Миналия месец обсъждахме връзката между тялото и ума. Този месец си говорим за модерната женственост. И по двете теми едва ли има по-подходящ човек, с когото да дискутираме, от Биляна Савова.
Преди 15 години я диагностицират с нелечимото дегенеративно заболяване множествена склероза. Тогава започва и нейното търсене към ново разбиране за тялото и психиката, както и на терапии и практики, които да й помогнат по пътя на лечението. Вече повече от десет години тя споделя своята вдъхновяваща история. Нейните последователи са много и повечето отбелязват дълбоки промени и успехи по пътя към по-здравословен и смислен живот след като я срещат.
Биляна Савова е основател на Фондация „МС – Мога Сам“ – организация, фокусирана върху предоставянето на превенция, трансформация и холистично лечение на хора, диагностицирани с множествена склероза. Идеолог и визионер на програмите за личностна трансформация План да бъде (PlantoBe), 8for8 и I AM ME. Автор и водещ на видео подкаст поредицата „Аз съм …с Биляна Савова“.
От началото на март Фондация „МС – Мога Сам“ стартира програма за ментално здраве „Изборът“, чрез която ще осигурява съфинансиране за психотерапевтични консултации за хора с диагноза множествена склероза и други автоимунни заболявания, както и на техните семейства и близки. За целта е необходимо единствено хората да направят осъзнат избор и да заявят своето желание да бъдат включени в програмата чрез заявка от сайта на Фондацията – mogasam.org. Сред възможностите, които получават, е тази за достъп до платформата на MindFit.
– Биляна, благодарим ти за отделеното време! Как би описала връзката между тялото и ума?
– В съвременния човек тази връзка е загубена почти на 100%. Именно тази жизнено важна връзка определя цялостното състояние на човешкото същество във всичките аспекти, които го изграждат. Липсата й е очевидна, защото сами виждаме, че живеем във време, в което здрави хора почти няма. Живеем във времето на ексцесии като хранителни разстройства, наркомании, зависимости – към лекарства, алкохол, телефони, социални мрежи, компютърни игри… Това е времето на психичните отклонения, на депресиите, на паник атаките, на тревожностите, на невъзможността за внимание и близост, а всичко това води до развитие на дегенеративни и хронични заболявания при всички. Абсолютно никой не е пощаден – дори и медицинските лица, лекарите, които трябва да са ни личен пример за здраве и да са хората, на които можем да се доверим за личното ни здраве.
– Когато сме излезли от баланса, коя е първата стъпка за намирането му?
– Първата стъпка е самото разбиране, че сме извън баланс. Ако това осъзнаване вътре в нас го няма, не може да се направи нищо.
– Според теб възможно ли е да имаме забързан начин на живот, но да успеем да съхраним добро психическо състояние?
– Ако под забързан начин на живот разбираме да се опитваме непрекъснато да се доказваме на другите, непрекъснато да оправдаваме нечии очаквания. Ако сме изцяло потопени в илюзията за щастлив живот, което за повечето е равно на успешна кариера, материални придобивки. Или градим живот, който старият модел ни е внушил, че е правилен и нормален. Ако всичко това е с цената да забравим себе си, мечтите си, желанията си, тялото си, ума си, съня си – не, не можем да съхраним добро психично състояние. Доброто психично състояние е здраве. Доброто физично състояние също е здраве. Здравето изисква време за действия в посока към себе си. Това време е в паузите, които е добре да си даваме. Забързаният начин на живот даже не ги предполага, камо ли да ги дава!
– В свят на изобилие как да определим кое е потребното за нас?
– Не е сложно – задаваме си два въпроса. Единият е „от какво имам нужда?“, а другият – „какво искам?“. Много често в моите програми хората за пръв път се сблъскват с тези две посоки на определяне на личните потребности, защото там ги предизвикваме да си отговорят на тези два въпроса. И това, което се случва е, че не могат да отговорят веднага. Нужно им е преосмисляне и дефиниция. Трудно приемат, че за да се чувстват добре, не е нужно да идват неща отвън. Вътре в нас се гради това, което ни е нужно, за да сме в благоденствие. Отвън, от консуматорския ни свят обаче, идват всичките ни желания, които да задоволят потребностите ни. И така сме възпитани – да търсим всичко извън себе си и там се определя благоденствието ни. Ние сме общество, което се стреми към живот непрестанно търсещ непосредствените удоволствия и радост от консумацията. Ние сме общество, изградено от индивиди, за които загубата на психично и физично здраве е нещо нормално и никой не се и замисля защо това е така.
– Как да изградим доверие със самите себе си?
