В тазседмичното интервю разговаряме с Теодора Колева – клиничен психолог с над 10 годишен стаж в областта на психичното здраве. Работи с деца, юноши и възрастни, които консултира при трудности във взаимоотношенията, тревожни и депресивни състояния, здравословни проблеми и други житейски предизвикателства.
Вижте в редовете по-долу експертното й мнение по казуси, свързани със суицидното поведение и неговата превенция – темата, която обсъждаме през септември.
Какво е суицидалност?
Суицидалността включва два основни параметъра – идеята/нагласата за самоубийство и актуалния и действителен опит за самоубийство. Идеята за самоубийство се свързва най-вече с мисли за собствената смърт. Тежестта и сериозността на суицидната нагласа може да варира от преходни и краткотрайни и често нежелани мисли за смърт до свръх ангажираност с тази идея, силно желание, намерение и детайлно планиране на такова действие. Според американско изследване на Nock от 2008 г., което обобщава официални данни на правителството за период от 10 г. (1997-2007), 70% от хората, които имат мисли за самоубийство в един или друг момент от живота си, не преминават към извършването му. Въпреки това, наличието на мисли за самоубийство си остава един от основните рискови фактори и индикатори за суициден риск в сферата на здравеопазването.
Има ли по-уязвими групи хора, които са склонни да мислят за смъртта като изход?
Най-съществената проява на суицидното поведение е суицидният опит. Той се дефинира като поведение на човека, предприето с намерение за причиняване на собствената смърт. Според комбинирана информация от психологични, психиатрични, социологически проучвания, това е и първият по сила индикатор за възможен последващ опит. Определянето на готовността и намерението на човека за извършване на самоубийство е истинско предизвикателство и пред близките на човека, и пред специалистите, тъй като в много от случаите извършителите не споделят открито и често не дават ясни знаци за наличие на такова намерение.
И въпреки че връзката между самоубийството и психичните разстройства (по-специално депресията и разстройствата, свързани с употребата на алкохол) е добре установена, много самоубийства се случват импулсивно в моменти на криза с прекъсване на способността за справяне с житейски стрес, финансови проблеми, раздяла или прекъсване на връзка с любим човек, хронична болка или тежко заболяване. В допълнение към това, преживяването на конфликт, война, бедствие, насилие, злоупотреба или загуба и чувството за изолация са силно свързани със суицидното поведение. Процентът на самоубийствата също е висок сред уязвимите групи, които са подложени на дискриминация и стигматизация, като например бежанци и мигранти, малцинствени групи, хора с различна от възприетата в дадено общество сексуална ориентация, хора лишени от свобода.
Според Световната здравна организация, всяка година повече от 700 000 души решават да отнемат живота си. В различните държави и култури процентното съотношение варира. Важно е да споменем, че в глобален план, държавите посветили повече внимание на психичното здраве, информираността и превенцията по отношение на суицидния риск, успяват значително да редуцират „фаталното число“.
Какво би могло да бъде субективното усещане и преживяване на човека, избрал самоубийството?
Самоубийството много често е опит да разрушим тялото и ума, за да прекъснем изпитването на непоносимите чувства и преживявания в психичната ни реалност. Възможно е дори да изпитваме силен страх да не навредим на някого и тревогата от това да е непоносима и мъчителна. Разпознаването на саморазрушителни тенденции се оказва не толкова лесно обаче, тъй като нашият ум разполага с доста добри защити и трикове и всячески се опитва да ни предпази от това да видим, възприемем и дори допуснем, че някой, който е близко до нас, би могъл да изпитва подобни желания. Можем обаче да си представим човека в своето ежедневие и да си дадем сметка за неща като финансово състояние, здраве, взаимоотношения с близки, наличие на друго на рисково поведение, ангажираност с конструктивна дейност, капацитет за преживяване на удовлетворение, удоволствие, радост.
