Категория: Блог

Categories
Блог Съвети

Митове и факти за младежкото самоубийство с психолог Соня Каменовска

В практиката се наблюдава често срещан мит за това, че не бива да се говори за самоубийството в прав текст с юношите и въобще с хората, които са в уязвима житейска ситуация. Вероятно повечето хора считат, че биха дали идея на човека да извърши самоубийство, ако го попитат директно дали е мислил за смъртта като изход.

Истината е, че непитайки и неотваряйки пространство в разговорите ни за темата за смъртта, прави проблема още по-недостъпен, срамен и плашещ. Понякога предоставената възможност за открит разговор сама по себе си е акт на приемане. Приемане, което често е в дефицит в живота на човека, който има суицидни мисли. Въпросите за смъртта и диалога за смъртта дават усещане, че все пак има място, капацитет и способност да се мисли и за най-плашещото, за най-болезненото. Много хора превъртат фантазии в ума си за смъртта, но това съвсем не значи, че тя би могла да се превърне в избор и действие. Дори обратното – там където не би могло да се мисли, чувства и говори за болката е най-същественият риск. Понякога, опитвайки се да не мислим за най-лошото, сме склонни да го избягваме, изолираме и отлагаме болезнените теми. Всъщност, така както говорим за живота, сексуалността и здравето си, можем да говорим и за смъртта.

Това споделя с нас Соня Каменовска – специалист с 15 годишен опит като психолог в системата на образованието и социалната сфера, част от платформата на MindFit.

В редовете по-долу изброяваме едни от най-често срещаните митове по темата за самоубийствата, а заедно със Соня изтъкваме истините и фактите, които стоят зад тях.

МИТ: Говоренето за самоубийство или питането на някого дали го обмисля ще насърчи опитите за самоубийство.

ФАКТ: Говоренето за самоубийство предоставя възможност за комуникация.

  • По-вероятно е споделените страхове да намалеят.
  • Първата стъпка в насърчаването на човек със суицидни мисли да живее, идва от разговора за тези чувства.
  • Едно обикновено питане дали лицето възнамерява да сложи край на живота си или не, може да започне разговора.
  • Говоренето за самоубийство обаче трябва да се управлява внимателно.

МИТ: Младите хора, които говорят за самоубийство, никога не опитват или извършват самоубийство.

ФАКТ: Говоренето за самоубийство може да бъде молба за помощ и може да е късен знак в напредването към опит за отнемане на живота. Тези, които са най-застрашени, показват и други признаци, освен да говорят за това. Ако имате притеснения относно млад човек, който говори за самоубийство:

• Насърчете го/я да сподели повече и им помогнете да намерят подходяща консултантска помощ.

• Попитайте дали лицето мисли за опит за самоубийство.

• Попитайте дали лицето има план.

• Помислете за пълнотата на плана и колко опасен е той. Не омаловажавайте плановете, които изглеждат по-малко завършени или по-малко опасни. Всички суицидни намерения са сериозни и трябва да бъдат признати като такива.

• Насърчете младия човек да разработи личен план за безопасност. Това може да включва време, прекарано с други, срещи с любими хора, планове за бъдещето.

МИТ: Обещанието да запазите бележка неотворена и непрочетена трябва винаги да се спазва.

ФАКТ: Когато се разкрие потенциална или действителна вреда, поверителността не може да бъде запазена.

• Запечатана бележка с молба тя да не се отваря е много силен индикатор, че нещо сериозно не е наред.

• Запечатаната бележка е късен знак за приближаване към самоубийство.

МИТ: Ако човек направи опит за самоубийство и оцелее, той никога повече няма да направи нов опит.

ФАКТ: Опитът за самоубийство се счита за индикатор за следващи опити.

• Вероятно нивото на опасност ще нараства с всеки следващ опит за самоубийство.

МИТ: Хората, които заплашват със самоубийство, просто търсят внимание.

ФАКТ: Всички опити за самоубийство трябва да се третират така, сякаш човекът има намерение да отнеме живота си.

• Не отхвърляйте опита за самоубийство просто като средство за привличане на внимание.

• Вероятно лицето в действителност се е опитало да привлече внимание, следователно има нужда от такова.

• Вниманието, което получи, може да спаси живота му.

МИТ: Самоубийството е наследствено.

ФАКТ: Суицидното поведение не може да бъде генетично наследено. Това, което може да се наследи, е предразположеността към определени психични разстройства или заболявания. Ако има чести случаи на самоубийства в дадено семейство, то те се обясняват със социалното унаследяване на идеята, че самоубийството е пример за решение на проблема.

МИТ: Депресията и саморазрушителното поведение са рядкост при младите хора.

ФАКТ: И двете форми на поведение са често срещани при подрастващите. Депресията може да се прояви по начини, различни от проявата й при възрастни, но преобладава при деца и юноши. Саморазрушителното поведение е най-вероятно да се проявява за първи път в юношеска възраст и честотата му нараства.

МИТ: Всички млади хора с мисли за самоубийство са депресирани.

ФАКТ: Въпреки че депресията е фактор, допринасящ за повечето самоубийства, не е задължително да присъства в случаите, в които хората отнемат живота си.

МИТ: Забележимо и внезапно подобрение в психическото състояние на опитващия се след суицидна криза или депресивен период означава, че рискът от самоубийство е преминал.

ФАКТ: Точно обратното. През трите месеца след опита младият човек е изложен на най-голям суициден риск. Рязка промяна в настроението може да означава, че човекът е взел твърдо решение да отнеме живота си и се чувства по-добре поради това.

МИТ: Човек, който някога е имал суицидни мисли, винаги ще ги има

ФАКТ: Повечето млади хора имат суицидни мисли само за ограничен период от живота си. Често, подрастващите имат изкривена представа за действителната си житейска ситуация и за възможните решения за тях. При подходяща помощ и подкрепа е много вероятно да се възстановят и да продължат да водят смислен и щастлив живот, без да бъдат възпрепятствани от намерения за самоубийство.

МИТ: Единствената ефективна интервенция при самоубийство идва от професионални психотерапевти с богат опит в тази област.

ФАКТ: Всички хора, които общуват с юноши в криза, могат да им помогнат чрез емоционална подкрепа и насърчение. Психотерапевтичните интервенции също разчитат в голяма степен на семейството и приятелите, осигуряващи тази подкрепа.

МИТ: Повечето млади хора, които мислят за самоубийство, никога не търсят или молят за помощ за проблемите си.

ФАКТ: Данните показват, че те често казват на своите връстници в училище за своите мисли и планове. Подрастващите са по-склонни да „помолят“ за помощ чрез невербални жестове, отколкото да изразят ситуацията си вербално на другите.

МИТ: Младите хора, които мислят за самоубийство, винаги се ядосват, когато някой се намеси и след това ще негодуват срещу този човек.

ФАКТ: Въпреки че е обичайно за младите хора да са отбранителни и да се съпротивляват на помощта в началото, тези поведения често са бариери, наложени, за да се провери доколко хората ги е грижа и са готови да помогнат. За повечето юноши, които обмислят самоубийство, е облекчение да имат някой, който искрено го е грижа за тях и да могат да споделят емоционалното бреме на тежкото си положение с друг човек. Когато бъдат разпитани известно време по-късно, огромното мнозинство изразяват благодарност за намесата.

МИТ: Младите хора, които мислят за самоубийство, са луди или психично болни.

ФАКТ: По-голяма част от подрастващите, които мислят за самоубийство, се определят като изключително нещастни и могат да бъдат класифицирани като страдащи от разстройство на настроението или депресия, не са психично болни. Въпреки това, има малък брой лица, чието психическо състояние отговаря на психиатричните критерии за психично заболяване и които се нуждаят от психиатрична помощ.

МИТ: Повечето самоубийства се случват през зимните месеци, когато времето е лошо.

ФАКТ: Данните за сезонните вариации по същество се основават на самоубийствата на възрастни, с ограничени налични данни за юноши. Въпреки това изглежда, че суицидното поведение на подрастващите е най-често срещано през пролетните и ранните летни месеци.

МИТ: Има хора, които са постоянно склонни да отнемат живота си.

ФАКТ: Рискът от самоубийство за всеки индивид варира във времето, тъй като обстоятелствата се променят. Суицидните чувства обаче могат да се появят отново след определен период от време. Ето защо е важно редовното оценяване на нивото на суициден риск при лицата, които са „в риск“.

МИТ: Всяка смърт може да бъде предотвратена.

ФАКТ: Колкото и добронамерени, бдителни и усърдни да са усилията на хората, няма начин да се предотвратят всички самоубийства.

МИТ: След като човек има намерение да се самоубие, няма начин да бъде спрян.

