Categories
Блог Мисли

Откровено за тревожността с психотерапевт Силвия Димитрова

В тазседмичното интервю ви срещаме със Силвия Димитрова – психолог и психотерапевт с над 16 години опит. Силвия влага своето време и усилия в развиването и управлението на консултативен център за помощ и подкрепа на жертви на домашно насилие в Благоевград и Дупница. Фокусът й е насочен към създаването и развиването на различни програми за превенция на насилието чрез обучения на неформални групи жени и младежи. Работата й също включва супервизия на екипи, работещи с жени и деца, преживели домашно насилие, както и с лица, упражняващи такова.

Разбира се, компетенциите на Силвия не се ограничават с тази тематика, затова се обърнахме към нея с въпроси, свързани с темата на месеца, а именно тревожното разстройство. Вижте експертното й мнение в редовете по-долу.

Кои са най-често срещаните сигнали, които ни показват, че сме тревожни?

Тревожността е едно неприятно емоционално състояние, при което човек има мрачно предчувствие, заплаха, дистрес, безпокойство. Често е съпроводено от соматични симптоми като болка в гърдите и задушаване. Други симптоми, показващи повишени нива на стрес, страх и тревожност са: топка или дискомфорт в стомаха или гърлото, безсъние, въртене на свят, главоболие, гадене, стомашни болки и други. Тези симптоми могат да бъдат наистина много неприятни и понякога да траят с дни или по-дълго. Често при паник атаки например, хората имат преживяване, че ще им се случи най-лошото, но всъщност симптомите не са опасни. Това обаче не означава, че човек не трябва да прави нищо, напротив, важно е да се изследват причините за тази тревожност и да се работи за намаляването й. При някои случаи може да се наложи да се вземат и медикаменти за определен период от време.

Тревожността, за разлика от страха, е емоция без конкретен обект и затова трудно може да се каже конкретна причина за нея. Тревожността се различава от страха по това, че страхът има конкретна причина, докато тревожността е неясно и неконкретизирано мрачно предчувствие. При страх ние съзнаваме както самите себе си, така и обекта и можем да се ориентираме пространствено за нещата, от които се боим. При страх вниманието е стеснено до обекта, можем да избягаме от обекта, защото той заема определено място в пространството. Докато при тревожност, усилията ни да избягаме често водят до безпорядъчно поведение, защото не преживяваме заплахата идваща от определено място и поради това не знаем накъде да бягаме, за да избегнем страха. Т.е., при страха има подходяща защитна реакция за избягване на опасността, докато при тревожността откриваме безсмислена трескавост с ригидно или изкривено изражение. Страхът изостря сетивата, докато тревожността ги парализира и не можем да действаме.

Всеки е забелязал от собствен опит как когато сме тревожни имаме тенденцията да объркваме не само собственото си съзнание, но и обективната ни преценка на ситуацията. Реално, при тревожност е нарушена връзката ни със света, връзката между Аза и света. От психологична гледна точка, острата тревожност се изпитва от човека като разпадане на Аза, т.е. на съществото на личността му.

Какво се случва в нашия организъм когато изпитваме тревожност или стрес?

Когато един човек е тревожен, т.е. усеща, че е подложен на заплаха, протичат телесни промени, които го подготвят за схватка или бягство от заплахата. Тези промени се осъществяват от автономната нервна система. Тя е автономна, защото не подлежи на съзнателен контрол. Тази система е посредникът, чрез която в тялото се случват емоционални промени. В наши дни, човек се сблъсква с малко преки заплахи, тревожността е предизвикана повече от психологически състояния отколкото заради физическо оцеляване – като социалната адекватност, отчуждението, конкурентният успех и други. Механизмите за справяне със заплахите обаче са същите, както и когато на човек му се е налагало да оцелява чисто физически. Основен симптом, свързан с усещането за тревожност е ускоряване на пулса, така че сърцето да може да напомпва повече кръв към мускулите, които ще бъдат нужни за задаващата се схватка. Периферните кръвоносни съдове близо до повърхността на тялото се свиват, което покачва кръвното налягане. Това периферно свиване е физиологичният аспект на израза „Пребледнял от страх“. „Студената пот“ е подготовка за горещото изпотяване от действителната мускулна активност. Тялото може да потреперва и косъмчетата по него да настръхнат с цел да се запази топлината и организмът да бъде защитен от нарасналата заплаха от измръзване, причинена от свиването на периферните кръвоносни съдове. Дишането става по-дълбоко или по-често, за да се осигури обилен приток на кислород, това е „задъхването“ от силната възбуда. Зениците на очите се разширяват, осигурявайки по-добро виждане на заплашващите опасности. Черният дроб отделя захар, за да осигури енергия за схватката. В кръвта се отделя вещество, което води до по-бързото й съсирване, като по-този начин организмът се защитава от кръвозагуба през раните.

Реакцията на организма е резултат от възприемането на ситуацията като опасна и се секретира адреналин в мозъка и в тялото, сякаш за да се подготви да отвърне на атаката, която идва отвън, защото адреналина прави тялото по-силно. Произвеждат се „бойните хормони“ – адреналин, норадреналин, кортизол, които изгарят тялото ни. Не го изгарят в буквалния смисъл, но когато сме изложени дълго време на тези хормони, тялото ни започва да се разболява.

За да запазим тялото и психиката си здрави, трябва да започнем да работим през опиоидните хормони, не през адреналина, да сменим горивото. Допамин, окситоцин са позитивните хормони – за да ги произведе тялото ни трябва да правим неща, които ни носят радост и щастие, да успяваме да оставаме все по-често спокойни и хармонични.

Вярно ли е, че има биологична предразположеност към прекалена тревожност, депресия и безпокойство?

Да, причина за появата на тревожни разстройства и депресивни състояния може да бъде и биологичната предразположеност към тревога и безпокойство. Различни травматични събития като смърт на близък човек, развод, уволнение също могат да провокират такива състояния. Последните невробиологични изследвания са съгласни, че има основно две форми на тревожност: първата е създадена от психологични фактори, а другата се задейства от автономни биологични фактори с психологическо съдържание.

Твърди се, че гените също са фактор при развитието на тревожни разстройства. Установено е, че пациенти, чиито родители са страдали от тревожност, са по-предразположени към нарушение на психичното равновесие. Тук обаче ми се иска да спомена, че когато един родител е тревожен, предава тази тревожност и на детето. Детето много внимателно се вслушва в емоциите на родителите и ги копира. Затова често децата на тревожни родители стават тревожни възрастни.

