберем, че страдаме от бърнаут?

Нека първо направя разграничение между професионална умора и бърнаут. Професионалната умора е тогава, когато изискванията в работата поставят на изпитание или надвишават способностите ни за справяне със задачите. В такива ситуации стресът е временен и също има психически и физически симптоми.

Бърнаут е последната, крайна фаза и е резултат от това продължително неравновесие.

Когато говорим за бърнаут, има налице физическо, емоционално и умствено изтощение. Признаци за физическо изтощение могат да са: загуба на енергия, хронична умора, слабост, безсъние, главоболие. Емоционалното изтощение включва чувства за безпомощност, тревожност, раздразнителност, свръхчувствителност и безнадеждност. Умственото изтощение най-често се изразява чрез развиване на негативно отношение към себе си, към работата и към живота, плюс усещане за провал и ниска самооценка.

Какви са последствията от него?

Казано общо, нагласите на човек стават все по-негативни, като: чувството, че не можем да контролираме работата си, липса на интерес към работата, подценяване на съдържанието на самата работа и на възнаграждението от нея, едно усещане за неспособност за справяне със собствените цели и неудовлетворение от изпълнението им. Цялостно усещане за неефективност.

Хората обръщат ли внимание, ако имат подобна симптоматика?

Бърнаутът започва със стрес, който е резултат от несъответствието между личните очаквания и идеали, и действителността на ежедневния професионален живот. Този стрес може да бъде осъзнат от човек, но и дълго време да не му се обърне внимание, тъй като човек може да си каже: “Това е част от пътя ми, ще мине, ще свикна“. Постепенно обаче започва да се чувства все по- емоционално натоварен, напрегнат и отношението му към работата и колегите става все по-негативно. Едва тогава осъзнава, че нещо не е наред.

Как мениджърите да забележат симптомите на бърнаут в екипите, с които работят дистанционно?

Работата от вкъщи определено затруднява забелязването на симптоми като умора и претоварване. Бих казала, че комуникацията е първото нещо, което е важно да бъде активно. Да говорят и неформално със служителите си, да се интересуват от личния им живот, да търсят обратна връзка от тях. Да се интересуват от това как проектите им влияят и съответно да им дават обратна връзка за тях. Но не само в посока какво още е могло да се направи или се очаква в бъдеще, а да имат и пространство да се похвалят и оценят истински качествата и усилията на даден човек.

Какво могат да направят те за служителите, които се сблъскват с бърнаут?

Ако вече са забелязали симптоми на бърнаут у даден служител освен горепосоченото, бих добавила, че би било добре да дадат възможност на този служител да си вземе няколко дни истинска пълноценна отпуска и/или да го свържат с организационния психолог за консултация. Отново през разговор може да се допитат до нуждите на служителя и да видят каква част от тях могат да бъдат посрещнати в екипа.

Социалните събития в компанията са друг много хубав подход за разтоварване. На такива събития служителите могат да общуват извън контекста на работните задължения и да споделят как се справят с живота като цяло. Така усещането, че не са сами в период на затруднение дава сили за справяне. А ако мениджърът е успял да изгради доверителна връзка с екипите си, още по-добре.

А какво могат да направят, за да предотвратят неговата поява?

Все повече компании започват да отделят внимание върху условията на труд, които влияят на благосъстоянието на служителите. Създават се политики, които целят подобряване на организационните условия, структури и процеси, които да улесняват работата на всеки служител. Добре е да има здравен мениджмънт, който да е фокусиран върху създаването и поддържането на подходяща социална среда, в която се развива доверие и предсказуемост вътре в организацията. Така се засилва усещането за смисъл у служителите. Това може да стане и чрез различни тренинги за изграждане на сплотеност у екипите, обучение за управление на стреса и управление на времето, въвеждане на програми за повишаване на социалнопсихологическата компетентност на служителите. Но първата и най-лесна стъпка е по-чести социални събития, които да подпомагат изграждането на социум и подкрепа вътре в организацията.

