Владо е последен в поредицата “Запознай се с екипа”, но далеч не по важност! Въпреки опита и уменията си, той е твърде скромен и ни отне колосални усилия да го убедим да застане под “светлината на прожектора”!
В MindFit Владо е програмистът, разработил и разширяващ възможностите на платформата ни. Стремежът му е крайният резултат не само да изпълнява търсените ни функции, но и да улеснява целия бизнес процес, съобразявайки нуждите на клиентите, потребителите, терапевтите, и не на последно място – нас самите, работейки със системата.
Владо се сблъсква с компютрите и в частност разработката на уеб сайтове от съвсем крехка възраст, като в гимназията със свой приятел успяват да спечелят няколко първи места по състезания за разработка на уебсайтове. Преди да завърши училище прави и първите си пари от интелектуален труд, отново чрез правенето на сайтове, което продиктува и по-нататъшното му развитие в тази сфера. Записва Информатика в Софийски Университет и от началото на втори курс започва работа като Java програмист. Преминавайки през няколко различни компании като служител, а по-късно и самонает програмист, той основава собствена уеб агенция и успоредно с това основава първият за времето си хакерспейс в България, около който се завърта мъничка част от open source общността в София.
През годините сменя немалко офиси и квартири, а лаптопът винаги е с него, с което бързо развива нездравия рефлекс да работи буквално отвсякъде, когато има недовършена работа или получи обаждане за нещо “спешно”.
Последните две години на COVID пандемията показаха на много хора, че могат да вършат работата си от вкъщи. На приказки на всички много ни се ослади тази свобода и самостоятелност. Научихме ли се обаче да се възползваме от това и правим ли го по начин, който да не ни “счупва” психически?
Работиш ли там, където спиш? А където се храниш?
Преди няколко години се преместих от гарсониера в тристаен апартамент и докато в гарсониерата не си позволявах да работя вкъщи, новото място беше по-далеч от офиса, та се случваше при успиване в работен ден въобще да не изляза от дома и да работя от там. В това ново място бях решил да поставя работното си бюро в спалнята, така че да остане повече пространство в хола за други неща. На първо време това изглеждаше окей, докато не усетих, че оставам пред компютъра до много късно и почти буквално припадах от стола – в леглото. В редките моменти, в които не работех вечер, лягайки си продължавах да мисля за работа, а бюрото с компютъра ме гледаше от отсрещния ъгъл на спалнята. Извадих си работното място в хола, но мисълта за работа и напрежението от работния ден продължиха да остават с мен в спалнята докато не смених отново местообитанието.
Имах период, в който работех на масата, на която се хранех. Много бързо храненията се сляха с работата и паузите за ядене се превърнаха в работа с храна някъде покрай мен. Нека за момент се абстрахираме от хигиенните забележки относно яденето пред компютъра – засищането на първичните потребности в такава конфигурация грам не помогнаха за овладяването на това, което се разгръщаше като мащабна токсична продуктивност у мен.
Сливането на работното пространство с това, където почивам, където се храня и където би трябвало да се случва личният ми живот се оказа поредният камък в градината на нарушения баланс между същия този личен и професионален живот. Резултатите от това сливане в едно с обичайното ми преработване бяха загубени приятелства, охладели отношения с половинката, отчуждение от роднините ми, за които “все не оставаше време”.
Тръгваш ли си от работа и прибираш ли се (наистина) вкъщи?
Дълги години намирах готвенето за загуба на време, сравнявайки го с това да поръчам доставка на храна, да ям навън или да си взема нещо полуготово. Постепенно гледната ми точка се промени и започнах да виждам в готвенето израз на грижата към себе си и най-близките ми хора, не само заради по-здравословния начин на хранене, но и заради почти медитативното състояние, откъсващо ме от работните тревоги, в което попадах по време на тези 30 минути до 3 часа в кухнята.
Точно като с готвенето подхождах и към пътуването до работа и обратно – колкото по-бързо, толкова по-добре. Офисът ми от години е на 10-15 минути разстояние с колело, а в повечето случаи имах на разположение и удобен градски транспорт. И като капак на всичко това, често си позволявах да оставам да работя от вкъщи с идеята да спестя тези 30-40 минути, които бих “загубил” в пътуване. Цялата тази нагласа за максимална оптимизация на времето за стигане до работата никак не помагаше да се отърва от натрапчивата мисъл вечер, че вместо да си почивам по един или друг начин бих могъл да отметна още някоя отлагана работна задачка.
Една слънчева пролетна сутрин се оказа, че гумата на колелото е спукана и трябва да се придвижа пеш до офиса, понеже имах уговорена физическа среща за този ден, което изключваше скатаването вкъщи. Тези 35 пешеходни минути в посока ми помогнаха да си подредя мислите в главата преди работа, а на връщане същото това време изчисти съзнанието ми от работните мисли и ме настрои за общуване с близките ми, освободено от стреса, който се носи около лаптопа, когато е отворен на 2 метра от мен.
Колкото и непопулярно да стана да се проповядва работа от офис – физическото разделение от иначе прекрасното работно място и времевата разлика на придвижване от едното до другото място са ключ към хармоничното съжителство на мислите за работа с мислите за личния живот.
Страхотна концепция. А реалистична ли е?
На индивидуално равнище, за да си осигурим здравословна работна среда, е от първостепенна важност именно да си изградим т.нар. work-life balance – баланс между личния и професионалния живот. Значимостта на темата е толкова голяма за мен, точно защото след налагане на подобен баланс най-после съм “в център”, не съм в конфликт със себе си, спя спокойно, будя се с ентусиазъм за започващия ден, имам повече време за близките си, а понякога – ДОРИ и за хобитата си!
Какво още влагам в прословутото понятие за здравословна работна среда? Освен баланса, добрата професионална обстановка свързвам с уют, спокойствие и комуникация. На групово ниво съм наясно, че нещата не са толкова лесни. Управлението на цяла корпорация се различава от менажирането на малък екип или собствен график. От опита си в различни условия на работа и общуването ми с хора от различни сфери на дейност съм направил извода, че дори в големите компании важно остава създаването на невраждебна фирмена култура за общуване, вслушване в нуждите на служителите, гъвкавост при адаптирането на средата спрямо хората в екипа. И че е възможно и постижимо.
Накратко казано: ще ми се никой да не стига до състоянията, през които минах през годините на опити и грешки… и след тях още грешки. Колко по-яко би било колегите от “бюро-с-лаптоп” сектора лесно и без много обиколни пътища да стигат до състоянието, в което съм към момента! А ключът за това често е в елементарния баланс и човешкото отношение.