Има и други фактори, от които зависи дали след силен стрес човек ще развие тревожно разстройство, като например: фактори, свързани с наличието на травматично събитие, интензивността на травмата, нейната неочакваност и неконтролируемост; фактори, свързани с формата и силата на защитните механизми на личността, способност за осмисляне на ситуацията и наличие на социална подкрепа; рискови фактори – възраст към момента на травматизация, наличие на травматични събития и психични разстройства в анамнезата, нисък интелект и социално-икономическо равнище и други.

Случиха се събития, които неизбежно ни разклатиха емоционално. Как да се справим с полюсните настроения и чувството на вина, че животът ни продължава постарому, докато други хора страдат?

Не трябва да бягаме от тревожността, а да минем през нея. Така можем да стигнем не само до себеразвитие, но и до разширяване на кръгозора и обхвата на своя свят. Да не се боим от опасностите, които биха довели до тревожност – това само по себе си е успешен начин да се справим с тревожността.

Чувството на вина ни прави слаби, страха и тревожността ни правят слаби и несигурни. Ако искаме да се справим с тях е важно да приемем, че ситуацията е такава. Да бъдем смели и осъзнати означава не да се бием със страховете си, а да ги приемем. Да разберем, че когато не можем да променим нещо, е по-добре да го приемем, не да се съпротивляваме или виним. Когато тревожността ни не е преживявана като катастрофична, тогава имаме възможност да вземем и правилни и адекватни решения в определени ситуации, които изискват нашите решения. Когато преживяваме ситуациите около нас като катастрофични, независимо дали са свързани с нас, наши близки или със събития в световен мащаб – тогава и решенията, които вземаме не биха били адекватни и добри за разрешаване на неприятна или кризисна за нас ситуация.

Какво представлява тревожното разстройство?

Тревожните разстройства попадат в графата „Невротични, свързани със стрес и соматоформни разстройства“ както са класифицирани в диагностичния наръчник МКБ-10 (Международна класификация на болестите).

Както подсказва името, те са свързани с емоционалното състояние на тревога, което се появява в ситуации на очакване на неприятно събитие или на неопределена опасност, обикновено придружено с телесни симптоми като сърцебиене, потене, треперене, сухота в устата, топка в стомаха и други. При тревогата имаме усещане за несигурност, безпокойство и безпомощност, както и силно надценяване на стимула, който я предизвиква.

Човек, преживяващ висока тревожност и невъзможност да се справи с нея, може да развие тревожно разстройство в зависимост от наличните му характерови особености, базисни вярвания (базови когнитивни схеми) и ирационални страхове залегнали дълбоко в личността му, през които всеки от нас пречупва и изкривява реалността до някаква степен. Това е нашето вътрешно виждане на самите себе си, другите и света, което при тревожните разстройства обикновено е доста изкривено в негативна посока. Базисните ни вярвания са заложени още в нашето детство. Те могат да бъдат адаптивни или маладаптивни. Тези вярвания определят базовите модели на поведение, мислене, субективно преживяване на събитията в живота (чувствата спрямо случващото се) и интерпретацията на всичко, което ни се случва – тоест определят как ще възприемаме себе си, другите, света и събитията в него като възрастни.

За да е психично здрав човек е много важно от детските и юношеските години да има добре развиващ се процес на ментализация – хармонично да функционира във всички сфери на мозъка. Челният дял на мозъка е свързан с интелектуалните процеси, като фронталната част е свързана с екзекутивните и интелектуални – съобразителност, наблюдателност, комбинативност и тестиране на реалността. В лимбичната нервна система на човека се намира Амигдалата, която е най-диференцираната част от мозъка, тя е музикалния инструмент, през който човек преживява емоциите в реалността. Амигдалата съдържа и емоционалната памет. Когато човек преживее емоция, която е много интензивна, например над 5-6 по скалата от едно до десет, Амигдалата отваря сходната емоция, която е впечатана в нашето несъзнавано. Когато тези емоции са от страхово тревожния регистър, отново Амигдалата включва сходните емоции от нашето несъзнавано, което увеличава и уплътнява като интензитет кризата и я удължава във времето. Когато през Амигдалата преживеем позитивна или негативна емоция, тя прави емоционален конструкт, който конструкт е свързан по своя смисъл или преживяване с емоциите и това се нарича убеждение или вярване. Например, имаме убеждение или вярване как другите ни възприемат, как откликват на нас. Когато човек изгражда себе си, когато изгражда убеждения за себе си, той изгражда този емоционален конструкт към себе си – дали се харесва, дали се обича, дали се чувства комфортно в своя вътрепсихичен свят. При негативни събития в детството или прекалено чувствителна нервна система на детето, то развива страхове и убеждения за малоценност, отхвърляне, изоставяне, самота, дефектност, предателство, унижение и подигравка, неизбежна катастрофа. Детето има вярването, че светът е опасно и страшно място и хората ще го наранят, че не заслужава любов, грижа и внимание и други подобни. Когато в определена ситуация се активират тези страхове и вярвания, човек започва да мисли и да очаква най-лошото, въпреки че реалността не е такава. Така се стига до огромна тревожност, защото ситуацията се преживява на живот или смърт от човека.

А с какво се характеризира социалното тревожно разстройство?

Социалното тревожно разстройство е вид фобия – социална фобия. Има много различни видове фобии (болестен страх или ужас). От клинична гледна точка една фобия се характеризира със страх, който е постоянен и интензивен, налице е завладяващо желание за бягство и избягване на провокиращи фобията места/обекти като този страх е ирационален. Агорафобията например е тревожност, предизвикана от мисълта за пребиваване в определена обстановка.

Социалната фобия е чувство на интензивен страх от негативна или критична оценка от другите или страх от публично унижение поради импулсивни действия, страх от провал или отхвърляне, страх, че ще покаже симптоми на тревожност, които ще злепоставят или унижат човека. Характерни са смущения при общуването и нелогично безпокойство относно мнението на другите. Тревожността при социалното тревожно разстройство е непропорционално интензивна спрямо заплахата.

Говорим за социална фобия когато страхът е толкова голям, че човек спира да излиза, да общува, да се среща с хора, да изразява мнение или да защитава определена позиция. Т.е. избягва фобийните ситуации всеки път когато е възможно. Състоянието обикновено е съпроводено с депресия, ниска себеоценка, страх от критика и от отхвърляне. Това води до задълбочаване на проблема и човек се отдалечава от реалността.

