Не мислех, че някога ще споделя това…

Автор: Виктория Викторова, съосновател, MindFit

За никого не е тайна, че в миналото си имам мрачно десетилетие на клинична депресия от най-тежкия вид. Подреждайки вкъщи наскоро, попаднах на тетрадка от ОНОВА време, датираща от около 2012 г. Това е периодът, в който (както години по-късно разбрах) тогавашният ми партньор е изтръпвал всеки път, когато се доближа до балконската врата – ще кажа само толкова в тази посока за момента. 

Та, в тази тетрадка намерих свое писмено излияние, което е толкова болезнено искрено и описателно, че първата ми реакция след прочитането му беше порив да го изхвърля и никой никога да не го види. Да оставя в миналото дори спомена за ужасяващия начин, по който съм се чувствала и съм възприемала света в състояние на клинична депресия.

Важна вметка: когато изпитвам емоции, с които не знам какво да направя, хващам химикалка и започвам да пиша. Да ги изливам на хартия без цензура. Понякога това ме успокоява, понякога ми дава яснота, понякога ми помага да структурирам хаоса. Във всички случаи обаче оставя следа и послание за бъдещото ми „аз“. Именно от реда, адресиращ (тогава) бъдещото ми „аз“, се разплаках необяснимо. Може би ми стана зверски мъчно за онова момиче и нещата, които е изпитвало тогава. Може би беше заради изживяването наново на отчаянието и осъзнаването, че от тогавашната гледна точка, психически здраво и щастливо бъдещо „аз“ не съществува, а може би заради облекчение, че всъщност днес съм тук: щастлива, дейна и вдъхновена…

Сегашното ми, излекувано от вече 3 години „аз“ много иска да прегърне онова отпреди десетилетие и да му каже „Съжалявам, че преминаваш през това. Но нещата наистина се подобряват в бъдеще. Не се отказвай от психотерапията и от търсенето на вдъхновение и знай: не си лигла.“ (Ще разберете защо точно това.)

Така или иначе, казах си, че това е четиво, което именно заради порива ми да бъде унищожено, трябва да бъде показано на максимален брой хора. Защото поривът за криене на това състояние, е един от основните проблеми пред темата за психичното здраве у нас. Освен това има ключов принос за липсата на разбиране за състоянието от страна на хората, които не са преминали през него (и на които пожелавам НИКОГА да не преминават през него).

Ако тази ми тъмна „находка“ помогне на дори един човек да добие представа за състоянието или да се почувства по-малко сам, ще си е заслужавало.

Ето го и пълния текст:

„Плаче ми се. По-точната дума е „реве“ ми се. Не е само сега и не е с причина. Може би липсата на причина е едно от още по-отвратителните неща в ситуацията. Лесно ми е да наричам състоянието си „депресия“, след като няколко години се самоубеждавах, че съм просто лигла.

А ето сега – хапчетата не помагат, отпуската не помага, работата – още по-малко. Разбира се, нормално е да не мога да намеря Смисъла в някое от тези три неща само чрез попиването им.

Но дори да оставим липсата на Смисъл настрана, Скуката смачква съзнанието. А Тя е непреодолима. Такава Скука, която би трябвало да бъде вписана сред Кръговете на Ада. Опустошаваща.

Всичко това си има изключително физически проявления. Именно тях искам да отбележа за някой ден, когато (hopefully) съм „добре“ – за да знам пред себе си, че не съм се лигавела.

Реве ми се, както споменах.

Ама яко.

Бучката е заседнала в гърлото и ме задушава. Вероятно има общо с това, но ми е наистина трудно да дишам. Въздухът май не стига съвсем до белите ми дробове.

Повръща ми се, когато направя каквото и да е физическо усилие. През останалото време (докато лежа или просто съм се разплула) коремът ми е на топка – боли ме, гъделичка ме, притеснено ми е.

Вие ми се свят. Отдавам го на това колко силно ми се реве (но не мога да го направя, а и дори да се разрева, моите хлипове не поправят нищо – нямам нищо конкретно за изплакване… „хаха, какъв избор на дума“).

Не ми се стои будна – всичко ме боли, а нямам желание за нищо, докато ме преследва фаталното усещане за губене на време.

Не искам да заспивам обаче – заспиването (въпреки хапчетата) ме отвежда в т.нар. „Страна на сънищата“. Не искам да ходя там. Там всичко е неконтролируемо, а и няма значение – дори да сънувам приятен, „розов“ сън, нещата след него не са кой знае колко по-добри.

Безсилието е другият основен проблем. За физическото е ясно. Психическото, и то не само моето, а и това на околните, е страшно. СТРАШНО.

Чисто научно – целият ми организъм е бъгав. Майната му на цикъла ми и неговата липса – те са проявление на мозъчните проблеми – доказано е дори с операция на яйчниците. Та, мозъкът. Винаги ми е създавал проблеми. Едната половина дава „на късо“ и е*ава всичко. Доста научно, а? Е, това засега е най-точната диагноза, която ми е дадена.

Не искам да ходя на работа, не искам да стоя вкъщи, не искам и екскурзии.

Нищо не искам.

„Е, как така?“, ще попита всеки НОРМАЛЕН човек. Ей така. Ето тук ще вкарам ясния спомен от събуждането ми (принудително) от пълната упойка след споменатата вече операция. Събуждат ме лекарите и ми викат един през друг: „Дишай, Вики! Дишай!“

А аз не исках да дишам. Исках просто да ме оставят. Ако можех да говоря тогава, щях да им отвръщам „НЕ! Оставете ме!!!“

Нищо чудно, че веднага след това пациентите повръщат (и аз го направих). Това е като бебешкия плач при раждането. Насила са те вкарали в тоя свят.

Та така. Всичко ме боли, нищо не искам и съм заклещена между реалността, „Страната на сънищата“ и… мозъка си…

Толкова. Защото много ми се вие свят.“

 

Ако ти или някой твой близък се борите с нещо подобно, се свържи с нас, без значение дали си абонат на MindFit или не <3 

Имаш въпрос към екипа?

Свържи се с нас на hello@mindfit.bg или чрез контактната ни форма.

Абонирай се за нашия бюлетин

Ако искаш пръв да научаваш за новостите покрай MindFit.

Вход