Categories
Блог Мисли Съвети

Как терапията помага

За да стигнем до отговора на този въпрос, искам да се сетите за тежка ситуация в живота ви. Ситуацията може да е била тежка само за вас, по ваш си начин. Това е момент (или поредица от такива), който ви носи неприятни усещания, а вие не знаете как да преодолеете.

Когато това се случи, най-често първо разказваме на приятел за преживяванията си. Често той в опит да ни разбере ни задава все повече и повече въпроси. Първоначално, дори леко раздразнени, се стараем да отговорим с надеждата да се случи споделяне и да усетим съпричастност. Понякога човекът отсреща ни чува и разбира.

Но, има случаи, когато това не се случва и човекът, на когото сме доверили болката си, не ни разбира. Тогава той ни казва, че не вижда причина да се чувствате така и дава съвет от рода на „И това ще мине. Недей да задълбаваш толкова. Много го мислиш.“

Накрая се чувствате фрустрирани, самотни и неразбрани. Прибирате се с тъгата си и купища други преживявания, съпроводени от събитията в живота ви и си сипвате една чаша, две чаши. И така минава, но за кратко.

Преживяванията са си там и на следващия ден, проблемната ситуация – също. Решение няма, а вие се чувствате безсилни и неразбрани.

И идва моментът, в който решавате да игнориране случващото се и да се запишете спорт/йога/медитация, да заминете на далечен остров, да напуснете работа или отношения. Това, обаче, е само заобикаляне на вече съществуващия проблем, който тихичко стои запушен под всички видове познати ресурси за избягването.

След време започват да се появяват и подсказки, че този проблем/конфликт не е разрешен. Подсказките могат да бъдат болест, неразположение, тревожност, ниска енергия, нежелание за случване на неща в живота, депресия, безсъние и купища други сигнали. Всичко това е само с една цел – да дадете пространство на преживяванията и чувствата си.

Ние сме съвкупност както от хубави, така и от неприятни преживявания. Те, от своя стана, ни носят палитра от чувства. За жалост от малки сме научени, че не е добре да викаме (не е добре да сме ядосани), не е добре да плачем (не е добре да сме тъжни), не е хубаво „да не правим нищо“. Това са все потиснати чувства, които са част от живота и от нас.

Защо тогава не им позволим да минат през нас?

Когато получим подарък сме щастливи и изпитваме еуфория. Този кратък момент идва и после отминава, а ние сме си оставаме същите. По същия начин – да си позволим да изпитаме “не добро чувство’‘ няма да ни разруши. Особено ако има с кого да споделим.

Ето кога е добре да се потърси психотерапевт. При една такава среща вие ще имате пространство да бъдете себе си, да изразите емоциите си и заедно с терапевта да намерите изход от ситуацията, която ви е довела дотам. С помощта на ежеседмични срещи ще се научите да виждате и развивате скрити и позабравени ресурси в себе си, за да се справяте с нови или стари ситуации в живота си.

Да се потърси помощ при терапевт не е срамно, не е и страшно. Изисква кураж и постоянство.

Защо ли?

Защото само когато се престрашите да пуснете неприятните чувства и емоции да излязат в една защитена среда – кабинета на терапевта – и видите, че вие сте цял след това, тогава минава.

С подкрепата на терапевта ще откриете и как да се справяте при повторни преживявания в бъдеще. Ще се научите да бъдете по-осъзнат и по-смел в изразяването им.

Процесът не е кратък, но е лечебен. Светът става по-цветен, заедно с тъмните му нюанси.

 

За автора:

Боряна Ангелова смята, че психотерапията като професия е вдъхновение и надежда, че можем да бъдем по-съзнателни и истински в ежедневието си. Можеш да запишеш час при Боряна чрез системата на MindFit.

 

Categories
Блог Мисли

Сувенири от пътища, които сме извървели

В последните години от живота си, дядо ми Иван пишеше.

Мисля, че това беше неговата форма на освобождаване от битието, което му се беше паднало. Пишеше за работата, която беше работил, и героите и случките са били максимално близки до реалността, макар и творческа измислица. За кабинет си имаше една таванска стаичка, която за тогавашните разбирания хич не беше стаичка, а най-хубавото помещение в къщата. Беше просторна, приятно обзаведена с бюро и стол, и задължителните за онези стандарти гардероб от масивно светло дърво и черга, чиято цел вероятно е била да придаде уют и усещане за гостоприемство.