ФАКТ: Самоубийствата могат да бъдат предотвратени. На хората може да се помогне.

  • Суицидните кризи могат да бъдат сравнително краткотрайни.
  • Незабавната практическа помощ, като например да останете с лицето, да го насърчите да говори и да му помогнете да изгради планове за бъдещето, може да предотврати намерението за опит или смърт от самоубийство.
  • Такава незабавна помощ е ценна по време на криза, но след това е необходима консултация с подходящ специалист.

Необходимо е специалистите по психично здраве да са запознати със знаците и симптомите на суицидното поведение, сред които са:

  1. Депресивно състояние;
  2. Алкохолна зависимост;
  3. Зависимост от упойващи вещества (наркотици);
  4. Разговори или заплахи за самоубийство;
  5. Опаковане и подреждане на личните вещи;
  6. Раздаване и подаряване на лични вещи;
  7. Самонараняване и често повтарящи се „случайни” инциденти.

Доказано е, че в почти всички случаи хората, предприели действия, свързани със суицидност, по един или друг начин дават сигнали към околните за своето състояние, изказвания за “желанието да отнемат живота си”, “чувство на безполезност” и други. Всички тези призиви за помощ не бива да се игнорират.
В такива случаи отделете малко от времето си за конкретната личност, предложете емоционална подкрепа, изслушайте притесненията му, без да давате съвети или решения, акцентирайте на позитивните емоции. Не се колебайте да потърсете и специализирана помощ.

Пълен списък с центровете за спешна помощ и психологическа подкрепа можете да откриете тук.

Източници
Categories
Блог Интервюта

Откровено за суицидното поведение с психолог Теодора Колева

В тазседмичното интервю разговаряме с Теодора Колева – клиничен психолог с над 10 годишен стаж в областта на психичното здраве. Работи с деца, юноши и възрастни, които консултира при трудности във взаимоотношенията, тревожни и депресивни състояния, здравословни проблеми и други житейски предизвикателства.

Вижте в редовете по-долу експертното й мнение по казуси, свързани със суицидното поведение и неговата превенция – темата, която обсъждаме през септември.

Какво е суицидалност?

Суицидалността включва два основни параметъра – идеята/нагласата за самоубийство и актуалния и действителен опит за самоубийство. Идеята за самоубийство се свързва най-вече с мисли за собствената смърт. Тежестта и сериозността на суицидната нагласа може да варира от преходни и краткотрайни и често нежелани мисли за смърт до свръх ангажираност с тази идея, силно желание, намерение и детайлно планиране на такова действие. Според американско изследване на Nock от 2008 г., което обобщава официални данни на правителството за период от 10 г. (1997-2007), 70% от хората, които имат мисли за самоубийство в един или друг момент от живота си, не преминават към извършването му. Въпреки това, наличието на мисли за самоубийство си остава един от основните рискови фактори и индикатори за суициден риск в сферата на здравеопазването.

Има ли по-уязвими групи хора, които са склонни да мислят за смъртта като изход?

Най-съществената проява на суицидното поведение е суицидният опит. Той се дефинира като поведение на човека, предприето с намерение за причиняване на собствената смърт. Според комбинирана информация от психологични, психиатрични, социологически проучвания, това е и първият по сила индикатор за възможен последващ опит. Определянето на готовността и намерението на човека за извършване на самоубийство е истинско предизвикателство и пред близките на човека, и пред специалистите, тъй като в много от случаите извършителите не споделят открито и често не дават ясни знаци за наличие на такова намерение. 

И въпреки че връзката между самоубийството и психичните разстройства (по-специално депресията и разстройствата, свързани с употребата на алкохол) е добре установена, много самоубийства се случват импулсивно в моменти на криза с прекъсване на способността за справяне с житейски стрес, финансови проблеми, раздяла или прекъсване на връзка с любим човек, хронична болка или тежко заболяване. В допълнение към това, преживяването на конфликт, война, бедствие, насилие, злоупотреба или загуба и чувството за изолация са силно свързани със суицидното поведение. Процентът на самоубийствата също е висок сред уязвимите групи, които са подложени на дискриминация и стигматизация, като например бежанци и мигранти, малцинствени групи, хора с различна от възприетата в дадено общество сексуална ориентация, хора лишени от свобода.

Според Световната здравна организация, всяка година повече от 700 000 души решават да отнемат живота си. В различните държави и култури процентното съотношение варира. Важно е да споменем, че в глобален план, държавите посветили повече внимание на психичното здраве, информираността и превенцията по отношение на суицидния риск, успяват значително да редуцират „фаталното число“. 

Какво би могло да бъде субективното усещане и преживяване на човека, избрал самоубийството?

Самоубийството много често е опит да разрушим тялото и ума, за да прекъснем изпитването на непоносимите чувства и преживявания в психичната ни реалност. Възможно е дори да изпитваме силен страх да не навредим на някого и тревогата от това да е непоносима и мъчителна. Разпознаването на саморазрушителни тенденции се оказва не толкова лесно обаче, тъй като нашият ум разполага с доста добри защити и трикове и всячески се опитва да ни предпази от това да видим, възприемем и дори допуснем, че някой, който е близко до нас, би могъл да изпитва подобни желания. Можем обаче да си представим човека в своето ежедневие и да си дадем сметка за неща като финансово състояние, здраве, взаимоотношения с близки, наличие на друго на рисково поведение, ангажираност с конструктивна дейност, капацитет за преживяване на удовлетворение, удоволствие, радост. 

Предупредителни знаци за наличие на евентуален суициден риск:

  • Често в темите и комуникацията, човекът споделя или изразява индиректно, че се чувства като бреме
  • Споделя за преживяване на изолация или околните забелязват склонност към нетипична и необичайна изолация 
  • Повишена тревожност, свързана с усещане за живот в „капан“, безизходица и непоносима болка
  • Много резки промени в настроението
  • Изразяване на чувство за безнадеждност и безпомощност 
  • Проблеми със съня 
  • Разговори и публикации по теми, свързани със желанието за смърт 
  • Изготвяне и мислене за конкретен план на самоубийство 

Как стои въпросът при юношите?

Специално внимание трябва да се обърне на самоубийствата в юношеството и особено във възрастта между 15 г. и 24 г. Голям процент от самоубийствата са извършени от младежи в тази възрастова група. Границите обаче не са категорични и в западните държави статистиката описва самоубийството като втората по ред причина за смърт след младежите до 29 г. И в тази възрастова група – на юношеството и ранните години на зрелостта – самоубийството се разглежда най-вече в контекста на различните психични болести. В държави като Индия и Китай обаче се наблюдават редица случаи на самоубийства на младежи без наличие на данни за психична болест. Обща черта, открита в почти всички младежи, извършили суициден опит, е интензивно психично страдание, асоциирано с преживяване за съществуване в безизходица или състояние, което се преживява като непреодолимо и непосилно за справяне. 

Изследването на преживяванията и чувствата на юношите, които споделят мисли за самоубийство или са правили такъв опит е от първостепенно значение за превенцията и терапевтичните стратегии, които ще се предприемат. Важно е да се изследва какво значение и смисъл те придават на този акт и с какво го свързват, какви асоциации имат за самоубийството. Феноменологично проучване на историите и разказите на юноши предприели суициден опит в миналото си, идентифицира теми, засягащи три основни области: индивидуално преживяване, модел на взаимоотношения и социокултурен контекст. 

Три основни аспекта активно се появяват в разказите на юношите, оценени с висок суициден риск: тъга, негативни емоции насочени към себе си, силна нужда от контрол над собствения живот. Младежите описват още остра психична болка, скръб, отчаяние, преживяване за отделеност, гняв и раздразнителност. Обрисуват един силно обезценен образ за себе си, характеризиращ се с преживяване на провал: занижена самооценка, придружена с чувство за безполезност, некомпетентност и непотребност. Често говорят за омраза към себе си. Много младежи споделят и за преживяване на загуба на контрол върху собственото си съществуване и невъзможност и неспособност да вземат решенията, които касаят самите тях. Животът става безсмислен и безнадежден и в някакъв момент спират или не успяват повече да разбират себе си. Вътрешният им свят е силно залят от преживяване на загуба на смисъла и се усещат като в капан на страданието, без възможност да визуализират по-добро бъдеще. Суицидният опит в тези интензивни преживявания се явява като бягство от поглъщащите ги чувства, от загубата на контрол върху живота си и по този начин бива асоцииран с позитивни емоции. Опитът за самоубийство е видян като опит за възвръщане на контрола над тялото и ума. А неуспешният опит и нараняванията от опитите могат да усилят негативното себевъзприятие и усещане за провал. 

Юношите често изпитват висока тревога, често изразена в конкретни телесни симптоми. В тази връзка тревожността следва да бъде изследвана детайлно при младежи с установен суициден риск. 