Социалната фобия има най-висока болестност сред фобиите (на 3-то място е по честота сред психичните разстройства, следвайки депресията и злоупотребата с алкохол).

Какви други видове тревожно разстройство има и кои са методите за справяне с тях?

Те включват различни фобии, паническо разстройство (паник атаки), генерализирана тревожност, обсесивно-компулсивно разстройство (ОКР), посттравматично стресово разстройство (ПТСР), дисоциативни (конверзионни) разстройства (в миналото наричани хистерия), соматоформни разстройства (в миналото наричани хипохондрия).

Генерализирано тревожно разстройство (ГТР) – тази тревожност е характерна с дълъг период на мъчително безпокойство и силно напрежение, причинени от конкретно събитие. Определено събитие, най-често отнасящо се до бъдещето, кара хората, страдащи от заболяването, да виждат възможно най-лошия развой на това, което очакват. Генерализираното тревожно разстройство се диагностицира по неконтролируемото безпокойство и напрегнатост, когато стане дума за значимото за тях събитие. Във физически аспект симптомите се проявяват чрез сухота в устата, лепкави ръце, замайване и силно изпотяване, сърцебиене, световъртеж.

Паническо разстройство (Паник атаки) – докато генерализираното тревожно разстройство е дълготрайно състояние, при паническото разстройство атаките траят не повече от 10 минути.. Могат да се появят и когато човек е напълно спокоен. При паническото разстройство тревогата се появява и се усеща като стягане в областта на гърлото, все едно човек се задушава. Паниката води и до главоболие, гадене, силно сърцебиене, повишено кръвно налягане. Пристъпите на паника не се свързват с определено събитие и се появяват внезапно. Те са неочаквани, а техните силни симптоми на физическо ниво карат човека да вярва, че умира. Честотата на паник атаките може да варира много – от няколко атаки на година или няколко за ден. Паническото разстройство може да има психологически съдържания. Атаката може да дойде „от никъде“, без придружаващите предпоставки или вътрепсихични предвестници. Не винаги психиатричната намеса е адекватна за тези пациенти. Сериозен процент от пациенти с паническо разстройство имат много атаки заради психодинамични фактори и за това могат да се повлияят добре от психологически и психотерапевтични интервенции. Психодинамичните клиницисти правят цялостно разследване на обстоятелствата на паник атките и на историята на всеки пациент с паническо разстройство, за да определят психо-факторите и отношенията. Независимо, че паник атаките основно са въпрос на минути, те създават неоспорим дистрес в човека. Повечето от хората с паник атаки често също имат агорафобия (чувство, че си на място или в ситуация, от която изхода е труден или супер затруднен). Паник атаките са сериозно затруднение, пациентите често откриват втора форма на приближаваща тревожност, притеснения за кога или къде следващата атака ще ги обхване. Пациентите с паническо разстройство и агорафобия често се отказват от пътуванията си в опит да контролират неприятната ситуация да им се случат паник атака на място, което не биха могли да напуснат лесно.

Фобии – фобиите са преувеличен страх от специфичен обект, дейност или ситуации, в които не съществува почти никаква опасност. Най-честите фобии са от животни като змии и паяци, от затворено пространство (клаустрофобия), от височина (акрофобия) и от пътуване със самолет. При тях се появява силна паника и страдащите от заболяването вярват, че ги заплашва смърт, ако доближат обекта на тяхната фобия.

Обсесивно-компулсивното разстройство (ОКР) – при него се появяват повтарящи се натрапчиви мисли, които предизвикват силно безпокойство и тревога. При това разстройство болният се стреми да контролира страховете си чрез извършването на определени ритуали, за които вярва, че ще го предпазят от определено фатално събитие. В терминологията тези ритуали са известни като компулсии и се изразяват чрез прекалено често миене на ръцете, маниакална нужда от определен ред в пространството или ритуално отброяване на определено действие, минаване по точно определен път, казване на нещо определен брой пъти.

Посттравматичен стрес или посттравматично стресово разстройство /ПТСР/ – това е тревожност, която се появява след травматично събитие, което може да бъде преживяно или пък човек да е свидетел на събитие, което е представлявало реална смъртна или увреждаща опасност за него или за други лица – природно бедствие, военен инцидент, смърт на близък човек, сексуален или физически тормоз, страх, безпомощност или ужас. Или най-общо казано, ПСТР е преживяване, при което миналото подкопава основите на настоящето. Заради силните и интензивни емоции травматичното събитие се преживява отново чрез интензивни и смущаващи спомени на събитието „флаш бек“, включващи оживени образи, мисли и усещания, действия или чувства все едно събитието се повтаря, интензивен психологически дистрес при събития, наподобяващи травматичното такова. При ПТСР често човек има проблеми със съня, затруднена концентрация, обострен рефлекс на стряскане, раздразнителност или гневни избухвания. Вследствие на страха, човек с ПТСР се стреми да избягва места, събития или обекти, които напомнят за травмата, има усещане за емоционална вцепененост и невъзможност за емоционални преживявания, чувство за силна вина, липса на енергия, депресия, или притеснение, загубата на интерес към дейности, които са били приятни в миналото, усещане за откъсване и отчужденост от другите, усещане за скъсяване на бъдещето, затруднения за запомняне на събития или текстове, които имат асоциативна връзка с травмата.

Как психотерапията помага?

Важно е да знаем, че страхът и тревожността не са лоши сами по себе си. Но когато станат ирационални в отговор на дадена ситуация, тогава се появява проблем. Тревожността не може да бъде избегната, но може да бъде намалена. Тя показва, че в ценностната система на човека има противоречие, някакъв вътрешен конфликт. Психотерапията е важен елемент от овладяването на симптомите на тревожност и стрес. Понякога, когато симптомите са по-ясно изразени или продължават дълго, човек започва да се страхува още повече, което влошава ситуацията още повече. В терапията човек разбира на какво се дължат тези симптоми и как да ги овладява. Човек стига до своите ирационални страхове и вярвания, които му пречат да живее свободно. Това помага да се намали тревожността по отношения на симптоматиката. Разбира се, трябва да се полагат усилия и да се инвестира време, не е толкова лесно.