На бюрото величествено се разполагаше тежка пишеща машина, или както тогава й казваха — пишуща машина. Като за таванско помещение имаше доволно голям прозорец, гледащ към други дворове, което тогава означаваше единствено поддържана зеленина, цветя и плодни дръвчета. Гледката галеше сетивата, успокояваше, и хвърляше обилна естествена светлина към вътрешността ѝ Царица Машина.

Помня елемента на загадъчна тайнственост, съчетана с магическо вълнение, когато скришом се промъквах горе, за да се насладя на атмосферата, специфичния аромат и усещането, че съм пристъпила светиня. Не помня някой изрично да ми е забранявал да се качвам там, и въпреки това много добре знаех, че това не е разрешено. Обичам да спазвам правилата и това за мен беше голямо нарушение, което ми причиняваше дискомфорт и ме караше постоянно да се ослушвам. Не, че щеше да помогне, тъй като и бездруго единствения изход беше стълбището, по което би се задал възрастният.

И въпреки това, не можех да се въздържа да се качвам и да разглеждам, да попрочитам някоя чернова, а по късно започнах и да слагам по някой и друг празен лист в машината, и да удрям клавишите. Мисля, че тогава още се е зародил интересът ми към писането, който за съжаление се прояви доста късно в живота ми. Не пишех нищо конкретно, просто изживявах магията. Тогава, ако чукнеш погрешка някоя буква, връщаш ръчно едно назад, и върху сгрешената — биеш правилната. Връщаш, поправяш, връщаш, поправяш и така, докато новата буква си личи недвусмислено. Е, да, бодат очите от далеч такива корекции, но това беше способът.

Мисля, че и начинът, по който ние можем да повлияем на подсъзнанието си и ограничаващите убеждения, е аналогичен. Трябва да повтаряме новата мантра, мисъл, възможност, концепция — каквото там за нас е необходимо и работи, докато заличи и подмени напълно онова, което вече ни е излишно, или по-зле — ни вреди. Да, мястото винаги ще стои като белег, но това е и част от функцията на белезите – сувенири от пътища, които сме извървели, рани, които сме преживели, и грешки, които са ни научили. И те бележат нашите малки победи, които си заслужава да отпразнуваме — дали с чаша вино, дали с нещо сладичко, дали просто с блага дума — към себе си и човекa, в когото сме се превърнали. Важно е равносметката да ни радва и да показва успеха ни. А казват, че единственият човек, с когото трябва да се състезаваш и сравняваш, си самият ти „преди“ и „сега“.

 

За автора:

Рая Попова е специалист с опит в сферата на коучинга, справянето с житейски и професионални трудности, бърнаута и личностно израстване, и можеш да запишеш час при нея чрез системата на MindFit.

Categories
Блог Мисли

Защо травмата трябва да се обговори

Франсоаз Долто е име, което предизвиква респект в средите на психологията. Пионер в анализирането на детското поведение, разкриване на травмите в ранното развитие, уважаван автор на редица трудове. Приносът й в психоанализата е добил световна популярност, а методите й на комуникация, се прилагат и днес.

Според нея, едно травматично събитие трябва да бъде обговорено, защото само това е начинът да не се съхранява в подсъзнанието, от където тайно да ръководи живота и решенията ни. Обговорена означава да се изрече на глас, да види бял свят, да бъде чута и по този начин – от една страна – призната, а от друга – погледната от различна перспектива.

Хората, които се занимават с литература на професионално ниво – писатели, автори, копирайтъри – често използват един малък трик, с който да редактират своите творения по начин, по който да звучат най-добре. И той е да прочетат на глас труда, който е вече завършен. Така те чуват как текста би звучал в главата на читателя, осмислят до колко ясно предадена е идеята им, и получават по-реалистична представа за своето творение. Подобно на този похват в авторството, е необходимо да направим нужните усилия, и да споделим даден травмиращ проблем.