Предупредителни знаци за наличие на евентуален суициден риск:
- Често в темите и комуникацията, човекът споделя или изразява индиректно, че се чувства като бреме
- Споделя за преживяване на изолация или околните забелязват склонност към нетипична и необичайна изолация
- Повишена тревожност, свързана с усещане за живот в „капан“, безизходица и непоносима болка
- Много резки промени в настроението
- Изразяване на чувство за безнадеждност и безпомощност
- Проблеми със съня
- Разговори и публикации по теми, свързани със желанието за смърт
- Изготвяне и мислене за конкретен план на самоубийство
Как стои въпросът при юношите?
Специално внимание трябва да се обърне на самоубийствата в юношеството и особено във възрастта между 15 г. и 24 г. Голям процент от самоубийствата са извършени от младежи в тази възрастова група. Границите обаче не са категорични и в западните държави статистиката описва самоубийството като втората по ред причина за смърт след младежите до 29 г. И в тази възрастова група – на юношеството и ранните години на зрелостта – самоубийството се разглежда най-вече в контекста на различните психични болести. В държави като Индия и Китай обаче се наблюдават редица случаи на самоубийства на младежи без наличие на данни за психична болест. Обща черта, открита в почти всички младежи, извършили суициден опит, е интензивно психично страдание, асоциирано с преживяване за съществуване в безизходица или състояние, което се преживява като непреодолимо и непосилно за справяне.
Изследването на преживяванията и чувствата на юношите, които споделят мисли за самоубийство или са правили такъв опит е от първостепенно значение за превенцията и терапевтичните стратегии, които ще се предприемат. Важно е да се изследва какво значение и смисъл те придават на този акт и с какво го свързват, какви асоциации имат за самоубийството. Феноменологично проучване на историите и разказите на юноши предприели суициден опит в миналото си, идентифицира теми, засягащи три основни области: индивидуално преживяване, модел на взаимоотношения и социокултурен контекст.
Три основни аспекта активно се появяват в разказите на юношите, оценени с висок суициден риск: тъга, негативни емоции насочени към себе си, силна нужда от контрол над собствения живот. Младежите описват още остра психична болка, скръб, отчаяние, преживяване за отделеност, гняв и раздразнителност. Обрисуват един силно обезценен образ за себе си, характеризиращ се с преживяване на провал: занижена самооценка, придружена с чувство за безполезност, некомпетентност и непотребност. Често говорят за омраза към себе си. Много младежи споделят и за преживяване на загуба на контрол върху собственото си съществуване и невъзможност и неспособност да вземат решенията, които касаят самите тях. Животът става безсмислен и безнадежден и в някакъв момент спират или не успяват повече да разбират себе си. Вътрешният им свят е силно залят от преживяване на загуба на смисъла и се усещат като в капан на страданието, без възможност да визуализират по-добро бъдеще. Суицидният опит в тези интензивни преживявания се явява като бягство от поглъщащите ги чувства, от загубата на контрол върху живота си и по този начин бива асоцииран с позитивни емоции. Опитът за самоубийство е видян като опит за възвръщане на контрола над тялото и ума. А неуспешният опит и нараняванията от опитите могат да усилят негативното себевъзприятие и усещане за провал.
Юношите често изпитват висока тревога, често изразена в конкретни телесни симптоми. В тази връзка тревожността следва да бъде изследвана детайлно при младежи с установен суициден риск.
Кои модели на взаимоотношения и комуникация влияят върху подрастващите?
Юношите често описват нарушени взаимоотношения, проблеми в комуникацията с околните – връстници и семейство, които често се уравняват с негативните преживявания, описани по-горе във връзка със себе си. Семейната динамика се описва като негъвкава, заливаща с емоции, непоносима, без приемане и липса на доверителна връзка. Проблемните взаимоотношения, разделите и чувството за несигурност могат да породят в последствие и идеята за самоубийство. Понякога алтернативните взаимоотношения – приятелства и други близки, не успяват да компенсират усещането за самота и неразбраност. А преживяването, че юношата не е „чут“ е централен за суицидния процес. Друго силно преживяване при младежите е чувството на отхвърленост и различност. Откриват у себе си преживяване за изолация, самотност спрямо тяхната реалност – връстници, училище, сексуалност, религия, произход. Чувството, че някой ги осъжда е ключово в преживяването за болезнената самота и изолация.