Първо е важно човек да осъзнае, че има тревожност, която не отговоря на нормалната и че от самият него зависи да намали тази тревожност. Т.е. да се справи с тревожността си не зависи от това да избегне или избяга от конфликтна ситуация, а от това да се изправи срещу този проблем и да го реши, да има мотивация за това да го реши. Често хората избягват тревожни ситуации и започват да задълбават все повече и повече в проблема. Затова осъзнаването е много важно, защото докато не осъзнаваме нещо, не разбираме, че трябва да го променим. Изправяйки се срещу определен проблем и справянето с него, води до усещането в човека, че може да се справи. И така се повишава прага му на понасяне на тревожност и страх.

Работейки с психотерапевт, се анализират страховете в дадени ситуации, защо са ирационални или преувеличени, какви несъзнавани вярвания и убеждения стоят зад тези страхове. Несъзнаваните ни вярвания и вътрешни конфликти ръководят нашия живот. Колкото и съзнателно да се убеждаваме, че ситуацията не е страшна, ако нашите несъзнавани вярвания са в обратната посока, ще ни бъде много трудно да се убедим, че всичко е наред. Особено пък, ако симптомите на тялото ни са много интензивни, когницията няма как да ни помогне. По-скоро симптомите вземат превес и някои хора започват да се страхуват повече от тези симптоми отколкото от самата тревожност. И това ги държи в един омагьосан кръг – дали ще ми се гади отново и не мога да се храня, дали ще ми се завие свят, дали ще се изложа, ако припадна и т.н.

В кабинета на психотерапевта човек се учи да разбира това, което му се случва и как може да реагира. Например да разбере, че когато почувства силна тревога или сърцебиене, кръвното се е покачило – това е заради тревожността и заплахата, с тези симптоми тялото се подготвя за борба. Т.е., разбирайки че не се случва нищо страшно, човек може да се успокои, след като вече напълно съзнателно може да си обясни защо има тези телесни симптоми. Друг важен аспект от преодоляването на тревогата е човек да започне да опитва да запази спокойствие когато усети, че идва някакъв пристъп на паника. Например за паническите атаки – може да им говори спокойно, като на игра „Ти реши да ме посетиш отново, но не си най-приятния ми гост, така че ще ти кажа „Довиждане“. Друг начин е когато усетим, че се страхуваме от нещо, да си кажем, че този страх не е реален, а е плод на наши деструктивни вярвания, които деструктивни и негативни несъзнавани вярвания чрез терапията вече са станали осъзнати. Например, ако когато сме били деца и сме се страхували, че някой ще ни се скара и ние не бихме могли да се защитим, защото сме зависели от някой възрастен, сега вече като големи може отново да се страхуваме да се защитим, ако някой ни обижда или ни критикува. Ако успеем обаче да си кажем, че този страх да се защитим не е реален, а е онзи страх от нашето детство, сега вече сме възрастни хора и можем да се защитим, не сме безпомощното дете – ще ни бъде наистина много по-лесно да спрем да се страхуваме. Когато смятаме че не можем и няма да се справим и възприемаме ситуацията като страшна, ние ще реагираме със замръзване или бягство, а на когнитивно ниво – очакваме най-лошото да се случи за нас. Ако възприемаме ситуацията като такава, с която можем да се справим и ще успеем или поне имаме възможност да успеем – можем да я приемем като предизвикателство и следователно реагираме с желание и готовност да покажем какво можем и да се представим възможно най-добре. Това пък води до смес от позитивни емоции, преживяваме случващото се като желано и хубаво. Ние хората сме съзнателни същества и можем да упражняваме известен контрол върху съзнателните си възприятия и да изберем как да реагираме.

Когато се осъзнаят базовите ирационални вярвания, свързани с тревожността, те могат да се променят. Докато не са осъзнати, ние действаме импулсивно – усещаме застрашаваща ни ситуация и тялото реагира със съответните телесни симптоми, без да имаме съзнателната реакция с която да преценим дали тази заплаха е наистина толкова страшна или не.

За намаляване на тревожността много помагат също така практики, свързани с тялото, които да разредят малко интензивността на тревогата и да успокоят нервната система, като например медитация. Медитацията е много мощен инструмент, защото успокоява Амигдалата, която е отговорна за засичане на заплахи и начина, по който реагираме на силни емоции като страх и тревога. Чрез медитацията можем да погледнем нашите чувства отстрани и да видим колко реални са те.

За терапия на тревожни разстройства успешно се прилагат поведенческите и когнитивни интервенции, които се различават от психоаналитичните и психодинамичните подходи по своя оптимизъм – според тях проблемното поведение се научава и затова може да бъде отучено, т.е. може да се помогне на клиента да го промени, когато то не го подпомага в достигането на целите, осъществяването на амбициите и воденето на пълноценен и удовлетворяващ живот. Поведенческите терапии се фокусират върху проблемното поведение, дефицитите и начините за научаване на нови стилове на поведение. За разлика от тях, когнитивните стратегии целят промяната на начина на мислене за себе си, другите и житейските ситуации. При тях терапевтът приема, че проблемните емоции и наблюдаемото поведение са повлияни както от ученето, така и от убежденията, нагласите, мисленето и възприятията на човека. Много е вероятно грешките в мисленето да водят до дистресиращи емоции и проблемно поведение. Целта при тези стратегии е да се промени неадаптивното поведение чрез промяна на фундаменталните когнитивни модели.

 

Ако темата ти е интересна, запиши се за бюлетина ни, в който всеки месец споделяме актуална информация и практични съвети, свързани с поддържането на добро психично здраве.

Categories
Блог Мисли Съвети

Как терапията помага

За да стигнем до отговора на този въпрос, искам да се сетите за тежка ситуация в живота ви. Ситуацията може да е била тежка само за вас, по ваш си начин. Това е момент (или поредица от такива), който ви носи неприятни усещания, а вие не знаете как да преодолеете.

Когато това се случи, най-често първо разказваме на приятел за преживяванията си. Често той в опит да ни разбере ни задава все повече и повече въпроси. Първоначално, дори леко раздразнени, се стараем да отговорим с надеждата да се случи споделяне и да усетим съпричастност. Понякога човекът отсреща ни чува и разбира.

Но, има случаи, когато това не се случва и човекът, на когото сме доверили болката си, не ни разбира. Тогава той ни казва, че не вижда причина да се чувствате така и дава съвет от рода на „И това ще мине. Недей да задълбаваш толкова. Много го мислиш.“

Накрая се чувствате фрустрирани, самотни и неразбрани. Прибирате се с тъгата си и купища други преживявания, съпроводени от събитията в живота ви и си сипвате една чаша, две чаши. И така минава, но за кратко.

Преживяванията са си там и на следващия ден, проблемната ситуация – също. Решение няма, а вие се чувствате безсилни и неразбрани.