Да, усилия, защото съзнанието ни предпазва умишлено от съзнателно завръщане към дадено неприятно изживяване, а и „забрави, не се занимавай“ е често срещан съвет в съвременното общество. Но това обговаряне, особено пред психолог, предоставя две опции със сериозен потенциал – едното е подобно на писател, човек да чуе отстрани това, което му се е случило, като по този начин си дава шанс да види нещата от друг ъгъл. Освен това споделяйки с друг човек – най-често професионалистът, който се явява негов терапевт, отново получава възможност да види друга гледна точка. Разбира се, без тя да съдържа какъвто и да е елемент на осъждане, а по-скоро като насоки и задаване на въпроси, които да дадат на „потърпевшият“ възможност да вникне в ситуацията, да я разбере и проумее по-добре.

Но при всички положения, обговарянето на дадена травма (или трудна ситуация) има едно чудодейно действие – сваля от енергията и негативния заряд на преживяното. Изказано на глас, то сякаш губи от своята мощ, намалява разрушителната си сила, и дава шанс на участникът в нея да не я разглежда като непреодолимо препятствие, а като шанс за учене и израстване.

Ето защо, зрелия, отговорен подход към здравето, изисква да си дадем сметка, че не само тялото трябва да е здраво, но и душата. Здравата психика води, тялото следва. Погрижете се за себе си, поговорете за нещата, които смитате под килима с напразната надежда те някак от само себе си да си тръгнат от там, да се самопочистят. Всички знаем, че не така работят нещата у дома, нали – е, същото е с най-съкровеното място, в което живеем – самите нас.

Бъдете здрави и не се колебайте да потърсите помощ, когато усетите нужда от това.

 

За автора:

Рая Попова е специалист с опит в сферата на коучинга, справянето с житейски и професионални трудности, бърнаута и личностно израстване, и можеш да запишеш час при нея чрез системата на MindFit.

Categories
Блог Мисли

Дефиниция на щастието

Според официалния сайт на Европейския съюз, дефиницията за качеството на живота се отнася до общото благосъстояние на индивидите и обществата. Това е степента на благополучие и лична удовлетвореност, изпитвано от даден човек или група от хора. ООН, са се задълбочили по темата, изготвяйки ежегоден международен доклад за щастието, от който се налагат интересни заключения.

Така например се налага изводът, че личното щастие е в силна зависимост от психическото здраве, физическото здраве, като забележете – то е на второ място след психическото, също, съвсем не маловажни са и здравословните отношения в семейството.

Един от основните аспекти на тези стабилни отношения, който най-много допринася за чувството на щастие, е възможността да имаме някого, на когото да разчитаме. Няма изненадани, предполага се.

Може би обаче следващият аспект ще учуди някои: най-важният фактор, който спомага на децата да достигнат потенциала си – интелектуален, емоционален, поведенчески, професионален, не са нито топлите обяди, нито парите или образованието (въпреки че и те фигурират в класацията и са важни), но за децата се оказва, че най-ключова е ролята на психически и емоционално здрава майка.

Да, ако сте мама, вие и вашето благополучие, са в пряка зависимост от развитието на устойчива психика при детето ви. Съответно – не се чувствайте виновна, ако правите неща, които са само за вас. От това да вземете вана на спокойствие, вместо да пуснете прахосмукачка, през това да послушате любимата си музика, вместо да помагате да се пише домашно в 11 вечерта, до това да отидете на романтичен уикенд само с половинката. И да, ако тази половинка не е бащата на децата, пак е ок.

Също, ако вътрешните ви убеждения ви нашепват, че за вас и семейството ви е най-добре да останете у дома в ролята на домакиня (разбира се, много важно е партньорът ви да няма нищо против този ваш избор и да го уважава и подкрепя наравно с всеки друг) – то да няма значение мнението на някой „доброжелател“, който ще ви обяви за мързелива, държанка и „недопринасяща за общественото благо“. Или обратното, ако енергията, целеустремеността, желанието за професионални постижения ви подтикват да следвате кариерно развитие, то да го направите смело и без грам угризения или съжаления.

Защото последствията от поведение, което съответства на същността ви и е конформно на вашите необходимости, ще направи бенефициенти на това поведение вас, семейството ви и децата.