Говорим предимно за бърнаут при служителите, но как могат самите мениджъри да се справят с него?

Бих казала, че начинът за справяне е същият. Важно е да има с кого да споделят усещанията си и да намерят пространство за почивка. Знам, мениджърите са много по-заети и по-отговорно натоварени, но именно за това е още по-важно да намират пространство да разтоварват и да споделят преживяванията си – дали с психолог или на екипни срещи, или и двете.

Какви съвети бихте дали за справяне със стреса и напрежението на работното място?

За да се справяме с различните нива на стрес е важно да обръщаме внимание на няколко неща: използване на ресурсите извън работа – социална подкрепа от семейство и приятели, самоактуализация, доставяне на удоволствия и положителни преживявания, развиване на усещане за себестойност и благодарност от вече случващото е в живота. Най-важното, което е превърнато в клише именно заради истината в себе си:

“Оставете работа в работното си време. Не я носете вкъщи”

Как психотерапията би помогнала?

Бърнаут или цялостно усещане за неефективност, загуба на смисъл и вдъхновение, са често срещани теми в кабинета на психотерапевта. Психотерапията помага на човек да бъде много по-спокоен със случващото се в живота му. Много по-приемащ. В процеса на терапия човек се научава да се слуша, да разделя чуждите нужди от своите, да приема трудните ситуации и да почита емоциите си, като им дава пространство да присъстват в живота му. Целият този процес накрая помага на клиента да изгради една стабилна вътрешна мотивация за справяне с предизвикателствата в живота – заради своето собствено добруване и за да има възможност да изгради пълноценни взаимоотношения с хората около него. В много от случаите с мои клиенти се стига до моменти, когато търсим и ползваме ресурси при затвърждаване на себеидентификацията. Тогава човек започва да се вглежда по нов начин към себе си и да се опознава.

Това, на което можем да разчитаме при терапията е, че тя ни помага да израстваме, докато преминаваме през живота.

По какви начини успявате да помогнете на цели екипи в ролята си на организационен психолог?

В организациите, в които съм работила, помощта обикновено е на няколко нива. Създаване на въвеждащи и социализиращи програми за новите служители. Развиване на кариерни пътеки, които да дават цели на служителите от различните нива. Повечето организации имат отделно перо за социални дейности и психично здраве и спрямо служителите се развиват нови практики като: ежеседмични часове по медитация, смесени групи за самопомощ, курсове за подобряване на уменията за делегиране на задачи и други. Обща посока в работата с различните екипи е установяването на двупосочна комуникация между мениджъри и служители е основна точка. С някои от екипите например работихме върху създаването нов дизайн на работа, която да разпределя работното натоварване (екипите сами предефинираха и разпределиха отговорностите помежду си).

Темата за психичното здраве все още среща много предразсъдъци у нас. Как бихме могли, като общество, да ги преборим?

Грижата за психичното здраве е подценявана и пренебрегвана от години – най-вече заради малкото отговори, които даваше допреди по-малко от век. Последните години все повече изследвания доказаха връзката между грижата за психиката и физическото здраве. Да бъдем съзнателни за ежедневните си избори и да знаем как да запазим психиката си цяла, независимо от това какво се случва в реалността, е нещо, на което никой не ни учи в училище.

До преди 20 години именно липсата на информация доведе до създаването на едно табу, че грижата за психичното здраве е срамна. Бих казала, че за да преборим това табу, е необходимо да започнем да говорим открито за тази част от живота, която не е нещо по-различно от това да не можем да се справим с работния ангажимент. Да споделяме с хората около нас и да приемем, че да потърсиш помощ не е признак на слабост, а е знак на грижа.

 

Ако темата ти е интересна, запиши се за бюлетина ни, в който всеки месец споделяме актуална информация и практични съвети, свързани с поддържането на добро психично здраве.