И идва моментът, в който решавате да игнориране случващото се и да се запишете спорт/йога/медитация, да заминете на далечен остров, да напуснете работа или отношения. Това, обаче, е само заобикаляне на вече съществуващия проблем, който тихичко стои запушен под всички видове познати ресурси за избягването.

След време започват да се появяват и подсказки, че този проблем/конфликт не е разрешен. Подсказките могат да бъдат болест, неразположение, тревожност, ниска енергия, нежелание за случване на неща в живота, депресия, безсъние и купища други сигнали. Всичко това е само с една цел – да дадете пространство на преживяванията и чувствата си.

Ние сме съвкупност както от хубави, така и от неприятни преживявания. Те, от своя стана, ни носят палитра от чувства. За жалост от малки сме научени, че не е добре да викаме (не е добре да сме ядосани), не е добре да плачем (не е добре да сме тъжни), не е хубаво „да не правим нищо“. Това са все потиснати чувства, които са част от живота и от нас.

Защо тогава не им позволим да минат през нас?

Когато получим подарък сме щастливи и изпитваме еуфория. Този кратък момент идва и после отминава, а ние сме си оставаме същите. По същия начин – да си позволим да изпитаме “не добро чувство’‘ няма да ни разруши. Особено ако има с кого да споделим.

Ето кога е добре да се потърси психотерапевт. При една такава среща вие ще имате пространство да бъдете себе си, да изразите емоциите си и заедно с терапевта да намерите изход от ситуацията, която ви е довела дотам. С помощта на ежеседмични срещи ще се научите да виждате и развивате скрити и позабравени ресурси в себе си, за да се справяте с нови или стари ситуации в живота си.

Да се потърси помощ при терапевт не е срамно, не е и страшно. Изисква кураж и постоянство.

Защо ли?

Защото само когато се престрашите да пуснете неприятните чувства и емоции да излязат в една защитена среда – кабинета на терапевта – и видите, че вие сте цял след това, тогава минава.

С подкрепата на терапевта ще откриете и как да се справяте при повторни преживявания в бъдеще. Ще се научите да бъдете по-осъзнат и по-смел в изразяването им.

Процесът не е кратък, но е лечебен. Светът става по-цветен, заедно с тъмните му нюанси.

 

За автора:

Боряна Ангелова смята, че психотерапията като професия е вдъхновение и надежда, че можем да бъдем по-съзнателни и истински в ежедневието си. Можеш да запишеш час при Боряна чрез системата на MindFit.

 

Categories
Блог Мисли

Сувенири от пътища, които сме извървели

В последните години от живота си, дядо ми Иван пишеше.

Мисля, че това беше неговата форма на освобождаване от битието, което му се беше паднало. Пишеше за работата, която беше работил, и героите и случките са били максимално близки до реалността, макар и творческа измислица. За кабинет си имаше една таванска стаичка, която за тогавашните разбирания хич не беше стаичка, а най-хубавото помещение в къщата. Беше просторна, приятно обзаведена с бюро и стол, и задължителните за онези стандарти гардероб от масивно светло дърво и черга, чиято цел вероятно е била да придаде уют и усещане за гостоприемство.

На бюрото величествено се разполагаше тежка пишеща машина, или както тогава й казваха — пишуща машина. Като за таванско помещение имаше доволно голям прозорец, гледащ към други дворове, което тогава означаваше единствено поддържана зеленина, цветя и плодни дръвчета. Гледката галеше сетивата, успокояваше, и хвърляше обилна естествена светлина към вътрешността ѝ Царица Машина.

Помня елемента на загадъчна тайнственост, съчетана с магическо вълнение, когато скришом се промъквах горе, за да се насладя на атмосферата, специфичния аромат и усещането, че съм пристъпила светиня. Не помня някой изрично да ми е забранявал да се качвам там, и въпреки това много добре знаех, че това не е разрешено. Обичам да спазвам правилата и това за мен беше голямо нарушение, което ми причиняваше дискомфорт и ме караше постоянно да се ослушвам. Не, че щеше да помогне, тъй като и бездруго единствения изход беше стълбището, по което би се задал възрастният.

И въпреки това, не можех да се въздържа да се качвам и да разглеждам, да попрочитам някоя чернова, а по късно започнах и да слагам по някой и друг празен лист в машината, и да удрям клавишите. Мисля, че тогава още се е зародил интересът ми към писането, който за съжаление се прояви доста късно в живота ми. Не пишех нищо конкретно, просто изживявах магията. Тогава, ако чукнеш погрешка някоя буква, връщаш ръчно едно назад, и върху сгрешената — биеш правилната. Връщаш, поправяш, връщаш, поправяш и така, докато новата буква си личи недвусмислено. Е, да, бодат очите от далеч такива корекции, но това беше способът.

Мисля, че и начинът, по който ние можем да повлияем на подсъзнанието си и ограничаващите убеждения, е аналогичен. Трябва да повтаряме новата мантра, мисъл, възможност, концепция — каквото там за нас е необходимо и работи, докато заличи и подмени напълно онова, което вече ни е излишно, или по-зле — ни вреди. Да, мястото винаги ще стои като белег, но това е и част от функцията на белезите – сувенири от пътища, които сме извървели, рани, които сме преживели, и грешки, които са ни научили. И те бележат нашите малки победи, които си заслужава да отпразнуваме — дали с чаша вино, дали с нещо сладичко, дали просто с блага дума — към себе си и човекa, в когото сме се превърнали. Важно е равносметката да ни радва и да показва успеха ни. А казват, че единственият човек, с когото трябва да се състезаваш и сравняваш, си самият ти „преди“ и „сега“.

 

За автора:

Рая Попова е специалист с опит в сферата на коучинга, справянето с житейски и професионални трудности, бърнаута и личностно израстване, и можеш да запишеш час при нея чрез системата на MindFit.

Categories
Блог Мисли

Защо травмата трябва да се обговори

Франсоаз Долто е име, което предизвиква респект в средите на психологията. Пионер в анализирането на детското поведение, разкриване на травмите в ранното развитие, уважаван автор на редица трудове. Приносът й в психоанализата е добил световна популярност, а методите й на комуникация, се прилагат и днес.

Според нея, едно травматично събитие трябва да бъде обговорено, защото само това е начинът да не се съхранява в подсъзнанието, от където тайно да ръководи живота и решенията ни. Обговорена означава да се изрече на глас, да види бял свят, да бъде чута и по този начин – от една страна – призната, а от друга – погледната от различна перспектива.