В опитите за самоубийства на юноши, въпросът за комуникацията също трябва да бъде изследван детайлно. Сякаш в действието на суицидния опит стои и опит за послание, комуникация и се простира отвъд личното преживяване и може да е насочено и към заобикалящата среда. Може би смъртта е видяна като единствен избор, след като всеки друг опит на изразяване и свързване се е оказал неуспешен. В този случай самоубийството е израз на силния дистрес и гняв от отношенията с другите. Младежите, справили се успешно със „ суицидната си криза“, са тези, които описват прогресивно отваряне на себе си към околните и готовност за подобрение и промяна в семейните и други близки отношения. А преустановяването на способността за свързване и подобряването на взаимоотношенията е и белег за излизане от кризата.
Каква е ролята на всички ни в превенцията?
Преживяването на самоубийствените тенденции е силно свързано с това как околните и обществото отговарят на дистреса на юношата. Младежите споделят за това колко е трудно да чувстват принадлежност към групи от всякакъв вид и аспект – културен, социален, възрастов. Самооценката и себевъзприятието е силно внушено от семейството, културни и религиозни източници, социални медии, като например усърдната работа, училищен успех, интегритет, красота и други идеали. Невъзможността да се посрещнат и изпълнят тези стандарти води до преживяване на срам, стигма вина и гняв към околните и себе си. Многообхватно е и влиянието на медиите и особено на социалните мрежи. В тази връзка е важно да си даваме сметка как обществото разбира или стигматизира суицидния опит, което има пряко отношение към превенцията на последващите опити.
Ролята на всички ни в превенцията на суицидното поведение и суицидалността е да се научим да разпознаваме тенденциите към разрушение и саморазрушаване, непоносимостта на преживяванията, дискриминацията и стигматизацията на хората като цяло. Не на последно място, да можем да дадем ясни граници и възможности на околните да потърсят помощ у нас като близки, професионалисти, роднини, приятели.
В днешното общество, в което границите са все по-отворени за хора от различни култури, не бихме могли да говорим за универсални рискове и универсални фактори, допринасящи за суицидния риск. Добре е да имаме предвид и културните различия, свързани с етническата принадлежност на хората. В много култури чувството за вина, срам и загуба на достойнство и чест, чувството за това, че един човек е бреме за околните, са свързани с неговата дълбоко интегрирана ценностна система. Не на последно място е и отношението на човека към психичната болест и дали тя за него е нещо напълно неприемливо, което трябва да бъде скрито и премълчано.
В заключение
В практиката се наблюдава често срещан мит за това, че не бива да се говори за самоубийството в прав текст с юношите и въобще с хората, които са в уязвима житейска ситуация. Вероятно повечето хора считат, че биха дали идея на човека да извърши самоубийство, ако го попитат директно дали е мислил за смъртта като изход. Истината е, че непитайки и неотваряйки пространство в разговорите ни за темата за смъртта, прави проблема още по-недостъпен, срамен и плашещ. Понякога предоставената възможност за открит разговор сама по себе си е акт на приемане. Приемане, което често е в дефицит в живота на човека, който има суицидни мисли. Въпросите за смъртта и диалога за смъртта дават усещане, че все пак има място, капацитет и способност да се мисли и за най-плашещото, за най-болезненото. Много хора превъртат фантазии в ума си за смъртта, но това съвсем не значи, че тя би могла да се превърне в избор и действие. Дори обратното – там където не би могло да се мисли, чувства и говори за болката е най-същественият риск. Понякога, опитвайки се да не мислим за най-лошото, сме склонни да го избягваме, изолираме и отлагаме болезнените теми. Всъщност, така както говорим за живота, сексуалността и здравето си, можем да говорим и за смъртта.
Ресурси: