9 принципа за добро психическо здраве

10 октомври, световен ден на психичното здраве. Всеки, който е изпитвал здравословни проблеми, знае, че усещането, при което само тялото е здраво, а душата страда, не е комфортно. В същото време един борбен дух, който гледа на неразположенията само като временно явление, е в състояние да извлече тялото на сигурен здравословен терен много по-бързо от друг, който се е предал. Ето защо психическото здраве е не по-малко важно от телесното.

Отдавна се знае, че полезните храни, витамините и добавките, пълноценния сън, движението и добрата хигиена влияят благоприятно на здравето. Но какво да направим, за да се погрижим и за психиката си така, че да се чувстваме спокойни, удовлетворени и стабилни?

Ето няколко начина:

Не бързайте.

Или пък бързайте. Важното е (доколкото е възможно, разбира се), да се движите със своите собствени темпове. Всеки е различен, едни хора са по-флегматични, имат нужда от време както да се придвижат в пространството, така и да се ориентират в него, да го опознаят, да го премислят. Други са топки енергия и първо действат, после задават въпроси. Или както казваше една приятелка: „Чакам с нетърпение да се пенсионирам, за да ставам когато поискам, да хапвам когато ми се яде, да лягам когато ми се приспи. Изобщо – да слушам само собствения си ритъм“. Не знам дали трябва да се чака човек да се пенсионира, нито винаги е възможно да кажеш на шефа: „Е точно в момента ми се спи и не искам да отворя тази таблица“, но правете по едно нещо на ден само и единствено във вибрацията, която ви съответства. Това дава на вътрешното АЗ усещането за сигурност, а сигурността, по скалата на Маслоу, е необходимо базово ниво, за да катерим пирамидата нагоре.

 

Планирайте

Да имате предварителен план за това какво и кога има да се свърши, е антистрес фактор от международна величина. Дава ви време за подготовка, която ще спести нерви, усилия и средства в последния момент. Ако успеете да си спестите поне едното, пак сте победител.

 

Поставяйте здравословни граници

Не става дума да казвате „не“ на всяко нещо, а да знаете къде завършвате вие и започва другия човек, да избягвате прилепчиви взаимоотношения, зависимости, токсични връзки, работа, която ви кара да отивате към нея като мъченик. Да послушате за миг себе си, да се попитате любезно – да, точно както бихте попитали приятел – искам ли да изляза довечера, и ако тялото ни само се насочи по посока спалнята, да си кажем, че онази симпатична личност със сините очи ще трябва да избере друга вечер, в която да ни изведе. Или ако за пореден път на работа се налага да свършите нещо, което освен неприятно, не е и част от длъжностната ви характеристика, да съберете сили, и да проведете един откровен разговор с висшестоящия на тази тема. Или пък ако не ви се готви, да си направите едни яйца тази вечер, вместо обичайното петстепенно меню.

 

Наслаждавайте се на малките неща

Ами, ако сте поживели до поне 30-годишна възраст, вече имате достатъчен житейски опит за да знаете, че дори най-съкровеното ви желание да се сбъдне, то ще е като в приказката: „Преди си мечтаех да имам колело, сега имам колело, но си нямам мечта“. Общо взето, оценяваме нещо само в два случая – когато много дълго сме го желали, и най-накрая го получим, или когато сме го имали, и го изгубим. Но такава е човешката природа и един чисто физиологичен феномен я обуславя – нервната ни система е настроена така, че даден дразнител, колкото и мощен да е той, с времето отслабва своето действие, вследствие на адаптацията й. Съответно, все по-големи дози от даден дразнител са необходими, за да се постигне същото въздействие. И ето защо изпепеляващата любов прегаря, от даден наркотик трябва все по-голямо количество, а новата кола, или дори яхта – губят от своето очарование с всеки изминал ден. Дори детето, което обожаваме повече от самите нас, неминуемо ще упражни натиск върху гласните ни струни ☺ Идеята е, че и най-хубавите неща в този живот не са нещо, на което да можем да се удивляваме постоянно, ето защо тактиката е – харесваме малки, но различни неща всеки ден. Тази окраска на есента е различна от вчера, току-що изпеченият хляб ухае изумително, това червило прави жена ми толкова свежа, колегата-гадняр всъщност има хубава вратовръзка, а малкият ни син вече носи един номер по-големи обувки – честито за още една година родителство!