Хората, които се занимават с литература на професионално ниво – писатели, автори, копирайтъри – често използват един малък трик, с който да редактират своите творения по начин, по който да звучат най-добре. И той е да прочетат на глас труда, който е вече завършен. Така те чуват как текста би звучал в главата на читателя, осмислят до колко ясно предадена е идеята им, и получават по-реалистична представа за своето творение. Подобно на този похват в авторството, е необходимо да направим нужните усилия, и да споделим даден травмиращ проблем.

Да, усилия, защото съзнанието ни предпазва умишлено от съзнателно завръщане към дадено неприятно изживяване, а и „забрави, не се занимавай“ е често срещан съвет в съвременното общество. Но това обговаряне, особено пред психолог, предоставя две опции със сериозен потенциал – едното е подобно на писател, човек да чуе отстрани това, което му се е случило, като по този начин си дава шанс да види нещата от друг ъгъл. Освен това споделяйки с друг човек – най-често професионалистът, който се явява негов терапевт, отново получава възможност да види друга гледна точка. Разбира се, без тя да съдържа какъвто и да е елемент на осъждане, а по-скоро като насоки и задаване на въпроси, които да дадат на „потърпевшият“ възможност да вникне в ситуацията, да я разбере и проумее по-добре.

Но при всички положения, обговарянето на дадена травма (или трудна ситуация) има едно чудодейно действие – сваля от енергията и негативния заряд на преживяното. Изказано на глас, то сякаш губи от своята мощ, намалява разрушителната си сила, и дава шанс на участникът в нея да не я разглежда като непреодолимо препятствие, а като шанс за учене и израстване.

Ето защо, зрелия, отговорен подход към здравето, изисква да си дадем сметка, че не само тялото трябва да е здраво, но и душата. Здравата психика води, тялото следва. Погрижете се за себе си, поговорете за нещата, които смитате под килима с напразната надежда те някак от само себе си да си тръгнат от там, да се самопочистят. Всички знаем, че не така работят нещата у дома, нали – е, същото е с най-съкровеното място, в което живеем – самите нас.

Бъдете здрави и не се колебайте да потърсите помощ, когато усетите нужда от това.

 

За автора:

Рая Попова е специалист с опит в сферата на коучинга, справянето с житейски и професионални трудности, бърнаута и личностно израстване, и можеш да запишеш час при нея чрез системата на MindFit.

Categories
Блог Мисли

Дефиниция на щастието

Според официалния сайт на Европейския съюз, дефиницията за качеството на живота се отнася до общото благосъстояние на индивидите и обществата. Това е степента на благополучие и лична удовлетвореност, изпитвано от даден човек или група от хора. ООН, са се задълбочили по темата, изготвяйки ежегоден международен доклад за щастието, от който се налагат интересни заключения.

Така например се налага изводът, че личното щастие е в силна зависимост от психическото здраве, физическото здраве, като забележете – то е на второ място след психическото, също, съвсем не маловажни са и здравословните отношения в семейството.

Един от основните аспекти на тези стабилни отношения, който най-много допринася за чувството на щастие, е възможността да имаме някого, на когото да разчитаме. Няма изненадани, предполага се.

Може би обаче следващият аспект ще учуди някои: най-важният фактор, който спомага на децата да достигнат потенциала си – интелектуален, емоционален, поведенчески, професионален, не са нито топлите обяди, нито парите или образованието (въпреки че и те фигурират в класацията и са важни), но за децата се оказва, че най-ключова е ролята на психически и емоционално здрава майка.

Да, ако сте мама, вие и вашето благополучие, са в пряка зависимост от развитието на устойчива психика при детето ви. Съответно – не се чувствайте виновна, ако правите неща, които са само за вас. От това да вземете вана на спокойствие, вместо да пуснете прахосмукачка, през това да послушате любимата си музика, вместо да помагате да се пише домашно в 11 вечерта, до това да отидете на романтичен уикенд само с половинката. И да, ако тази половинка не е бащата на децата, пак е ок.

Също, ако вътрешните ви убеждения ви нашепват, че за вас и семейството ви е най-добре да останете у дома в ролята на домакиня (разбира се, много важно е партньорът ви да няма нищо против този ваш избор и да го уважава и подкрепя наравно с всеки друг) – то да няма значение мнението на някой „доброжелател“, който ще ви обяви за мързелива, държанка и „недопринасяща за общественото благо“. Или обратното, ако енергията, целеустремеността, желанието за професионални постижения ви подтикват да следвате кариерно развитие, то да го направите смело и без грам угризения или съжаления.

Защото последствията от поведение, което съответства на същността ви и е конформно на вашите необходимости, ще направи бенефициенти на това поведение вас, семейството ви и децата.

А малко са майките, за които децата не са от първостепенна важност (но ако има, ще зачетем и това тяхно право). Да следвате уверено и с усмивка своя път, осигурявайки си моменти на почивка и време за себе си, дава на децата ви един от най-светлите примери как те самите да бъдат успешни и щастливи възрастни. Разбирателството и спокойните отношения с партньора също имат жизнена важност за нормалното и здравословно развитие на децата; това, предполагам, всички го приемат.

Не е тайна, че повечето ни травми идват от детството, от нашите родители. Те пък, от своя страна, носят техните от своите родители, и така назад в родословното дърво. Но вие, момичета и момчета, сте брънката, онази, най-важната, която прави моста между поколенията преди вас, и тези, които следват. Само вие имате свещената привилегия да пренапишете семейната история с други, по-красиви букви напред в родовата ви общност. Помислете върху това и не се чувствайте виновни да се погрижите за себе си. В крайна сметка, неслучайно дават тази инструкция в самолета – при опасност, първо поставете своята маска, а после на тези, които не могат да се справят сами, нали?

Така че, най-важното е, да се опитате да си осигурите среда на максимален физически и душевен комфорт, и да не се притеснявате да потърсите помощ тогава, когато усещате, че не се справяте сами.

 

За автора:

Рая Попова е специалист с опит в сферата на коучинга, справянето с житейски и професионални трудности, бърнаута и личностно израстване, и можеш да запишеш час при нея чрез системата на MindFit.

Categories
Блог Мисли

Къде живеят бесовете (и после лягат да спят)

Всеки от нас има (поне) по един звяр, затворен зад металните решетки на подсъзнанието му. И е добре, когато стои там. Защото понякога, в тъмна доба, разтваря решетките с изкривените си, артрозно сгърчени пръсти, и сянката му се спуска в лоното на нощта, за да плячкосва нови територии. Хищникът вече не се задоволява с това да яде от дълбините ти. Този път, е на лов за тялото ти.