Кои модели на взаимоотношения и комуникация влияят върху подрастващите?

Юношите често описват нарушени взаимоотношения, проблеми в комуникацията с околните – връстници и семейство, които често се уравняват с негативните преживявания, описани по-горе във връзка със себе си. Семейната динамика се описва като негъвкава, заливаща с емоции, непоносима, без приемане и липса на доверителна връзка. Проблемните взаимоотношения, разделите и чувството за несигурност могат да породят в последствие и идеята за самоубийство. Понякога алтернативните взаимоотношения – приятелства и други близки, не успяват да компенсират усещането за самота и неразбраност. А преживяването, че юношата не е „чут“ е централен за суицидния процес. Друго силно преживяване при младежите е чувството на отхвърленост и различност. Откриват у себе си преживяване за изолация, самотност спрямо тяхната реалност – връстници, училище, сексуалност, религия, произход. Чувството, че някой ги осъжда е ключово в преживяването за болезнената самота и изолация. 

В опитите за самоубийства на юноши, въпросът за комуникацията също трябва да бъде изследван детайлно. Сякаш в действието на суицидния опит стои и опит за послание, комуникация и се простира отвъд личното преживяване и може да е насочено и към заобикалящата среда. Може би смъртта е видяна като единствен избор, след като всеки друг опит на изразяване и свързване се е оказал неуспешен. В този случай самоубийството е израз на силния дистрес и гняв от отношенията с другите. Младежите, справили се успешно със „ суицидната си криза“, са тези, които описват прогресивно отваряне на себе си към околните и готовност за подобрение и промяна в семейните и други близки отношения. А преустановяването на способността за свързване и подобряването на взаимоотношенията е и белег за излизане от кризата. 

Каква е ролята на всички ни в превенцията?

Преживяването на самоубийствените тенденции е силно свързано с това как околните и обществото отговарят на дистреса на юношата. Младежите споделят за това колко е трудно да чувстват принадлежност към групи от всякакъв вид и аспект – културен, социален, възрастов. Самооценката и себевъзприятието е силно внушено от семейството, културни и религиозни източници, социални медии, като например усърдната работа, училищен успех, интегритет, красота и други идеали. Невъзможността да се посрещнат и изпълнят тези стандарти води до преживяване на срам, стигма вина и гняв към околните и себе си. Многообхватно е и влиянието на медиите и особено на социалните мрежи. В тази връзка е важно да си даваме сметка как обществото разбира или стигматизира суицидния опит, което има пряко отношение към превенцията на последващите опити. 

Ролята на всички ни в превенцията на суицидното поведение и суицидалността е да се научим да разпознаваме тенденциите към разрушение и саморазрушаване, непоносимостта на преживяванията, дискриминацията и стигматизацията на хората като цяло. Не на последно място, да можем да дадем ясни граници и възможности на околните да потърсят помощ у нас като близки, професионалисти, роднини, приятели. 

В днешното общество, в което границите са все по-отворени за хора от различни култури, не бихме могли да говорим за универсални рискове и универсални фактори, допринасящи за суицидния риск. Добре е да имаме предвид и културните различия, свързани с етническата принадлежност на хората. В много култури чувството за вина, срам и загуба на достойнство и чест, чувството за това, че един човек е бреме за околните, са свързани с неговата дълбоко интегрирана ценностна система. Не на последно място е и отношението на човека към психичната болест и дали тя за него е нещо напълно неприемливо, което трябва да бъде скрито и премълчано. 

В заключение

В практиката се наблюдава често срещан мит за това, че не бива да се говори за самоубийството в прав текст с юношите и въобще с хората, които са в уязвима житейска ситуация. Вероятно повечето хора считат, че биха дали идея на човека да извърши самоубийство, ако го попитат директно дали е мислил за смъртта като изход. Истината е, че непитайки и неотваряйки пространство в разговорите ни за темата за смъртта, прави проблема още по-недостъпен, срамен и плашещ. Понякога предоставената възможност за открит разговор сама по себе си е акт на приемане. Приемане, което често е в дефицит в живота на човека, който има суицидни мисли. Въпросите за смъртта и диалога за смъртта дават усещане, че все пак има място, капацитет и способност да се мисли и за най-плашещото, за най-болезненото. Много хора превъртат фантазии в ума си за смъртта, но това съвсем не значи, че тя би могла да се превърне в избор и действие. Дори обратното – там където не би могло да се мисли, чувства и говори за болката е най-същественият риск. Понякога, опитвайки се да не мислим за най-лошото, сме склонни да го избягваме, изолираме и отлагаме болезнените теми. Всъщност, така както говорим за живота, сексуалността и здравето си, можем да говорим и за смъртта. 

Ресурси:

Categories
Блог Тема на месеца

Заедно срещу самоубийството: Данни и ресурси [MindFit тема за септември]

Тазмесечната тема е една от най-тежките възможни. Избрахме септември за дискусията на тема „превенция на самоубийства“ заради Световния ден, посветен на нея – 10 септември.

Част от нашия екип има своя личен допир с ужаса на суицидните мисли и пориви, но дори и да не беше така, по темата ТРЯБВА да се говори. Открито, често и градивно.

Данни

Тъжен факт е, че в световен мащаб всяка година над 700 000 души умират вследствие на самоубийство.

В България данните сочат, че около 1500 човека отнемат живота си годишно, а други 3000 правят опит за самоубийство, като над 70% от тях са в детско-юношеска и младежка възраст. Самоубийството е сред трите основни причини за смърт сред младите хора на възраст между 15 и 35 години по информация на Министерство на здравеопазването.

58% от всички хора, отнели живота си, са под 50-годишна възраст, като предишни неуспешни опити са най-силният признак за вероятни последващи.

Вероятността човек с клинична депресия да извърши самоубийство е 20 пъти по-голяма в сравнение с вероятността психически здрав човек да го направи. Това е и една от причините MindFit да е толкова важно начинание за всеки от нас: по тези теми е важно да се говори и е още по-важно да се оказва подкрепа.

Ресурси

Освен с навременна психотерапия, в България има и други начини да се предостави помощ на страдащи от депресия и суицидни пориви. Особено когато става дума за вече настъпил епизод, следният списък може да се окаже буквално животоспасяващ:

1. Спешен Център: Център за психично здраве „Проф. Н. Шипковенски“ 

  • Спешен кабинет: (02) 981 00 06
  • Сайт

2. Български червен кръст – Телефони на доверието

  • София – (02) 81 64 892
  • Ямбол – (046) 662 904
  • Сайт

3. Национална телефонна линия за деца

4. Информационна линия за психично здраве (за град София)

  • тел. (02) 42 111 42 (всеки работен ден от 12.00 до 16.00 часа)

 

Важно! Ако сте в криза или имате мисли за нараняване на себе си или други хора, незабавно се свържете със своя личен лекар/ психолог/психиатър или с най-близкия център за спешна помощ. Можете да ползвате и Eдинния европейски номер за спешни повиквания 112.

 

Допълнителни контакти на центрове за спешна психологическа подкрепа и телефонно консултиране:

Фондация „Анимус“

  • Гореща телефонна линия за жени, юноши и деца, преживели насилие
  • (02) 981 76 86
  • Сайт

Държавна агенция за закрила на детето

Дружество на Психолозите в България (ДПБ)

  • Денонощна линия: 0888 429 730, 0895 922 421

АРЗ „Солидарност“

  • Дневна терапевтична общност за рехабилитация и ресоциализация на зависими от алкохол, наркотици и хазарт
  • (02) 9719 920, 0884 389 930
  • Сайт

Националната информационна линия за наркотици и алкохол

“Как си всъщност? Разкажи Ми”

 

Kabinet.bg

  • Платформа и учебна клиника за спешна психотерапeвтична помощ и емоционална подкрепа.
  • Консултанти предоставят подкрепа на живо, по телефона, онлайн видеовръзка или имейл безплатно
  • Свързване по 4 възможни начина: на безплатен телефон 0800-20-202 (в работни дни от 10:00 до 16:00 часа);
    чрез регистрационна форма на kabinet.bg (по всяко време), чрез имейл на info@kabinet.bg (по всяко време) или чрез чата в kabinet.bg (по всяко време).

Ние ще продължим да говорим по темата през целия месец с #SuicidePrevention, защото знаем от първо лице колко ключово е да има кой да ти подаде ръка в тези моменти.

По-късно през септември ще споделим и мнение на експерти как да идентифицираме подобно поведение, кои са начините за реакция, които можем да предприемем като наблюдатели, както и редица други полезни съвети.

Ако намирате този тип материали за полезни и важни, последвайте ни във Facebook, Instagram, LinkedIn и чрез нашия имейл бюлетин.