А малко са майките, за които децата не са от първостепенна важност (но ако има, ще зачетем и това тяхно право). Да следвате уверено и с усмивка своя път, осигурявайки си моменти на почивка и време за себе си, дава на децата ви един от най-светлите примери как те самите да бъдат успешни и щастливи възрастни. Разбирателството и спокойните отношения с партньора също имат жизнена важност за нормалното и здравословно развитие на децата; това, предполагам, всички го приемат.

Не е тайна, че повечето ни травми идват от детството, от нашите родители. Те пък, от своя страна, носят техните от своите родители, и така назад в родословното дърво. Но вие, момичета и момчета, сте брънката, онази, най-важната, която прави моста между поколенията преди вас, и тези, които следват. Само вие имате свещената привилегия да пренапишете семейната история с други, по-красиви букви напред в родовата ви общност. Помислете върху това и не се чувствайте виновни да се погрижите за себе си. В крайна сметка, неслучайно дават тази инструкция в самолета – при опасност, първо поставете своята маска, а после на тези, които не могат да се справят сами, нали?

Така че, най-важното е, да се опитате да си осигурите среда на максимален физически и душевен комфорт, и да не се притеснявате да потърсите помощ тогава, когато усещате, че не се справяте сами.

 

За автора:

Рая Попова е специалист с опит в сферата на коучинга, справянето с житейски и професионални трудности, бърнаута и личностно израстване, и можеш да запишеш час при нея чрез системата на MindFit.

Categories
Блог Мисли

Къде живеят бесовете (и после лягат да спят)

Всеки от нас има (поне) по един звяр, затворен зад металните решетки на подсъзнанието му. И е добре, когато стои там. Защото понякога, в тъмна доба, разтваря решетките с изкривените си, артрозно сгърчени пръсти, и сянката му се спуска в лоното на нощта, за да плячкосва нови територии. Хищникът вече не се задоволява с това да яде от дълбините ти. Този път, е на лов за тялото ти.

Така се ражда болестта.

Ще иска да къса парче по парче, понякога лакомо, като изгладняло животно, понякога бавно, изискано, като английски лорд със сребърни прибори в ръка. Но веднъж намерил начина да се промъква през оловните решетки, ще го прави все по-уверено, по-страстно и по-ненаситно. А никой от нас няма резервно тяло в гардероба. Трябва да намерим начина да го спрем, а защо не и опитомим и сприятелим. Да, сприятелим – току виж се оказало, че всъщност звяра в нас, е имал тежко детство, а дори не го подозира, защото на хартия е от прекрасно семейство. Но крехката детска психика, има своите механизми за самонараняване от всъщност, съвсем безобидни подмятания на неговите родители.

Причината е логична – детето е “tabula rasa” (латински израз, който изповядва идеята, че индивидите се раждат без вградено умствено съдържание и следователно всяко знание идва от опит или възприятие). Празен бял лист, който няма никаква представа за механизмите, по които се движи света и взаимоотношенията в него. Малкия човек лесно ще възприеме натрапчивата добронамереност на своите родители във вид на забележки, ограничения и язвителни коментари като отхвърляне на неговата същност, а това е момента, в който зверчето поема първия си дъх. А според немалко специалисти, това даже се случва далеч преди да успяваш да разбираш думичките, които ти се говорят – още от утробата, от някое безобидно спречкване между родителите, от умора на майката след тежък ден, която зародишът възприема като отблъскване на самия него и нежелание на майка му той да е там.

Ето точно толкова крехки сме всъщност. И това, че на повърхността изглеждаме непокалтими, означава единствено, че ще е добре час по-скоро да започнем подобно на зелка – листо по листо, пласт по пласт, да събличаме маските, с които сме се покрили с цел да се предпазим, за да стигнем до онази наранена сърцевина, която се нуждае от… много, много любов и още повече – Любов. Не само да не оставяме звяра да безчинства, а да му помогнем да трансформира себе си във Феникс. Защото силата идва отвътре, от светлината, която всички носим.

И само това е начинът да живеем в здраве (състояние, което вярвам, че е изконно право на всеки човек), в хармония, баланс и нещо много важно – в смисъл и себереализация.

Дерзайте!

 

За автора:

Рая Попова е специалист с опит в сферата на коучинга, справянето с житейски и професионални трудности, бърнаута и личностно израстване, и можеш да запишеш час при нея чрез системата на MindFit.