Така се ражда болестта.

Ще иска да къса парче по парче, понякога лакомо, като изгладняло животно, понякога бавно, изискано, като английски лорд със сребърни прибори в ръка. Но веднъж намерил начина да се промъква през оловните решетки, ще го прави все по-уверено, по-страстно и по-ненаситно. А никой от нас няма резервно тяло в гардероба. Трябва да намерим начина да го спрем, а защо не и опитомим и сприятелим. Да, сприятелим – току виж се оказало, че всъщност звяра в нас, е имал тежко детство, а дори не го подозира, защото на хартия е от прекрасно семейство. Но крехката детска психика, има своите механизми за самонараняване от всъщност, съвсем безобидни подмятания на неговите родители.

Причината е логична – детето е “tabula rasa” (латински израз, който изповядва идеята, че индивидите се раждат без вградено умствено съдържание и следователно всяко знание идва от опит или възприятие). Празен бял лист, който няма никаква представа за механизмите, по които се движи света и взаимоотношенията в него. Малкия човек лесно ще възприеме натрапчивата добронамереност на своите родители във вид на забележки, ограничения и язвителни коментари като отхвърляне на неговата същност, а това е момента, в който зверчето поема първия си дъх. А според немалко специалисти, това даже се случва далеч преди да успяваш да разбираш думичките, които ти се говорят – още от утробата, от някое безобидно спречкване между родителите, от умора на майката след тежък ден, която зародишът възприема като отблъскване на самия него и нежелание на майка му той да е там.

Ето точно толкова крехки сме всъщност. И това, че на повърхността изглеждаме непокалтими, означава единствено, че ще е добре час по-скоро да започнем подобно на зелка – листо по листо, пласт по пласт, да събличаме маските, с които сме се покрили с цел да се предпазим, за да стигнем до онази наранена сърцевина, която се нуждае от… много, много любов и още повече – Любов. Не само да не оставяме звяра да безчинства, а да му помогнем да трансформира себе си във Феникс. Защото силата идва отвътре, от светлината, която всички носим.

И само това е начинът да живеем в здраве (състояние, което вярвам, че е изконно право на всеки човек), в хармония, баланс и нещо много важно – в смисъл и себереализация.

Дерзайте!

 

За автора:

Рая Попова е специалист с опит в сферата на коучинга, справянето с житейски и професионални трудности, бърнаута и личностно израстване, и можеш да запишеш час при нея чрез системата на MindFit.

Categories
Блог Мисли

Не мислех, че някога ще споделя това…

Автор: Виктория Викторова, съосновател, MindFit

За никого не е тайна, че в миналото си имам мрачно десетилетие на клинична депресия от най-тежкия вид. Подреждайки вкъщи наскоро, попаднах на тетрадка от ОНОВА време, датираща от около 2012 г. Това е периодът, в който (както години по-късно разбрах) тогавашният ми партньор е изтръпвал всеки път, когато се доближа до балконската врата – ще кажа само толкова в тази посока за момента. 

Та, в тази тетрадка намерих свое писмено излияние, което е толкова болезнено искрено и описателно, че първата ми реакция след прочитането му беше порив да го изхвърля и никой никога да не го види. Да оставя в миналото дори спомена за ужасяващия начин, по който съм се чувствала и съм възприемала света в състояние на клинична депресия.

Важна вметка: когато изпитвам емоции, с които не знам какво да направя, хващам химикалка и започвам да пиша. Да ги изливам на хартия без цензура. Понякога това ме успокоява, понякога ми дава яснота, понякога ми помага да структурирам хаоса. Във всички случаи обаче оставя следа и послание за бъдещото ми „аз“. Именно от реда, адресиращ (тогава) бъдещото ми „аз“, се разплаках необяснимо. Може би ми стана зверски мъчно за онова момиче и нещата, които е изпитвало тогава. Може би беше заради изживяването наново на отчаянието и осъзнаването, че от тогавашната гледна точка, психически здраво и щастливо бъдещо „аз“ не съществува, а може би заради облекчение, че всъщност днес съм тук: щастлива, дейна и вдъхновена…

Сегашното ми, излекувано от вече 3 години „аз“ много иска да прегърне онова отпреди десетилетие и да му каже „Съжалявам, че преминаваш през това. Но нещата наистина се подобряват в бъдеще. Не се отказвай от психотерапията и от търсенето на вдъхновение и знай: не си лигла.“ (Ще разберете защо точно това.)

Така или иначе, казах си, че това е четиво, което именно заради порива ми да бъде унищожено, трябва да бъде показано на максимален брой хора. Защото поривът за криене на това състояние, е един от основните проблеми пред темата за психичното здраве у нас. Освен това има ключов принос за липсата на разбиране за състоянието от страна на хората, които не са преминали през него (и на които пожелавам НИКОГА да не преминават през него).

Ако тази ми тъмна „находка“ помогне на дори един човек да добие представа за състоянието или да се почувства по-малко сам, ще си е заслужавало.

Ето го и пълния текст:

„Плаче ми се. По-точната дума е „реве“ ми се. Не е само сега и не е с причина. Може би липсата на причина е едно от още по-отвратителните неща в ситуацията. Лесно ми е да наричам състоянието си „депресия“, след като няколко години се самоубеждавах, че съм просто лигла.

А ето сега – хапчетата не помагат, отпуската не помага, работата – още по-малко. Разбира се, нормално е да не мога да намеря Смисъла в някое от тези три неща само чрез попиването им.

Но дори да оставим липсата на Смисъл настрана, Скуката смачква съзнанието. А Тя е непреодолима. Такава Скука, която би трябвало да бъде вписана сред Кръговете на Ада. Опустошаваща.

Всичко това си има изключително физически проявления. Именно тях искам да отбележа за някой ден, когато (hopefully) съм „добре“ – за да знам пред себе си, че не съм се лигавела.

Реве ми се, както споменах.

Ама яко.

Бучката е заседнала в гърлото и ме задушава. Вероятно има общо с това, но ми е наистина трудно да дишам. Въздухът май не стига съвсем до белите ми дробове.

Повръща ми се, когато направя каквото и да е физическо усилие. През останалото време (докато лежа или просто съм се разплула) коремът ми е на топка – боли ме, гъделичка ме, притеснено ми е.