Бъдете силни! <3 

Categories
Блог

Красимира Хаджииванова: „Много хора все още гледат на следродилната депресия като на каприз“

Този месец продължаваме темата за здравословното майчинство и имахме честта за разговор с изключително вдъхновяваща, но и земна дама: Красимира Хаджииванова.

Тя е една от личностите зад популярната платформа “Майко Мила” и социалното начинание “Оле Мале” в подкрепа на майки на деца с увреждания. Освен това е автор на книгата “Животът от нещата”, също така е стендъп комедиант в “Три жени на микрофона” и не на последно място — майка!

Ето какво ни сподели за личния си опит и за възгледите си за следродилна депресия и психичното здраве на майките у нас.

 

Краси, кои са основните предизвикателства, които срещна по време на своето майчинство? Какво те хвана неподготвена?

— Всичко ме хвана неподготвена. Често казвам, че, за съжаление, никоя жена не се ражда подготвена — да си майка не се учи в час по трудово, за разлика от други идиотски неща (аз съм от поколението, което учеше да реже свещници от ламарина…). Та, на въпроса кое ме е хванало неподготвено — от раждането до къпане на бебе, хранене на бебе, спане или по-скоро липсата му — за нищо не си подготвен и трябва да се адаптираш в крачка. Не бях подготвена, че няма да спя 1 година, че ще ходя с часове с количка из напълно непригоден за хора с колички град, че няма да има как да премина през един скапан подлез, че ще развия страхове, които допреди детето не съм имала, че ще бъда депресирана… И най-вече не бях подготвена, че майчинството е такова състезание, в което всяка жена се надпреварва да е най-идеална във всичко. Аз бързо отпаднах от това състезание и му обявих бойкот.

 

Според теб говори ли се достатъчно за следродилната депресия?

— Не, и никога не се е говорило достатъчно. Много хора — включително самите жени — още гледат на това състояние като на някаква претенция, каприз или лиготия. “Аз не съм лигла по принцип, но…”. Често се чуват такива мнения и от близките на жените — “Баба ти все в следродилна депресия е била…”, а всъщност ние няма откъде да знаем била ли е или не е. Най-вероятно е била! Просто на никого не е можела да каже, а и да каже — каква файда е щяло да има. Та, да, не се говори достатъчно, а трябва. Следродилната депресия е много сериозно състояние, в което жените може да изпаднат и 6 месеца или дори година след раждането и това да се отрази пагубно на тях, детето и семейството им. И ако някоя жена в момента се чувства депресирана, изолирана, нещастна, апатична — да потърси моментално помощ. Може да ни пише и на нас в Майко Мила, ще я насочим към терапевт.

 

Как бъдещите и настоящи майки гледат на психотерапията?

— Все повече от тях се отварят към терапията или поне такива са ми наблюденията покрай Майко Мила. Важно е да намериш и подходящ терапевт, но поне вече по темата се говори свободно, а не тайно, на ухо, не е срамно да кажеш, че имаш нужда от терапия.

 

Платформата “Майко мила” дава възможност на много майки да споделят своите тревоги в подкрепяща и мотивираща женска общност. От какво най-вече имат нужда майките в днешно време и кои са най-честите проблеми, с които се сблъскват, по твои наблюдения?

— Майките в днешно време са сами — напук на океана от информация, в който живеем. Имаме групи, имаме сайтове, имаме форуми — но майката остава сама с бебето си вкъщи и не знае как да се справи с емоциите, които я връхлитат. А те я връхлитат още от раждането. Така че, майките в днешно време имат нужда от подкрепа, от разбиране (а не от съдене и размахване на пръст), от това да говорят и за себе си, не само за детето. Затова и направихме Майко Мила всъщност — за да дадем глас на жените да говорят за себе си и това, което ги вълнува.

 

Какво стои зад определението “добър родител” в съвременния свят?

— Ох, не знам. За мен лично да си добър родител е да гледаш на детето си като на самостоятелна единица, която идва на този свят с характер, особености, желания, мечти, и да осъзнаеш, че ти си тук, за да го съпроводиш към осъзнаването на тези желания, мечти и възможности, и към превръщането им в нещо плодотворно. Така, като го чета сега, звучи супер идеалистично, че и лесно. Ама като тръгне да пресича улицата и за пореден път не се огледа, въпреки че това го говорите години наред, няма как да не му креснеш ЕЙ, КЕЛЕШ, ЗАЩО НЕ СЕ ОГЛЕЖДАШ!!! ДОКОГА ЩЕ ГО ГОВОРИМ ТОВА!! Или като си остави стаята в пълен хаос, или като не те слуша какво му говориш. Но това са битови ситуации, които траят по няколко години за съответния етап от развитие на детето и като се връщам назад, си казвам, че не е трябвало да се ядосвам за глупости. Всичко минава и трябва да се радваме на моментите, които имаме с тези деца, защото тези моменти не се връщат.

 

Ако трябва да дадеш 3 съвета на бъдеща майка, кои биха били те?

— Търси помощ и подкрепа, когато ти е трудно. Светът няма нужда от майки героини, неспали по осем години, чистещи плочките всеки ден, готвещи по нощите и зарязали себе си в името на това у дома да е стерилно и детето винаги да е с шапка. Карайте го по-спокойно.

Гледай и себе си, защото за да е добре детето, първо трябва да е добре майка му. Няма как с физически и психически изтормозена майка детето да е щастливо и пълноценно развито. Колкото и плейстейшъни и тротинетки да му купите, ако си нещастна, депресирана, изтормозена — то ще го усеща и това ще му се отразява. Гледай се и се грижи за себе си. Неслучайно упътването за спешни ситуации в самолетите посочва маската с кислород да се слага първо на възрастния и след това на детето.

Бащата на детето ти е твой партньор — той също може да гледа детето и това не е “помагане”, а поемане на неговата част от работата. Ако може да сменя гумите на колата или да слага рафтове, може да пусне и прахосмукачка или да сготви на детето.

 

Ти си пример за борбена и дейна жена, която стои зад множество инициативи и проекти — какво ти предстои в следващите месеци?

— Почувствах се като някаква фигура, натоварена с решаване на въпроси от международно естество. Всъщност в момента съм чорлава и по джапанки, и седя в един двор на морето, и последното, което искам, е да участвам в инициативи и проекти, различни от това да отида до плажа. Шегувам се, разбира се (но нали знаете, “във всяка шега…”).

На въпроса — какво ли не ми предстои. Детето тръгва в първи клас. От това по-голям проект, здраве му кажи. Като си представя, че ме чакат нови 12 години в системата на българското образование, и ме втриса — от всички ниви, цървули и вградени моми, с които ще се сблъскам.

Иначе в професионален план — започваме коледната кампания в Оле Мале, а тя е много тежка и наситена в есенните месеци. Ще получаваме играчките, направени от майките, ще продаваме, ще опаковаме, ще говорим с клиенти. Труден период, но много динамичен и удовлетворяващ.

В Майко Мила ни предстоят също няколко проекта, които не искам още да оповестявам, те ще станат известни. Чакат ме и още няколко стендъпа с Три жени на микрофона — бившата ми партньорка, с която основахме Майко Мила и Оле Мале, Елисавета Белобрадова, и Оля Антонова (известна като Малинова). В момента играем тазгодишното издание на One Night Stand заедно с Радосвета Стаменкова, Алекс Раева и Ива Тодорова на няколко места в страната — бяхме във Варна, беше жестоко. Предстои ни Пловдив на 13 октомври. Така че, влизам в супер натоварен период, затова сега си почивам и се подготвям психически за него.

Categories
Блог

Вилиана Станева: „Мъчително е освобождаването от етикети по време на майчинство“

Във втория пореден месец, в който говорим за здравословно майчинство, ви запознаваме с дама, която спечели нашето уважение не само като супер-успешен специалист в своята сфера, но и като страхотна майка!

Вилиана Станева е експерт по комуникации, employer branding и социална отговорност с 15-годишен опит. През годините в тази си роля е отговаряла за изграждането и утвърждаването на имиджа на два от водещите телекоми в страната, като и на редица технологични и IT компании.

И макар да въплъщава профила на съвременната заета работеща жена, тя е и майка е на две прекрасни деца ⁠— дъщеря на 10 години и син на 6.

Като човек, потопен в две от най-динамичните сфери на живота ⁠— високите бизнес етажи и майчинството ⁠— тя е идеална за откровен разговор в нашия блог на тема очаквания, подкрепа и стереотипи. Надяваме се да е полезна и на вас!

 

⁠— Вили, кои са основните предизвикателства, които срещна по време на своето майчинство? Какво те хвана неподготвена?