– Когато свържем тялото, ума и духа си, се опознаваме и тогава научаваме най-важното. А то е, че супер силата, която ни трябва, се генерира там, в нас. Вярваме, че можем, защото тази сила извира от личната ни мъдрост, от залежите от безкраен потенциал, който носим, от даровете, с които сме щедро надарени. Тази сила може да ни подкрепи да бъдем смели и да се доверяваме на себе си. Защото няма, наистина няма никого на този свят, в живота ни, който да знае по-добре кое е добро и кое не е за нас. Както и ние не знаем за другите. Доверието е висша форма на любов. Любовта към себе си храни личното ни доверие и по този начин то расте. Доверието към себе си пък е ключът към портата за доверие към другите. Време е да си върнем в живота това доверие. Но трябва първо да започнем от себе си. Не можем да дадем на другите нещо, което нямаме.
– Би ли споделила кои са твоите топ 3 неща, които са ти помогнали да подобриш връзката между тялото и ума?
– Първо – всеки ден да научавам по нещо ново за тялото си, за възхитителната машина, която съм. Най-любимото ми е да разглеждам различни видове човешки клетки и това предизвиква върховна възхита в мен. Второ – лична отговорност към себе си. Когато тялото ми даде сигнал, че нещо не е наред, никога да не го пренебрегвам. Сега знам, че всяка физична реакция, всеки симптом е тясно свързан със състоянието на психиката ми, на емоциите ми, на това как съм преработила с това, което идва отвън. И, когато имам това разбиране, знам, че решенията са вътре в мен. Трето – медитация във всичките форми, като е много важно да кажа, че дишането, което е важна част от всички медитативни техники, аз наричам „лепилото“, което гради връзката ум-тяло по един прост и гениален начин – свързва усещанията в тялото с тяхното наблюдение в ума. Ще добавя и четвърто – винаги търся смисъла защо едно или друго нещо ми се случват. А смисъл винаги има и когато го намерим всичко, което ни се случва придобива ясни и винаги градивни аспекти.
– Кои са най-големите предизвикателства или стигми, с които се сблъскваш в България?
– Предизвикателства ли са, стигми ли са, недоразумения ли са, илюзии, лъжи… както и да ги наречем те са в основата на модела, в който живеем. И сега, с всичко, което преживяваме в последните години, всичко това излиза на повърхността и става все по-видимо, за да ни събуди и подтикне към промяна. Омагьосаният кръг, в който се въртим е най-голямото ни предизвикателство, но излизането от него изисква дози смелост, лична отговорност, образоване и вяра в себе си, че можем и че от всеки един от нас зависи общата промяна, към която уж всички се стремим.
Казвам „уж“, защото когато заговорим за лична промяна изведнъж в повечето хора изниква мисълта – о не, аз съм си добре така, нямам нужда от промяна.
Всичко това, за съжаление, говори само за едно – невежеството е повсеместно. Във всеки един спектър на живеенето ни.
И от страна на нас, хората, които не се познаваме и ставаме все по-болни и от страна на тези, за които да лекуват би трябвало да е мисия и призвание. Не всички в днешната медицина са такива, но повечето – да.
Тъжно е да видиш лекари, които вътре в себе си знаят, че това, което предлагат на хората като „лечение“ на състояние, за което твърдят, че е нелечимо и въпреки това го правят с ясното съзнание, че няма да помогне. Безхаберно е да виждаш, че има хора, които по свои начини преодоляват „нелечимите“ си състояния и въпреки това лекарите не искат да знаят как това се случва (всъщност опитът ми показва, че искат, но само когато казусът лично ги засегне). Престъпно е да лъжеш хората, когато на фона на пълното им доверие и безпомощност, им казваш, че са „най-големите късметлии“, вкарвайки ги в експериментални програми, в които се тестват нови медикаменти, а от всичко това ползите са само и единствено финансови. А хората… хората стигат до още по-болно тяло и психика.
Непростимо невежество е да се продължава конвейерният модел на третиране на човешките болести и да се подценява психиката, емоциите, стреса, начина на живот, които са в дъното на всяка една диагноза.
От 20 години съм в този конвейерен медицински бизнес модел – първо като пряк потърпевш, после като самоотлъчил се и изпаднал от пътеката пациент и след това като действащ наблюдател, който ежедневно комуникира с хора с нелечими диагнози, които се въртят в този омагьосан кръг. И познайте – сценарият е един и същ: или следваш пътеката, или ти посочват вратата, грубо при това и те оставят да се оправяш съвсем сам. Да, аз наистина постъпих различно и смело, но никога не съм крила, че имах късмета до мен да стои един истински и различен лекар, който просто ми каза истината. И до ден днешен се питам защо? В шока, който бях можех да последвам и противоположния път. Може би съм задала правилните въпроси или пък неврологът ми е усетил, че ще се справя. Не знам, но ми се иска да има повече такива лекари.
Стигмата, която сега най-много ме занимава е, че за менталното здраве не се споменава нищо в общата картина на анамнезата на всеки един пациент. Ако някой заговори за психично здраве, всеобщата реакция е „луд ли искат да ме изкарат?!“ Според СЗО 70% от здравословните проблеми са свързани с отклонения в психиката. Но вместо да се лекува и променя, върху нея вероломно се въздейства, като разбира се „това е тайна“, а то пък само задълбочава проблемите на физическото тяло.