Вие ми се свят. Отдавам го на това колко силно ми се реве (но не мога да го направя, а и дори да се разрева, моите хлипове не поправят нищо – нямам нищо конкретно за изплакване… „хаха, какъв избор на дума“).

Не ми се стои будна – всичко ме боли, а нямам желание за нищо, докато ме преследва фаталното усещане за губене на време.

Не искам да заспивам обаче – заспиването (въпреки хапчетата) ме отвежда в т.нар. „Страна на сънищата“. Не искам да ходя там. Там всичко е неконтролируемо, а и няма значение – дори да сънувам приятен, „розов“ сън, нещата след него не са кой знае колко по-добри.

Безсилието е другият основен проблем. За физическото е ясно. Психическото, и то не само моето, а и това на околните, е страшно. СТРАШНО.

Чисто научно – целият ми организъм е бъгав. Майната му на цикъла ми и неговата липса – те са проявление на мозъчните проблеми – доказано е дори с операция на яйчниците. Та, мозъкът. Винаги ми е създавал проблеми. Едната половина дава „на късо“ и е*ава всичко. Доста научно, а? Е, това засега е най-точната диагноза, която ми е дадена.

Не искам да ходя на работа, не искам да стоя вкъщи, не искам и екскурзии.

Нищо не искам.

„Е, как така?“, ще попита всеки НОРМАЛЕН човек. Ей така. Ето тук ще вкарам ясния спомен от събуждането ми (принудително) от пълната упойка след споменатата вече операция. Събуждат ме лекарите и ми викат един през друг: „Дишай, Вики! Дишай!“

А аз не исках да дишам. Исках просто да ме оставят. Ако можех да говоря тогава, щях да им отвръщам „НЕ! Оставете ме!!!“

Нищо чудно, че веднага след това пациентите повръщат (и аз го направих). Това е като бебешкия плач при раждането. Насила са те вкарали в тоя свят.

Та така. Всичко ме боли, нищо не искам и съм заклещена между реалността, „Страната на сънищата“ и… мозъка си…

Толкова. Защото много ми се вие свят.“

 

Ако ти или някой твой близък се борите с нещо подобно, се свържи с нас, без значение дали си абонат на MindFit или не <3 

Categories
Блог Мисли

Време сред природата и ментално здраве

Темата на тазгодишната Седмица на Менталното Здраве е Природа. Времето прекарано сред природата е нещо, което докторите в Шотландия дори предписват на пациентите си вместо лекарства. Във време на социална изолация, връзката ни с природата става все по-ценна за запазване на добро емоционално, ментално и физическо здраве.

Ролята на природата по време на пандемия

Говорейки за ползи за психичното ни здраве, природата има доста широка дефиниция. Тя включва зелени площи като паркове и гори или сини площи като езера, реки и плажове. Дърветата по улиците, частните градини и дори стайните цветя също са част от природата и могат да бъдат полезни за здравето ни. Учудващо, дори гледането на документални филми свързани с природата има своите ползи.

Проучване на Mental Health Foundation сред жителите на Великобритания показва, че близо 50% от анкетираните намират успокоение сред природата. Разходките в парка са им помогнали да се справят по-лесно със стреса от пандемията. Проучването също ни показва и някои ключови моменти, които ни учат как да извлечем максимална полза от времето прекарано сред природата.

Качеството на първо място

Със сигурност си чувал, че свежият въздух и леката разходка могат да те накарат да се почувстваш по-добре както психически, така и физически. Освен това обаче, качеството на връзката с природата е важно за позитивното ѝ влияние върху нас. Учените използват термина “свързаност”, за да опишат идеалната връзка.

Силната свързаност с природата означава емоционална връзка със заобикалящата ни среда. Всички дейности, които включват сетивата, ни помагат да задълбочим връзката си с природата, да оценим нейната красота и да изпитаме благоразположение. Това означава да бъдем фокусирани върху околната среда – да забележим красотата на растенията около нас, да послушаме песента на птичките, да помиришем цветята или да усетим мекотата на почвата.

Не е задължително да бъдем сред природата, за да усетим ползите от нея. Писането на разказ или спомен свързан с нея също помагат да задълбочим признанието и благодарността си към красивите неща в живота.

Добра свързаност с природата = щастие

Хората, които са по-силно свързани с природата са по-щастливи и споделят, че намират повече смисъл в живота си. Връзката с природата се асоциира също и с подобрено психично здраве и ниски нива на депресия и тревожност. Природата ни успокоява, прави ни по-креативни и ни помага да се концентрираме.

Може би няма да те учуди, но хората, които имат здрава връзка с природата са и по-отговорни спрямо нея. Те рециклират и подбират сезонна храна, което води до допълнителни ползи, тъй като подобряването на околната среда означава по-продължително наслаждаване. Във време на заплаха от екологична катастрофа, задълбочаването на връзката между човек и природа ще е ключово за оцеляването ни.

Природата е навсякъде, но достъпна ли е?

Въпреки, че природата е навсякъде около нас, има места с по-високо качество, които са по-добри и ефективни в повишаването на здравословното ни състояние. Под висококачествена природа имаме предвид разнообразието от флора и фауна, чистотата и спокойствието им. По-чистите места са свързани с понижени нива на депресия.

За жалост такива места не са широко достъпни и това не е въпрос само на разстоянието ни от тях. Не е изненада, че хората живеещи в малки населени места са по-свързани с природата от тези в големите градове. Част от парковете в градовете не се усещат като сигурни места, което носи повече стрес отколкото ползи за посетителите им.

Какво можеш да направиш?

За щастие вече има организации, които се борят за повече зелени, достъпни и защитени пространства дори в големите градове. Но все още имаме да извървим дълъг път преди да възстановим природата около нас в пълната ѝ красота. Нещо, което и ти можеш да направиш е да се включиш в поддържането на градинката до блока или в квартала си. Засаждането на цветя или храсти, както и споделянето със съседите за ползите от зеленината около нас са също полезни дейности.

За да повишиш благосъстоянието си – просто отдели няколко часа следващия уикенд за разходка до най-близкия парк или гора. Покани приятели и се отдайте на природата. Пролетта е идеално време да се порадваме на цъфтящите дървета и цветя около нас. Обърни им внимание и се опитай да оцениш красотата им. Гарантираме ти, че освен ментални ползи, разходката ще ти донесе и физически такива.

Свържи се с нас на hello@mindfit.bg или чрез контактната ни форма, за да разбереш как можеш да запазиш своя час при някой от нашите терапевти.