Categories
Блог Мисли

Не мислех, че някога ще споделя това…

Автор: Виктория Викторова, съосновател, MindFit

За никого не е тайна, че в миналото си имам мрачно десетилетие на клинична депресия от най-тежкия вид. Подреждайки вкъщи наскоро, попаднах на тетрадка от ОНОВА време, датираща от около 2012 г. Това е периодът, в който (както години по-късно разбрах) тогавашният ми партньор е изтръпвал всеки път, когато се доближа до балконската врата – ще кажа само толкова в тази посока за момента. 

Та, в тази тетрадка намерих свое писмено излияние, което е толкова болезнено искрено и описателно, че първата ми реакция след прочитането му беше порив да го изхвърля и никой никога да не го види. Да оставя в миналото дори спомена за ужасяващия начин, по който съм се чувствала и съм възприемала света в състояние на клинична депресия.

Важна вметка: когато изпитвам емоции, с които не знам какво да направя, хващам химикалка и започвам да пиша. Да ги изливам на хартия без цензура. Понякога това ме успокоява, понякога ми дава яснота, понякога ми помага да структурирам хаоса. Във всички случаи обаче оставя следа и послание за бъдещото ми „аз“. Именно от реда, адресиращ (тогава) бъдещото ми „аз“, се разплаках необяснимо. Може би ми стана зверски мъчно за онова момиче и нещата, които е изпитвало тогава. Може би беше заради изживяването наново на отчаянието и осъзнаването, че от тогавашната гледна точка, психически здраво и щастливо бъдещо „аз“ не съществува, а може би заради облекчение, че всъщност днес съм тук: щастлива, дейна и вдъхновена…

Сегашното ми, излекувано от вече 3 години „аз“ много иска да прегърне онова отпреди десетилетие и да му каже „Съжалявам, че преминаваш през това. Но нещата наистина се подобряват в бъдеще. Не се отказвай от психотерапията и от търсенето на вдъхновение и знай: не си лигла.“ (Ще разберете защо точно това.)

Така или иначе, казах си, че това е четиво, което именно заради порива ми да бъде унищожено, трябва да бъде показано на максимален брой хора. Защото поривът за криене на това състояние, е един от основните проблеми пред темата за психичното здраве у нас. Освен това има ключов принос за липсата на разбиране за състоянието от страна на хората, които не са преминали през него (и на които пожелавам НИКОГА да не преминават през него).

Ако тази ми тъмна „находка“ помогне на дори един човек да добие представа за състоянието или да се почувства по-малко сам, ще си е заслужавало.

Ето го и пълния текст:

„Плаче ми се. По-точната дума е „реве“ ми се. Не е само сега и не е с причина. Може би липсата на причина е едно от още по-отвратителните неща в ситуацията. Лесно ми е да наричам състоянието си „депресия“, след като няколко години се самоубеждавах, че съм просто лигла.

А ето сега – хапчетата не помагат, отпуската не помага, работата – още по-малко. Разбира се, нормално е да не мога да намеря Смисъла в някое от тези три неща само чрез попиването им.

Но дори да оставим липсата на Смисъл настрана, Скуката смачква съзнанието. А Тя е непреодолима. Такава Скука, която би трябвало да бъде вписана сред Кръговете на Ада. Опустошаваща.

Всичко това си има изключително физически проявления. Именно тях искам да отбележа за някой ден, когато (hopefully) съм „добре“ – за да знам пред себе си, че не съм се лигавела.

Реве ми се, както споменах.

Ама яко.

Бучката е заседнала в гърлото и ме задушава. Вероятно има общо с това, но ми е наистина трудно да дишам. Въздухът май не стига съвсем до белите ми дробове.

Повръща ми се, когато направя каквото и да е физическо усилие. През останалото време (докато лежа или просто съм се разплула) коремът ми е на топка – боли ме, гъделичка ме, притеснено ми е.

Вие ми се свят. Отдавам го на това колко силно ми се реве (но не мога да го направя, а и дори да се разрева, моите хлипове не поправят нищо – нямам нищо конкретно за изплакване… „хаха, какъв избор на дума“).

Не ми се стои будна – всичко ме боли, а нямам желание за нищо, докато ме преследва фаталното усещане за губене на време.

