Categories
Blog

Сувенири от пътища, които сме извървели

В последните години от живота си, дядо ми Иван пишеше.

Мисля, че това беше неговата форма на освобождаване от битието, което му се беше паднало. Пишеше за работата, която беше работил, и героите и случките са били максимално близки до реалността, макар и творческа измислица. За кабинет си имаше една таванска стаичка, която за тогавашните разбирания хич не беше стаичка, а най-хубавото помещение в къщата. Беше просторна, приятно обзаведена с бюро и стол, и задължителните за онези стандарти гардероб от масивно светло дърво и черга, чиято цел вероятно е била да придаде уют и усещане за гостоприемство.

На бюрото величествено се разполагаше тежка пишеща машина, или както тогава й казваха — пишуща машина. Като за таванско помещение имаше доволно голям прозорец, гледащ към други дворове, което тогава означаваше единствено поддържана зеленина, цветя и плодни дръвчета. Гледката галеше сетивата, успокояваше, и хвърляше обилна естествена светлина към вътрешността ѝ Царица Машина.

Помня елемента на загадъчна тайнственост, съчетана с магическо вълнение, когато скришом се промъквах горе, за да се насладя на атмосферата, специфичния аромат и усещането, че съм пристъпила светиня. Не помня някой изрично да ми е забранявал да се качвам там, и въпреки това много добре знаех, че това не е разрешено. Обичам да спазвам правилата и това за мен беше голямо нарушение, което ми причиняваше дискомфорт и ме караше постоянно да се ослушвам. Не, че щеше да помогне, тъй като и бездруго единствения изход беше стълбището, по което би се задал възрастният.

И въпреки това, не можех да се въздържа да се качвам и да разглеждам, да попрочитам някоя чернова, а по късно започнах и да слагам по някой и друг празен лист в машината, и да удрям клавишите. Мисля, че тогава още се е зародил интересът ми към писането, който за съжаление се прояви доста късно в живота ми. Не пишех нищо конкретно, просто изживявах магията. Тогава, ако чукнеш погрешка някоя буква, връщаш ръчно едно назад, и върху сгрешената — биеш правилната. Връщаш, поправяш, връщаш, поправяш и така, докато новата буква си личи недвусмислено. Е, да, бодат очите от далеч такива корекции, но това беше способът.

Мисля, че и начинът, по който ние можем да повлияем на подсъзнанието си и ограничаващите убеждения, е аналогичен. Трябва да повтаряме новата мантра, мисъл, възможност, концепция — каквото там за нас е необходимо и работи, докато заличи и подмени напълно онова, което вече ни е излишно, или по-зле — ни вреди. Да, мястото винаги ще стои като белег, но това е и част от функцията на белезите – сувенири от пътища, които сме извървели, рани, които сме преживели, и грешки, които са ни научили. И те бележат нашите малки победи, които си заслужава да отпразнуваме — дали с чаша вино, дали с нещо сладичко, дали просто с блага дума — към себе си и човекa, в когото сме се превърнали. Важно е равносметката да ни радва и да показва успеха ни. А казват, че единственият човек, с когото трябва да се състезаваш и сравняваш, си самият ти „преди“ и „сега“.

 

За автора:

Рая Попова е специалист с опит в сферата на коучинга, справянето с житейски и професионални трудности, бърнаута и личностно израстване, и можеш да запишеш час при нея чрез системата на MindFit.