 

Говорете за чувствата си

Съществуват различни стилове на поведение, според които едни хора са по-прикрити, по-затворени, други са експресивни и искат да споделят всичко със света. Но истината е, че и двата типа и останалите, които се намират по-средата между тях, успяват да покажат една малка част от това, което действително им се върти в главата. Освен това, самият процес на комуникация минава през няколко етапа – мисъл, формулировка на тази мисъл, изказване на глас, придвижване до слуха на другия човек, който на база на своя опит, минало, преживявание и възприятия, интерпретира чутото по своя си начин.

Ето защо не е трудно да се загубите в превода и оттам да възникнат куп недоразумения, които, само ако са комични, ще запомним с добро. Затова да говорим за това, което чувстваме, и то от първо лице, а не като обвинение към другия човек, е един от факторите за омекотяване на комуникацията и за полагане на мостове към другите, напр. „Почувствах се пренебрегната, когато ме изпревари пред кафе-машината“, а не „Ти ме изпревари“.

 

Бъдете активни

Движението е живот; освен че доставя кислород до всички кътчета на тялото ни, то позволява по естествен път в него да се отделят жизненоважни хормони, включително този на щастието. И вместо да се залъжем с химичния заместител на любовта – шоколада, е по-здравословно да направим едно кросче из квартала. Това за мозъка е доза щастие, а когато той е щастлив, и ние се чувстваме добре.

 

Бъдете мили със себе си

95% е подсъзнание, и едва 5% е това, за което си даваме сметка. Ето защо се получава така, че в екстремни ситуации изненадваме себе си с реакции, които не сме предполагали, че бихме имали. Също така, на повърхността е възможно да смятаме, че егоизмът, който проявяваме на моменти, е чиста форма на себе-любов, но е тъкмо обратното. Първо, често в дълбините крием един мръсен, окаян затворник, който под парцаливите одежди и сплъстена коса бихме били изненадани да открием себе си. И тъй като тъмничарят на този затвор сме отново самите ние, рядко успяваме да стигнем до там, че да разберем за чудовището, което се крие вътре. И е склонно да се наранява уж случайно, да се разболява – уж от външни причинители, да си подбира среда, която го унижава, а не подкрепя – уж по лош късмет. И само когато забележите, че на себе си сте сложили чукнатата чинийка, за да може за гостите да остане лъскавата, че не си купувате скъпия крем за лице, защото „сега не ми трябва“, или си казвате на пръв поглед безобидното „ама че съм идиот!“ ако пропуснете правилната отбивка. Само тогава ви светва червената лампичка, че нещо под повърхността още носи старите травми. И ги стиска като скъп спомен, вместо да ги разтовари на боклука. Или да направи от тях пепел, от която да поникне нещо ново. Знаете ли, от горестта става чудесна тор.

 

Ограничете екранното време

„Душегубецът“, „Окото на циклона“, „Кутията на Пандора“ – екранното време има много имена, но истината е, че то не ви развива. То, и по-специално социалните мрежи, отнемат от времето ви за живот. Нещо повече, те ви превръщат в продукт, консумиращ това, което несъзнателно му наложат, независимо дали продукти или идея, и в крайна сметка ви правят колелце в механизма на нечия чужда мечта. Уж е забавно, уж е за отмора, а всъщност ни лишава от ценни минути, които иначе креативността ни ще накара да прекараме по куп други начини, по които да трупаме собствени спомени, вместо нарисувани палчета.

 

Прегърнете някого

Сами не осъзнаваме смисъла за физическото и психическото ни оцеляване, който близостта и допирът с друго човешко същество носи. Нашата социална природа, при някой в по-голяма степен, при друг – в по-малка, но винаги е съществена част от нормалното ни развитие и съществуване. Още от времената, в които е трябвало да се притискат един в друг, за да можем да се стоплим, да направим кръгова отбрана при заплаха, или да споделим оскъдно количество храна, в ДНК-то ни е заложена необходимостта от други индивиди, за да оцелеем. И не просто да са наоколо, а да ги усещаме, защото по този начин, както и при движението, в тялото се отделят жизнено необходими хормони.

Вселената в нас е необятна и е резултат от крехък и много фин баланс. Един микроелемент, хормон, витамин да „мръдне“, и последствията могат да бъдат пагубни. Да поддържаме това магическо равновесие, е резултат и от генетична предразположеност, и от външни, независещи от нас фактори, и от правилната подкрепа, която си подаряваме. Грижата за тялото и душата ни в степента, в която зависи от нас, е отговорността, която носим към природата за безценния дар на живота.

 

 

За автора:

Рая Попова е специалист с опит в сферата на коучинга, справянето с житейски и професионални трудности, бърнаута и личностно израстване, и можеш да запишеш час при нея чрез системата на MindFit.

Имаш въпрос към екипа?

Свържи се с нас на hello@mindfit.bg или чрез контактната ни форма.

Вход