Не искам да заспивам обаче – заспиването (въпреки хапчетата) ме отвежда в т.нар. „Страна на сънищата“. Не искам да ходя там. Там всичко е неконтролируемо, а и няма значение – дори да сънувам приятен, „розов“ сън, нещата след него не са кой знае колко по-добри.

Безсилието е другият основен проблем. За физическото е ясно. Психическото, и то не само моето, а и това на околните, е страшно. СТРАШНО.

Чисто научно – целият ми организъм е бъгав. Майната му на цикъла ми и неговата липса – те са проявление на мозъчните проблеми – доказано е дори с операция на яйчниците. Та, мозъкът. Винаги ми е създавал проблеми. Едната половина дава „на късо“ и е*ава всичко. Доста научно, а? Е, това засега е най-точната диагноза, която ми е дадена.

Не искам да ходя на работа, не искам да стоя вкъщи, не искам и екскурзии.

Нищо не искам.

„Е, как така?“, ще попита всеки НОРМАЛЕН човек. Ей така. Ето тук ще вкарам ясния спомен от събуждането ми (принудително) от пълната упойка след споменатата вече операция. Събуждат ме лекарите и ми викат един през друг: „Дишай, Вики! Дишай!“

А аз не исках да дишам. Исках просто да ме оставят. Ако можех да говоря тогава, щях да им отвръщам „НЕ! Оставете ме!!!“

Нищо чудно, че веднага след това пациентите повръщат (и аз го направих). Това е като бебешкия плач при раждането. Насила са те вкарали в тоя свят.

Та така. Всичко ме боли, нищо не искам и съм заклещена между реалността, „Страната на сънищата“ и… мозъка си…

Толкова. Защото много ми се вие свят.“

 

Ако ти или някой твой близък се борите с нещо подобно, се свържи с нас, без значение дали си абонат на MindFit или не <3 

Categories
Блог Мисли

Време сред природата и ментално здраве

Темата на тазгодишната Седмица на Менталното Здраве е Природа. Времето прекарано сред природата е нещо, което докторите в Шотландия дори предписват на пациентите си вместо лекарства. Във време на социална изолация, връзката ни с природата става все по-ценна за запазване на добро емоционално, ментално и физическо здраве.

Ролята на природата по време на пандемия

Говорейки за ползи за психичното ни здраве, природата има доста широка дефиниция. Тя включва зелени площи като паркове и гори или сини площи като езера, реки и плажове. Дърветата по улиците, частните градини и дори стайните цветя също са част от природата и могат да бъдат полезни за здравето ни. Учудващо, дори гледането на документални филми свързани с природата има своите ползи.

Проучване на Mental Health Foundation сред жителите на Великобритания показва, че близо 50% от анкетираните намират успокоение сред природата. Разходките в парка са им помогнали да се справят по-лесно със стреса от пандемията. Проучването също ни показва и някои ключови моменти, които ни учат как да извлечем максимална полза от времето прекарано сред природата.

Качеството на първо място

Със сигурност си чувал, че свежият въздух и леката разходка могат да те накарат да се почувстваш по-добре както психически, така и физически. Освен това обаче, качеството на връзката с природата е важно за позитивното ѝ влияние върху нас. Учените използват термина “свързаност”, за да опишат идеалната връзка.

Силната свързаност с природата означава емоционална връзка със заобикалящата ни среда. Всички дейности, които включват сетивата, ни помагат да задълбочим връзката си с природата, да оценим нейната красота и да изпитаме благоразположение. Това означава да бъдем фокусирани върху околната среда – да забележим красотата на растенията около нас, да послушаме песента на птичките, да помиришем цветята или да усетим мекотата на почвата.

Не е задължително да бъдем сред природата, за да усетим ползите от нея. Писането на разказ или спомен свързан с нея също помагат да задълбочим признанието и благодарността си към красивите неща в живота.

Добра свързаност с природата = щастие

Хората, които са по-силно свързани с природата са по-щастливи и споделят, че намират повече смисъл в живота си. Връзката с природата се асоциира също и с подобрено психично здраве и ниски нива на депресия и тревожност. Природата ни успокоява, прави ни по-креативни и ни помага да се концентрираме.

Може би няма да те учуди, но хората, които имат здрава връзка с природата са и по-отговорни спрямо нея. Те рециклират и подбират сезонна храна, което води до допълнителни ползи, тъй като подобряването на околната среда означава по-продължително наслаждаване. Във време на заплаха от екологична катастрофа, задълбочаването на връзката между човек и природа ще е ключово за оцеляването ни.

Природата е навсякъде, но достъпна ли е?

Въпреки, че природата е навсякъде около нас, има места с по-високо качество, които са по-добри и ефективни в повишаването на здравословното ни състояние. Под висококачествена природа имаме предвид разнообразието от флора и фауна, чистотата и спокойствието им. По-чистите места са свързани с понижени нива на депресия.

За жалост такива места не са широко достъпни и това не е въпрос само на разстоянието ни от тях. Не е изненада, че хората живеещи в малки населени места са по-свързани с природата от тези в големите градове. Част от парковете в градовете не се усещат като сигурни места, което носи повече стрес отколкото ползи за посетителите им.

Какво можеш да направиш?

За щастие вече има организации, които се борят за повече зелени, достъпни и защитени пространства дори в големите градове. Но все още имаме да извървим дълъг път преди да възстановим природата около нас в пълната ѝ красота. Нещо, което и ти можеш да направиш е да се включиш в поддържането на градинката до блока или в квартала си. Засаждането на цветя или храсти, както и споделянето със съседите за ползите от зеленината около нас са също полезни дейности.

За да повишиш благосъстоянието си – просто отдели няколко часа следващия уикенд за разходка до най-близкия парк или гора. Покани приятели и се отдайте на природата. Пролетта е идеално време да се порадваме на цъфтящите дървета и цветя около нас. Обърни им внимание и се опитай да оцениш красотата им. Гарантираме ти, че освен ментални ползи, разходката ще ти донесе и физически такива.

Свържи се с нас на hello@mindfit.bg или чрез контактната ни форма, за да разбереш как можеш да запазиш своя час при някой от нашите терапевти.

Categories
Блог Мисли

За смисъла на психотерапията

05 май 2021 г.

За смисъла на психотерапията

„Птицата, кацнала на дървото, не се страхува, че клонът под нея може да се счупи. Тя не разчита на клона, а на крилете си.“ — Неизвестен автор


Съвременната психология и психотерапия са едни от най-креативните научни области и дават шанс на всяка уникална душевност да намери своя път и своята истина. Основното, което съм научила в терапията, е да избягвам оценките, защото те пречат на изводите и ограничават поуките. Методите и инструментите, с които работи психологията, са субективни и това винаги ще е така, но въпреки това не е малко, че спомага за нови гледни точки, възможности, и най-вече изграждане на смисъл. Най-ценното, което психотерапията дава, е способност да посрещаме постоянната промяна.


Вече не може без това знание. Важно е да стане част от образователната система, още от първи клас. Когато човек разбира процесите, той е много по-спокоен и толерантен. Креативност означава да имаме повече възможности за реакция, арсенал от възможности. Имайки повече възможности имаме по-голям шанс да се справим с проблемите в живота ни. На единия полюс е залепването, фиксацията, една възможност – на другия е креативността, много възможности и потенциални решения, изпробване на нови възможности.


В терапията знаем, че голяма част от проблемите се дължат на проблем в приспособяването, човекът не може да се впише/приспособи в средата. Това най-често е резултат от това, че е изградил определен начин на адаптация, който не е ефективен в определени обстоятелства в настоящето му. Всеки от нас обаче има на разположение ограничен арсенал от модели, с които да се справя и в това е капанът. Започваме да засилваме онова, с което разполагаме или правим – повече от същото (известно в психологията като понятието “невротичния механизъм”). Нужен е нов, различен модел, път, опит, и психотерапията създава почвата той да се роди.

За автора

Ирина Кирякова

Терапевт

Ирина е психотерапевт с над 18-годишна самостоятелна практика. На ежедневна база работи в областта на депресиите, панически разстройства, междуличностни проблеми, партньорство, фобии, зависимости, хранителни разстройства, психосоматика, себепознание и развитие.

Свържи се с нас на hello@mindfit.bg или чрез контактната ни форма, за да разбереш как можеш да запазиш своя час при Ирина Кирякова.