Когато родих дъщеря си през 2012 година си представях майчинството като поредния проект, който ще реализирам, разбира се ⁠— успешно. През цялата си бременност не промених особено начина си на живот – работех, а когато излязох в болничен, който се полага преди майчинство, отново не съм се събирала с други майки, а се разхождах сама.

Оказа се, че майчинството не е точно същото като бизнес проект, най-малкото защото реално той никога не приключва, тоест има начало, но не и край. Казваш си — сега да седне, да проходи, да проговори и…готово. Но изведнъж се оказва, че има да се приучава към гърне, да тръгне на ясла, на градина, на училище… Разбираш, че този “проект” е доживотен. И тук идва най-важното — трябва да се научиш да му се наслаждаваш. Да не се вторачваш прекалено в това дали ще проходи на 9 м, като моята дъщеря, или на 1 г и 2 м., а да се радваш на съвместното ви приключение. И това е предизвикателство. Особено с първото дете, когато нещата са ти нови и през повечето време се чувстваш като на изпит. Дали съм най-добрата майка и правя нещата като за отличен? После разбираш, в моя случай с появата на второто дете, че “титлата” е само усмивката на децата ти, това да са щастливи, да са добре, здрави, да са в хармония със себе си, да учат нови неща, да се развиват. Започва да ти е все едно дали са подкарали колелото на 3 или на 5 г., защото знаеш кое е същественото – твоето дете е уникално и има свое темпо и темперамент, обичаш го такова каквото е, защото нито ти, нито то, сте на изпит.

 

— Според теб говори ли се достатъчно за следродилната депресия?

В България, що се касае до психологическа или изобщо всякаква подкрепа на жени, млади майки и деца, нищо не е достатъчно. 

Нямах следродилна депресия, но имах голяма борба с кърменето. Връщам се към първия въпрос и добавям към нещата, за които бях неподготвена — разминаването между книгите и реалността. Нали не очаквате, че тръгвах към най-грандиозния си “проект” неподготвена? Бях изчела камара книги за бременност, за раждане, майчинство и разбира се — кърмене. Имахме страхотен старт, обаче още на третия месец това рязко се промени. Не помагаше нищо, прочетено в книга. И се започна — консултации, чай, специални храни, билки, помпи — втори, трети вид. Нищо не помогна. Отслабнах и станах много слаба, вероятно най-вече от притеснение, че от мен обществото очакваше да имам “6” по кърмене, а аз се провалих. Доста време, четене и разговори ми бяха нужни, за да разбера, че виновни няма и на моето дете преди всичко е нужна здрава и спокойна майка.

 

— Смяташ ли, че бъдещите и настоящи майки приемат психотерапията като надежден подход и обръщат ли се към нея при нужда?

Мисля, че все още е нисък процентът на тези, които търсят реална психологическа подкрепа. Повечето жени говорят с мама, баба, съседката, приятелката. Понякога това помага, но има достатъчно на брой случаи, в които е и навредило. Дори въпреки най-добрите намерения на отсрещната страна.

Хубавото е, че се появяват все повече подкрепящи професии — дули, консултанти по кърмене, психолози. Разбира се, тук идва и въпросът с това какъв процент от жените в страната могат да си позволят тези “услуги”.

 

— Какво стои зад определението “добър родител” в съвременния свят?

Един огромен списък етикети. Най-вече по отношение на майчинството, в нашето общество бащата все още е някъде там в страни, съпътстваща функция. Тъжно е това, но факт. В моето семейство, благодарна съм много на моя съпруг за това, този стереотип е напълно разбит. Съпругът ми отглежда и възпитава децата ни наравно с мен. Но да се върнем на етикетите. Мъчително е освобождаването от тях. Започва се с това колко килограма си качилана по време на бременността и колко бързо си се върнала във форма или не, продължава се с това “аууу, ама не кърмиш ли”, минава се през “вече е на 2 и още е с памперс!!!”, “на 1 г и не ходи???”. Мога да продължа дълго. Всеки въпрос е придружен с изумена и леко шокирана физиономия и укорително вдигнати вежди. Добър родител ставаш в мига, когато забравиш нормативите, вслушаш се и се вгледаш в своето дете, усетиш го и следвайки своя и негов ритъм, избереш да бъдете щастливи! А тази формула е различна — за всеки родител, дете, човек изобщо, така че не се предписва като рецепта, а още по-малко следва да се изисква и лепи като етикет.

Добрият родител е този, който има здраво, усмихнато и добре възпитано дете. Това може би ви звучи лесно, но не е. Така че нямате време за губене — обичайте и подкрепяйте, възпитавайте детето си, а не губете време да отмятате тик-чета в табличката на перфектността.

 

— Като специалист по комуникации как избираш да общуваш с децата си? По-скоро приятелски, наставнически, менторски или друго?

От всичко по малко, според ситуацията. Но най-вече — през диалог. Никога не затварям “вратата” за децата си и те го знаят. Знаят, че винаги имат път към мен и могат да ме потърсят. Ако виждам и усещам, че не го правят по една или друга причина, отивам аз при тях. Достатъчно малки са още, за да са объркани понякога.

 

— Ако трябва да дадеш 3 съвета на бъдеща майка, кои биха били те?

Първо да запомнят, че те са винаги най-добрите майки за своите деца.

А като съвет — да слушат вътрешния си глас повече от външни такива. Също така  да се научат да слушат и чуват сигналите на детето си още от бебе, а после винаги да го изслушват и като по-голямо, никога да не го оставят с коментар от сорта на “детинщини”, “това не е важно”, защото в детския свят въпросът, който имат, е със сигурност много важен. Връзката с детето им се базира на това — доверие.

Да приемат родителството за пътешествие и да се наслаждават на всеки етап, да не се обременяват със съревнование. 

Categories
Блог

Последствията от пандемията върху психичното здраве на майките

В месеца, който посвещаваме на темата за (психически) здравословно майчинство, е време да обърнем внимание и на последствията от пандемията върху тази важна част от обществото. Както знаем, двете години на несигурност и затегнати мерки създадоха много промени в работната среда и отключиха или задълбочиха редица психически и емоционални проблеми у хората. По цял списък от начини обаче този период се отрази негативно на бременните жени и майките.

Статистиките сочат, че преди появата на COVID-19 перинаталните* разстройства на настроението и тревожността са се наблюдавали у една на пет нови майки или 20%. “През последните две години тези проценти са се увеличили до между 50% и 70%“, казва пред Verywell Mind Пейдж Беленбаум, директор и основател на The Motherhood Center (“Центърът за майчинство”) в Ню Йорк. Според нея изолацията, липсата на подкрепа и още по-високите нива на стрес са оказали крайно негативно влияние върху психиката на перинаталните жени.

*Перинатален период: времето преди и след раждането – от 28 седмица на бременността до 7 дни след раждането.

Такива данни изнася и психотерапевтът Рейчъл Бенджамин от Tribeca Therapy в Ню Йорк:

„Пандемията увеличи стреса покрай грижите за децата, дома и семейството като цяло. Увеличи и нивата на изолация и самота, като принуди някои семейства и майки да останат вкъщи и да се изолират, далеч от подкрепящите ги социални кръгове.“

По нейни наблюдения, тъй като майките обикновено са “организаторите” на семейството, именно те са поели тежестта на стресовите фактори, свързани с училището и грижите за децата по време на пандемията. 

„За новите майки беше особено трудно, тъй като имаше пълна липса на физическо общуване“, казва още Рейчъл Бенджамин. „Майките почувстваха въздействието на изолацията и на липсата на пространство за независимост от отношенията си с децата или партньора си.”

Страничните ефекти на отговорността

По време на пандемията майките най-често се диагностицират с перинатална тревожност и обсесивно-компулсивно разстройство (ОКР).

„Има дълбок стрес и безпокойство относно здравето на бебето предвид COVID-19. Отговорността да пазят бебетата си в безопасност, която новите майки чувстват, дава сериозно отражение в нивата им на тревожност“, казва още Бенджамин.

И макар всички да сме съгласни, че отшумяването на пандемията е страхотно събитие, сега се очертава пореден стресор за майките на малки деца. Този стресор е “връщането към нормалното”. Много жени преразглеждат старите стандарти и се опитват да разберат дали това е, което искат, или искат да създадат своя собствена структура, която да работи за тях. (Тук е много валидна и темата за връщането на работа след майчинство, за която сподели опит Ина Стоянова в началото на месеца.)

Допълнителен стрес се е загнездил и по линия на ваксинирането. „Майките на по-малки деца и бебета също все още се борят с безпокойство за своите малчугани, които все още не са ваксинирани”, казва Бенджамин и допълва, че “неизвестното, примесено с премахването на ограниченията, е накарало тези майки да се изправят пред тежки страхове и да създадат свои собствени правила за това как ще се справят с пандемията като семейство, докато не дойде моментът малките им деца или бебета да бъдат ваксинирани”.

По думите й това може да доведе до още стрес, ако има разногласия в семейството или сред близките им.

Бърнаут сред майките

В MindFit често говорим за бърнаут или синдром на професионалното прегаряне. Това е още една сфера, в която наскоро родилите жени изпитват засилени проявления. Макар да усещат признаците, много от тях “стискат зъби” и чакат тревожността или депресията да отмине. Това – само по себе си – почти никога не помага. Ето защо, по думите на Пейдж Беленбаум, месеци по-късно те все още се борят с тези проблеми  и им се иска да са потърсили терапия и подкрепа по-рано.

Специалистите са категорични, че приоритизирането на собственото здраве трябва да е на първо място, защото влошеното психическо състояние на майката поражда верижна реакция в цялото семейство.

Звучи лесно на теория, но дали е така на практика?

Възможно е, просто изисква доза креативност. 

Според семейните психотерапевти пример за стъпка в правилната посока е майката да инициира 20-минутно време за четене, в което всички в семейството четат или играят тихо. Друг пример е създаването на традиция за разговор по време на вечеря, в който всеки споделя от какво има нужда, за да се чувства добре и се дискутира как това може да се постигне. 

С приоритет трябва да се гледа и на психотерапията на майката. “Тя трябва да си каже: Имам нужда от този един час, за да обмисля живота си и да продължа да се развивам. Ще ангажираме детегледачка, бавачка, баба и дядо или приятел, за да мога да удовлетворя тази ключова нужда“, казва Бенджамин.

Може би тук е добър момент да поясним, че ако сте абонат на MindFit, чрез вашия акаунт от услугата могат да се възползват членове на семейството ви, защото понякога психичното здраве на близък човек може да дава повече от значимо отражение върху собственото ви благосъстояние или продуктивност.

Оказване на емоционална подкрепа

Важно за майките е да усещат емоционална подкрепа от околните, понякога без дори да си дават сметка колко нужна им е всъщност.

Ако се притеснявате за психичното здраве на такъв човек около себе си, за начало просто го попитайте как е, как се чувства. Добре е да знае, че да стане майка е едно от най-трудните неща, които някога ще направи, и че е напълно нормално да има нужда от помощ.

„Говорете с тях и назовавайте тревогите си по директен, честен и грижовен начин“, съветва още Бенджамин. „Например, можете да кажете: „Забелязах, че изглеждаш по-стресирана от обикновено“; „Забелязах, че изглеждаш по-дистанцирана от обикновено“; или „Загрижен съм за теб. Какво се случва?“.

Можете също така да се поинтересувате от психотерапевти в България, които имат опит в работата с майки или специфично направление: следродилна депресия, ОКР при нови майки, пренатална тревожност и много други насоки.

 

Ако имате нужда от подкрепа в намирането на правилния психолог или терапевт, свържете се с нас на hello@mindfit.bg – винаги съдействаме безплатно с подбора на подходящ специалист, без значение дали сте наш клиент или не.

Categories
Блог Съвети

Връщане на работа след майчинство – как да се адаптираме?

Дългоочакваният първи работен ден след почти две години майчинство се оказа истински кошмар. Мисля бавно, работя бавно… Идеята да остана след работа, за да довършим новия проект, направо ме ужаси. Какво се е случило с мен? Изпитах съмнение, че отново ще мога да работя с предишното темпо. Какво ще се случи с кариерата ми? 

След няколко закъснения от работа и довършване на задачи в почивните дни, дойде и вината. Запитах се дали ще бъда достатъчно добра майка, ако продължа да работя.

Смятах, че се справям добре като родител, а успехите в работа ми показваха, че явно съм се справяла добре и в професията си. Комбинацията от двете ме постави в съвсем нова ситуация, за която се оказах неподготвена. Усещането, че се налага да правя избор между егото и инстинктите си, направо ме разяждаше.

Хайде стига мрънкане, а баба ти как се е справяла? 

Може и да не си давате сметка, но „работещата майка“ има сравнително кратка история. 

Липсата на работна ръка по време на Втората световна война за първи път налага хиляди жени да заменят домашните си задължения с работа във фабриките. През 70-те вече 40% от омъжените жени в Америка работят. Разбира се, „работа“ съвсем не означава кариера. След появата на децата, техното отглеждане остава приоритет на жените. Социалистическата реалност не е по-различна. Въпреки че строителството на комунизма повелява жените да бъдат активни труженички в новата работническа класа, развитието на кариера остава под въпрос.

Настоящето отваря неограничени възможности, но и нови предизвикателства. Шекспировият фундаментален въпрос „Да бъда или да не бъда?“ придобива нови измерения за работещата майка – „Как да бъда… достатъчно добра и в двете?“.

Доброто планиране

Планирането е задължително, но да разчитате на направените планове – наивно. Не търсете вината в себе си. Колкото и да сте организирани, децата често поднасят изненади. Ако преди да имате дете успешното завършване на задачите в работата е било плод на усилена работа и добра организация, сега ще ви трябва и доза късмет. Контролът вече не е във вашите ръце.

Имайте милост към себе си

За съжаление, денонощието трае само 24 часа, а клонирането все още не е възможно.

Водени от желанието да се справите с всички задължения вкъщи и в работата, със сигурност често се изкушавате да използвате всичките си налични сили. Бъдете внимателни – функционирането в „червения сектор“ води до неприятни последствия! Няма да бъдете особено ефективни, ако се доведете до пълно изтощение. Просто се запитайте: „Бих ли посъветвала най-близката си приятелка да се натоварва до степента, в която аз го правя?“ Ако отговорът е „не“ – дайте си почивка.

Приемете, че имате лимити

Едно от най-трудните неща, на които се научих, беше да казвам „не“ на себе си.

А изкушенията дебнеха от всякъде: курсове, полезни обучения, вдъхновяващи проекти, нови позиции, важни конференции, плуване за майки с деца, йога за майки с деца, театър за деца, опера за деца, занимания за развитие на фината моторика, на грубата моторика, на когнитивните функции…

Приоритизирането може да звучи клише, но малко разум никога не е излишен. Фактът, че не може да бъдете навсякъде и да участвате във всичко, има своите обективни причини и съвсем не означава, че не сте добри в това, което правите.

Отървете се от вината

Изпитвах вина за това, че пропускам тържеството в детската градина, защото имам важна презентация. Изпитвах вина, когато си тръгвах по-рано от работа, защото детето е болно. Изпитвах вина за това, че вкъщи е пълна неразбория, и че за поредна вечер поръчваме пица. 

Запомнете, че вината не ви прави по-добри. Тя повишава нивата на стрес и тревожност. Всички около вас, включително колегите и семейството ви, биха се чувствали по-добре, ако имат до себе си човек, който е по-малко тревожен.

Не количеството, а качеството е от значение

Където и да бъдете, бъдете там на 100%. Когато сте на работа – фокусирайте се върху работата си. Когато сте със семейството си – не мислете за работа.

Времето, прекарано с детето ви, е наистина важно за формирането на истинска и пълноценна връзка помежду ви. По-важно от това колко време прекарвате с детето си е как прекарвате времето с него. Правете неща заедно – играйте, учете, общувайте. За него ситуацията също е нова и стресираща. Говорете, споделяйте чувствата си.

Хераклит е казал: “Не може да влезеш два пъти в една и съща река“.

Не пропускайте възможността да спрете за минута, да се огледате и благодарите за това, което имате. Не е нужно да избирате. Просто не си поставяйте прекалено високи цели. Отглеждането на дете и развитието на кариера са сами по себе си предизвикателство. 

„Домът трябва да бъде центъра, но не и границата в живота на жените.“

– Маргарет Тачър 

Ако темата ви е интересна, запишете се за бюлетина ни, в който всеки месец споделяме актуална информация и практични съвети, свързани с поддържането на добро психично здраве.

За автора:

Ина Стоянова е член на Дружеството на Психолозите в България. Завършва бакалавърска степен по Психология в НБУ с профил Психични нарушения и продължава професионалното си обучение в Birkbeck, University of London, където завършва магистърска програма по Психоаналитични науки. 

Асоцииран член на Българското психоаналитично общество и на Европейската асоциация на Авиационните психолози. Разработва обучителни програми за психо-социална подкрепа в авиацията. 

Интересите и са насочени към психоаналитичните възгледи върху ранно детското развитие, според които именно взаимоотношения майка-дете са основополагащи отношенията, които имаме в живота си като възрастни.