Никой не се вълнува. Никой не пита. Когато преди година зададох пряк въпрос на лекар-невролог, занимаващ се с „лечение“ на хора с невро-дегенеративни нелечими диагнози – защо не се предлага и не се подкрепят пациентите в първите дни на диагностицирането им с психологична помощ, отговорът беше: „да, права сте… длъжници сме на своите пациенти“. И това признание е нещо, но този дълг от ден на ден става все по-голям и тежък.
И още нещо. Само дето не знам стигма ли да го нарека или мит. По-скоро е лъжливо втълпено понятие за превенция. Вероятно за повечето понятието за превантивна медицина се свързва само с профилактични прегледи, различни видове тестове, задължителните годишни ЕХОГРАФИИ, мамографии, рентген на бели дробове, изследвания за начални фази на онкологични проблеми, кръвни изследвания за холестерол, желязо и какво ли още не. Регулярните профилактични прегледи не са точно превенция. Те са ранна диагностика.
Превантивната медицина се фокусира върху здравето на хората и нейната цел е да предпазва, да насърчава и да поддържа здравето и благополучието и да предотвратява болестите, инвалидизацията, смъртта. Превантивната медицина или профилактиката се отнася до мерките, които се предприемат за предотвратяване на заболявания (или наранявания), вместо тяхното лечение или лечението на симптомите им.
И нещо много важно – превантивната медицина има за основна цел запазването на здравето и от гледна точка на това, че е по-евтино да се избягва болестта, отколкото да се лекува, след като се появи.
Затова всяка година е добре да се отделят голямо количество ресурси за създаване на политики, закони и кампании за обучение на населението, за да се поддържат здрави възможно най-много хора.
И сигурна съм, че много малко свързват превантивната медицина с ПРОМЯНАТА В НАЧИНА НА ЖИВОТ.
Да, и първите изброени действия са част от превантивната медицина, но за да говорим за истинската превенция абсолютно задължително е да се направи така, че човекът да започне да мисли за себе си по един различен, съхраняващ начин и водещ към истинско благоденствие.
Голяма част от болестите, които са завзели телата ни, умовете и животите ни могат да бъдат предотвратени, и дори излекувани с помощта на промяна в начина на живот. С промяна на отношението ни към храната и нейната чистота, с изграждане на двигателна култура на тялото, с работа и грижа за менталното здраве, с ежедневни тренировки за изграждане на връзката ум-тяло, с добър сън. Нямате идея колко болести могат да променят своя ход само, ако си върнем добрия си сън. Съвременният ни свят успя мега модерно, високотехнологично и с пълно безхаберие, небрежност и здравно невежество, да доведе до това да живеем във века на болния човек. Да, ще кажете , ама едно време са живели по-кратко. Умирали са млади. Да, така е. Сега модерният Хомо Сапиенс живее дълго, но за сметка на това с разбито здраве. И това е така не, защото е мъдър. А защото е невеж.
– А в кои отношения си приятно изненадана от постигнатото у нас (от теб или от други хора)?
– Приятно ме изненадва всяко различно лекарско отношение и мислене. Отворени, любознателни и наистина желаещи да лекуват хора. Познавам такива.
Преди време, в моя подкаст имах вълнуваща среща с един такъв лекар – проф. Иво Петров. Зададох му много въпроси, на които той отговори пре-любопитно, но един отговор ще кънти в главата ми винаги: на въпроса – Как си представяте медицината на бъдещето, той отговори – „Изкушавам се да си представя, че високо-технологичната медицина ще прегърне духовните древни практики.“
Ще цитирам и един много вдъхновяващ учен, с който също имах честта да разговарям – доц. Милена Георгиева, която е генен инженер. Тя каза това: „Епигенетиката доказа, че дори човек да притежава блестяща генетика, ако я постави в лоши условия, то тя няма да го спаси.“
Науката работи в тази посока много усилено. Ще ми се да вярвам, че скоро всичко, което доказва връзката на здравето ни със средата, в което живеем ще влезе сериозно в обучението на бъдещите лекари и те ще станат истински лечители. И дано скоро спрем да наричаме местата за лечение на хора БОЛНИ-ци, а ЛЕЧЕБ-ници. И да спре конвейера на еднаквостта в подхода. Бъдещето е на персонализираната и прецизна медицина, за която да бъде важен човекът.
И последно – чувствам се безкрайно удовлетворена, че личната ми вяра в това, което постигнах за себе си и споделям опита си, с това, че намерих смисъла и това, че не се отказах, колкото и да беше трудно, новаторско, неразбрано и неоценено преди 4 години, днес е ясно на все повече хора, че пътят към промяната на света и изграждането на добро бъдеще за децата ни минава през личната ни трансформация и в тази наша съвместна работа хората ми дават най-ценното – доверието си.
