Къде живеят бесовете (и после лягат да спят)

Всеки от нас има (поне) по един звяр, затворен зад металните решетки на подсъзнанието му. И е добре, когато стои там. Защото понякога, в тъмна доба, разтваря решетките с изкривените си, артрозно сгърчени пръсти, и сянката му се спуска в лоното на нощта, за да плячкосва нови територии. Хищникът вече не се задоволява с това да яде от дълбините ти. Този път, е на лов за тялото ти.

Така се ражда болестта.

Ще иска да къса парче по парче, понякога лакомо, като изгладняло животно, понякога бавно, изискано, като английски лорд със сребърни прибори в ръка. Но веднъж намерил начина да се промъква през оловните решетки, ще го прави все по-уверено, по-страстно и по-ненаситно. А никой от нас няма резервно тяло в гардероба. Трябва да намерим начина да го спрем, а защо не и опитомим и сприятелим. Да, сприятелим – току виж се оказало, че всъщност звяра в нас, е имал тежко детство, а дори не го подозира, защото на хартия е от прекрасно семейство. Но крехката детска психика, има своите механизми за самонараняване от всъщност, съвсем безобидни подмятания на неговите родители.

Причината е логична – детето е “tabula rasa” (латински израз, който изповядва идеята, че индивидите се раждат без вградено умствено съдържание и следователно всяко знание идва от опит или възприятие). Празен бял лист, който няма никаква представа за механизмите, по които се движи света и взаимоотношенията в него. Малкия човек лесно ще възприеме натрапчивата добронамереност на своите родители във вид на забележки, ограничения и язвителни коментари като отхвърляне на неговата същност, а това е момента, в който зверчето поема първия си дъх. А според немалко специалисти, това даже се случва далеч преди да успяваш да разбираш думичките, които ти се говорят – още от утробата, от някое безобидно спречкване между родителите, от умора на майката след тежък ден, която зародишът възприема като отблъскване на самия него и нежелание на майка му той да е там.

Ето точно толкова крехки сме всъщност. И това, че на повърхността изглеждаме непокалтими, означава единствено, че ще е добре час по-скоро да започнем подобно на зелка – листо по листо, пласт по пласт, да събличаме маските, с които сме се покрили с цел да се предпазим, за да стигнем до онази наранена сърцевина, която се нуждае от… много, много любов и още повече – Любов. Не само да не оставяме звяра да безчинства, а да му помогнем да трансформира себе си във Феникс. Защото силата идва отвътре, от светлината, която всички носим.

И само това е начинът да живеем в здраве (състояние, което вярвам, че е изконно право на всеки човек), в хармония, баланс и нещо много важно – в смисъл и себереализация.

Дерзайте!

 

За автора:

Рая Попова е специалист с опит в сферата на коучинга, справянето с житейски и професионални трудности, бърнаута и личностно израстване, и можеш да запишеш час при нея чрез системата на MindFit.

Имаш въпрос към екипа?

Свържи се с нас на hello@mindfit.bg или чрез контактната ни форма.

Вход