Categories
Блог Екип

Запознай се с екипа: Владо

Владо е последен в поредицата “Запознай се с екипа”, но далеч не по важност! Въпреки опита и уменията си, той е твърде скромен и ни отне колосални усилия да го убедим да застане под “светлината на прожектора”!

В MindFit Владо е програмистът, разработил и разширяващ възможностите на платформата ни. Стремежът му е крайният резултат не само да изпълнява търсените ни функции, но и да улеснява целия бизнес процес, съобразявайки нуждите на клиентите, потребителите, терапевтите, и не на последно място – нас самите, работейки със системата.

Владо се сблъсква с компютрите и в частност разработката на  уеб сайтове от съвсем крехка възраст, като в гимназията със свой приятел успяват да спечелят няколко първи места по състезания за разработка на уебсайтове. Преди да завърши училище прави и първите си пари от интелектуален труд, отново чрез правенето на сайтове, което продиктува и по-нататъшното му развитие в тази сфера. Записва Информатика в Софийски Университет и от началото на втори курс започва работа като Java програмист. Преминавайки през няколко различни компании като служител, а по-късно и самонает програмист, той основава собствена уеб агенция и успоредно с това основава първият за времето си хакерспейс в България, около който се завърта мъничка част от open source общността в София.

През годините сменя немалко офиси и квартири, а лаптопът винаги е с него, с което бързо развива нездравия рефлекс да работи буквално отвсякъде, когато има недовършена работа или получи обаждане за нещо “спешно”.

Последните две години на COVID пандемията показаха на много хора, че могат да  вършат работата си от вкъщи. На приказки на всички много ни се ослади тази свобода и самостоятелност. Научихме ли се обаче да се възползваме от това и правим ли го по начин, който да не ни “счупва” психически?

 

 

 

Работиш ли там, където спиш? А където се храниш?

Преди няколко години се преместих от гарсониера в тристаен апартамент и докато в гарсониерата не си позволявах да работя вкъщи, новото място беше по-далеч от офиса, та се случваше при успиване в работен ден въобще да не изляза от дома и да работя от там. В това ново място бях решил да поставя работното си бюро в спалнята, така че да остане повече пространство в хола за други неща. На първо време това изглеждаше окей, докато не усетих, че оставам пред компютъра до много късно и почти буквално припадах от стола – в леглото. В редките моменти, в които не работех вечер, лягайки си продължавах да мисля за работа, а бюрото с компютъра ме гледаше от отсрещния ъгъл на спалнята. Извадих си работното място в хола, но мисълта за работа и напрежението от работния ден продължиха да остават с мен в спалнята докато не смених отново местообитанието.

Имах период, в който работех на масата, на която се хранех. Много бързо храненията се сляха с работата и паузите за ядене се превърнаха в работа с храна някъде покрай мен. Нека за момент се абстрахираме от хигиенните забележки относно яденето пред компютъра – засищането на първичните потребности в такава конфигурация грам не помогнаха за овладяването на това, което се разгръщаше като мащабна токсична продуктивност у мен.

Сливането на работното пространство с това, където почивам, където се храня и където би трябвало да се случва личният ми живот се оказа поредният камък в градината на нарушения баланс между същия този личен и професионален живот. Резултатите от това сливане в едно с обичайното ми преработване бяха загубени приятелства, охладели отношения с половинката, отчуждение от роднините ми, за които “все не оставаше време”.

 

Тръгваш ли си от работа и прибираш ли се (наистина) вкъщи?

Дълги години намирах готвенето за загуба на време, сравнявайки  го с това да поръчам доставка на храна, да ям навън или да си взема нещо полуготово. Постепенно гледната ми точка се промени и започнах да виждам в готвенето израз на грижата към себе си и най-близките ми хора, не само заради по-здравословния начин на хранене, но и заради почти медитативното състояние, откъсващо ме от работните тревоги, в което попадах по време на тези 30 минути до 3 часа в кухнята.

Точно  като с готвенето подхождах и към пътуването до работа и обратно – колкото по-бързо, толкова по-добре. Офисът ми от години е на 10-15 минути разстояние с колело, а в повечето случаи имах на разположение и удобен градски транспорт. И като капак на всичко това, често си позволявах да оставам да работя от вкъщи с идеята да спестя тези 30-40 минути, които бих “загубил” в пътуване. Цялата тази нагласа за максимална оптимизация на времето за стигане до работата никак не помагаше да се отърва от натрапчивата мисъл вечер, че вместо да си почивам по един или друг начин бих могъл да отметна още някоя отлагана работна задачка.

Една слънчева пролетна сутрин се оказа, че гумата на колелото е спукана и трябва да се придвижа пеш до офиса, понеже имах уговорена физическа среща за този ден, което изключваше скатаването вкъщи. Тези 35 пешеходни минути в посока ми помогнаха да си подредя мислите в главата преди работа, а на връщане същото това време изчисти съзнанието ми от работните мисли и ме настрои за общуване с близките ми, освободено от стреса, който се носи около лаптопа, когато е отворен на 2 метра от мен.

Колкото и непопулярно да стана да се проповядва работа от офис – физическото разделение от иначе прекрасното работно място и времевата разлика на придвижване от едното до другото място са ключ към хармоничното съжителство на мислите за работа с мислите за личния живот.

 

Страхотна концепция. А реалистична ли е?

На индивидуално равнище, за да си осигурим здравословна работна среда, е от първостепенна важност именно да си изградим т.нар. work-life balance – баланс между личния и професионалния живот. Значимостта на темата е толкова голяма за мен, точно защото след налагане на подобен баланс най-после съм “в център”, не съм в конфликт със себе си, спя спокойно, будя се с ентусиазъм за започващия ден, имам повече време за близките си, а понякога – ДОРИ и за хобитата си!

Какво още влагам в прословутото понятие за здравословна работна среда? Освен баланса, добрата професионална обстановка свързвам с уют, спокойствие и комуникация. На групово ниво съм наясно, че нещата не са толкова лесни. Управлението на цяла корпорация се различава от менажирането на малък екип или собствен график. От опита си в различни условия на работа и общуването ми с хора от различни сфери на дейност съм направил извода, че дори в големите компании важно остава създаването на невраждебна фирмена култура за общуване, вслушване в нуждите на служителите, гъвкавост при адаптирането на средата спрямо хората в екипа. И че е възможно и постижимо.

Накратко казано: ще ми се никой да не стига до състоянията, през които минах през годините на опити и грешки… и след тях още грешки. Колко по-яко би било колегите от “бюро-с-лаптоп” сектора лесно и без много обиколни пътища да стигат до състоянието, в което съм към момента! А ключът за това често е в елементарния баланс и човешкото отношение.

Categories
Блог

9 признака за здравословна работна среда

Здравословните работни места често проявяват общ набор от черти, които насърчават производителността и екипната работа. Как точно обаче се подхожда към тези резултати е най-значимият компонент от стратегията на работодателя. Приготвили сме ви 9 характеристики, по които да прецените дали осигурявате (или дали сте част от) здравословна работна среда. Както винаги, ще се радваме да научим открията ви в последствие!

1. Акцент върху здравето, семейството и околната среда

Компанията предлага цялостна здравна застраховка с програми за поддържане на добро тегло, спиране на тютюнопушенето или преборване на злоупотребата с вещества. Компанията предлага възстановяване на разходи за гледане на деца и/или предлага възможност за гледане на деца на работното място.

Представителите на управленския екип са наясно с темите за околната среда, като насърчават разделното събиране на отпадъци и рециклирането.

2. Спокойна и продуктивна атмосфера

Хората с удоволствие идват на работа и се чувстват оценени, признати и възнаградени. Признаци на страх, господство, сексуален или друг тормоз, както и сплашване липсват. Креативността, производителността и мисленето извън рамките на стандартното се насърчават.

3. Стремеж към върхови постижения

Служителите се раздават на 200%. Те се стремят да бъдат най-добрите и да доставят висококачествени продукти и услуги. Те поемат отговорност за своите действия и решения. Но не защото някой ги задължава, а защото се чувстват мотивирани и ентусиазирани да го правят.

4. Открита и честна комуникация

Всички общуват с открити карти, решавайки трудностите по позитивен начин. Членовете на екипа не играят подмолни игри за отмъщение, когато получават неласкателна обратна връзка. Вместо това те гледат на обратната връзка като на възможност за растеж.

5. Сътрудничество, подкрепа и овластяване

Позитивното поведение на готовност за справяне с всяко предизвикателство, както и търсенето на обща изгода в ежедневната дейност са страхотни признаци на здравословна работна среда. Служителите имат чувство за сътрудничество и овластяване. Здравата конкуренция съществува без отмъстително или злобно “забиване на нож в гърба”.

6. Чувство за хумор

Служителите поддържат нещата в перспектива, забавляват се и се смеят. Както знаем, смехът генерира ендорфини – нашите естествени антидепресанти.

7. Състрадание, уважение и разбиране

Добротата, съчувствието и разбирането преобладават, когато служителите са изправени пред предизвикателства като злополуки, болести, лични трагедии и природни бедствия. Хората обикновено правят допълнителни усилия за другите, когато със самите тях се отнасят с разбиране, състрадание и уважение.

8. Гъвкавост

Компанията и нейните служители приемат промяната, приспособяват се към новите тенденции и технологии и включват нови умения. Те знаят, че ако не го направят, бизнесът ще се превърне в “динозавър” и ще загине. Както се казва, „Промяната е единствената константа“.

9. Допълнително насърчаване

Хората се нуждаят от признание, признателност и благодарност, за да бъдат мотивирани. Искрените комплименти, награди, бонуси, повишения и сертификати за постижения са масло, което смазва машината.

 

Разбира се, ключов индикатор, че работите в здравословна и грижовна работна среда е и наличието на MindFit като социална придобивка в нея. Ако все още не е такъв случаят, свържете се с нас и ние ще се погрижим за останалото.

Е? На колко признака отговаря вашата работна среда?

Categories
Блог Интервюта

Откровено за конфликта на работното място с психолог Рая Попова

Какво представлява конфликтът на работното място?

Първо, нека отбележим, че конфликта е контрапункт, различие, което поне на пръв поглед е такова. Само по себе си той не е нито добър, нито лош, а емоционалните нюанси, които ние му придаваме, правят да го изживяваме като такъв. На първо място, би било добре, доколкото е възможно да се абстрахираме от конфронтацията като болезнен сблъсък, а да я разгледаме като обратна връзка от отсрещната страна. Тя (страната) реагира негативно, защото нейна потребност не е била задоволена, по начина, по който си представя, а ответната страна изживява това като нападка към нейни качества и характеристики. Затова, на първо време е добре да се опитаме да вникнем в принципите, които стоят зад конфликта, за да можем да постигнем поне три позитивни резултата: да не се почувстваме засегнати на база наши личностни качества, да успеем да вникнем в потребността на отсрещната страна, и накрая може да се окаже, че допирни точки има, и интересът е общ. Оттам идва и потенциала за благоприятен развой на ситуацията.

Какви видове конфликти има?

Конфликтите могат да бъдат от различно естество и различни видове – на отношенията (може да се дължат на лоша комуникация, на неприятно поведение, или на разлика в стереотипите), на структурата (неравномерно разпределени ресурси, различни географски местоположения, или чисто времеви ограничения); на процедурите (неясни правила, или важащи само за някои, неясно целепоставяне или пък прескачане на фази в даден процес), на информацията (липса на такава или дезинформация, различни критерии или тълкувания на дадена информация); на интересите (имуществени, процедурни, психологически), на ценностите (различно вероизповедание, противоречиви ценности, различни критерии за морал).

Как да се справим с конфликт, назряващ в екипа, който управляваме?

В определен смисъл източниците на конфликт винаги са хората, НО за да постигнем благоприятен развой на всеки конфликт, е важно да:

  • Разграничим човека от проблема, така че той да не се почувства лично засегнат от ситуацията
  • Да се опитаме да проумеем истинския интерес/ценност, стоящи зад дадено конфликтно поведение
  • Да се научим да навлизаме в дълбочина, за да проумеем какви са истинските мотиви, нужди и потребности
  • Да видим какво стои отвъд заявените позиции

Методите за постигане на горното са активно слушане (слушане с разбиране и приемане на чуждата гледна точка), задаване на различни въпроси, за да подпомогнем отсрещната страна да се разкрие, поставяне в обувките на другия, уточнения на комуникацията от типа „Ако правилно съм те разбрал…“, и не на последно място – да даваме варианти на решения, но и да не забравяме, че имаме работа с емоции – и тези на отсрещния човек, и нашите собствени. Затова, доколкото е възможно, е редно и да подбираме думите, с които общуваме…

Как да реагираме, когато някой ни напада словесно?

На пръв поглед всеки може да различи агресивното поведение. Дали обаче то наистина е такова, или ние го възприемаме така на база наш предходен опит и стара травма, която се провокира от отсрещната страна, е тънкост, което може да се преодолее чрез постоянно самонаблюдение. Дори да реагирате остро на поведение, което регистрирате като агресия, върнете се отново на ситуацията, когато умът ви се е успокоил, и си задайте въпроса – той наистина ли искаше да ме обиди/нарани/унизи? Дали не е „натиснал някой мой бутон“, който ме провокира да реагирам по този начин? Ако да, какъв е той – каква травма изскача при тази ситуация, нека й позволя да излезе на повърхността, за да не „наднича“ от подсъзнанието ми всеки път, когато оприлича дадено поведение като агресия. Осъзнаването на нашето собствено поведение е първата стъпка към реакция, която в бъдеще може да ни донесе ползи, защото в противопоставянето има изгода само, ако то бъде конструктивно и градивно.

Следващата стъпка е как ние ще комуникираме нашата гледна точка така, че тя да бъде описание на нашите нужди, без те да засягат отсрещния човек. Това поведение се нарича асертивност – способността да изразяваме чувствата си и да отстояваме правата си, като същевременно зачитаме чувствата и правата на другия. Асертивното поведение е пряко, отворено, честно и изяснява нашите нужди, използвайки „аз комуникацията“ – как аз се чувствам/какво аз искам, без да има „ти“ обвинения. Тази наша способност за асертивно поведение има още една полза – проучвания установяват, че тя има позитивна връзка със самочувствието ни – колкото по-добре умеем да комуникираме чувствата си, без да засягаме отсрещната страна, толкова по-добре ще възприемаме сами себе си. Асертивността може да се сбърка с агресивността, тъй като и двата вида поведение включват отстояване на правата ни и изразяване на нашите нужди. Ключовата разлика е, че хората, които се държат асертивно, се изразяват по начини, които зачитат достойнството на другия човек. Тези, които се държат агресивно, са склонни да използват тактики, които са неуважителни, манипулативни, унизителни или обидни. Те често правят отрицателни предположения за мотивите на другите и мислят отмъстително или изобщо не се опитват да се поставят в обувките на отсрещния.

А как да се справим с назряващия конфликт ако сме работодател?

Запомнете, че времето винаги е фактор. В него е посято семенцето на развитието на всяка ситуация. Съответно, ако следвате примера на щрауса и, въпреки че виждате, че даден конфликт назрява, предпочитате да си затваряте очите за него с надеждата той от само себе си да отшуми или пък „ще го мисля ако се случи“, то рискувате ситуацията да ескалира в най-неподходящия момент и да ви завари с малко опции за ефективен контрол и положителен изход. Затова другата опция е да се подготвите, като съберете максимално количество информация (да не забравяме, че информацията също е ресурс, който мнозина лидери определят като по-мощен и от парите) за същността на проблема, неговия корен, източник, както и как той засяга всички, въвлечени в него. След което да се подготвите за откровен разговор с екипа тип „медиация“, в който да се изложат всички гледни точки на масата, засегнатите страни да могат да чуят мотивите на отсрещния човек, и да се стигне до същността публично, т.е. всички да са наясно какво с причинило проблема. Тук важно е да се следи да няма лични атаки, обиди, настроения, да се спазва уважителен и конструктивен тон, както и да се изслуша всяка страна, без да бъде прекъсвана.

След като всички са видели ситуацията от различни ъгли и са се консолидирали относно същността на проблема, подходящо поведение след това е да се помоли екипа сам да предложи ефикасни решения за изход от ситуацията. Решение, което е одобрено съвместно, има най-голям шанс да бъде спазвано от хората, които са участвали и са се съгласили с неговото приложение.

Уверете се че задавате въпроси, които изискват обяснение, а не такива, на които може да се отговори само с „да“ и „не“, че разграничавате проблема от хората и се фокусирате върху интересите, а не върху позициите. Също така, опитайте да генерирате различни варианти на разрешение и се уверете, че всички засегнати ще разберат ясно кои са критериите за взимане на финалното решение.

Разрешаването и предотвратяването на конфликти на работното място са предизвикателства, които изискват немалко умения и личностни качества, сред които търпение, упоритост и активно слушане. Независимо от коя страна на конфликта се намираме, ключово е да опитаме да анализираме ситуацията и да реагираме подобаващо, взимайки предвид гореизброените подходи и гледни точки.

 

Ако темата ти е интересна, запиши се за бюлетина ни, в който всеки месец споделяме актуална информация и практични съвети, свързани с поддържането на добро психично здраве.

Абонирай се за нашия бюлетин

Ако искаш пръв да научаваш за новостите покрай MindFit.

Вход