Categories
Blog

Защо “Мъдростта на травмата” е един от най-важните филми на нашето поколение

Виктория Викторова, съосновател, MindFit.bg

“Покажи ми приятелите си, за да ти кажа какъв си”, казват хората по света. Аз имам подобно вярване и за музика, филми и интереси като цяло. Важи и обратното: по аудиторията на една творба може да се отсъди каква е самата творба. Това беше и първото ми впечатление за “Мъдростта на травмата” – документалният филм на д-р Габор Мате за психологически травми и зависимости: възпитана, любознателна аудитория с отворено съзнание.

Проличава си отдалеч не само от коментарите в социалните мрежи, но и на място преди прожекцията: любезни хора с надежда, макар и минимална – да намерят групичка зрители, в която има някой неявил се член. Готови бяха да платят много повече от стандартната цена за така ценния билет. Всички обаче бяха дошли и свободни билети така и не се намериха. Аз лично пък си останах с надеждата, че все някак от “Дом на киното” ще им “измислят” местенце в залата.

Защото този филм е увлекателен, но не е развлекателен.

Този филм е ВАЖЕН.

Този филм е ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН.

За първи път водя записки на тъмно в кино-салон, но имаше твърде много неща, които е от първостепенна важност да не забравя.

За да не губим време в излишно конкуриране на Уикипедия, ще спомена само, че д-р Габор Мате е канадски лекар, световнопризнат експерт по неврология, психиатрия и психология с фокус върху зависимости.

Както вече споменах, аудиторията на “Мъдростта на травмата” не е цялото население. А ми се иска да е. Филмът е въздействащ, но е направен едновременно научно издържан и разбираем.

ВИЗИЯ И ЗВУК

Макар темпото на пръв поглед да е бавно – с меланхолични мелодии за фон и доста сцени на забавен каданс, “Мъдростта на травмата” не отегчава и за миг. Гледайки го, човек се чувства погълнат и съпричастен към всяка показана история, включително тази на самия д-р Мате. Усещането за спокойствие и дори интимност, така необходими за изграждането на пространство на доверие, са подсилени от мекото илюстриране на част от историите чрез подобие на черна дъска и тебешир.

Тези, които са го гледали, вероятно веднага ще се съгласят, че това е филм, който е едновременно бавен и динамичен. Накратко казано, освен сценарно, е изключително визуално богат: споменатите анимации с тебешир се сменят с документални/репортажни кадри от улиците на големи градове, където живеят част от бездомните герои, както и с интервюта с д-р Мате и негови близки, колеги и пациенти.

Мекият, спокоен тон на гласа на участниците и минорната фонова музика допълват обстановката на пълно, безусловно доверие.

ЗНАЧИМОСТ

Въпросите, които този филм повдига; темите, които поставя на преден план, са това, което го прави един от най-важните на нашето поколение. И “нашето поколение” не е само образно казано. Така наречените “милениали” (родените между 1981 и 1996 г.) сме едно от най-травмираните поколения – до голяма степен заради лутането между различните очаквания и стилове живот, сред които сме се озовали неволно. Според последните проучвания, поколенията преди и след милениалите, са по-добре финансово – най-вече заради своето ясно място в света. Не са били хванати между индустриална и интернет ревюлюция, както и от световната икономическа криза в началото на кариерния си път. Тревожната статистика за влошеното психично състояние обаче включва и т.нар. “Поколение Z” – т.е. най-младото. Липсата на световна война не означава, че хората не са травмирани и това е едно от основните послания на документалния филм.

Сред засегнатите теми е адекватността на преподавателите в начални и средни училища. Учителите в световен мащаб не получават дори базово образование за психология и разпознаване на травми, а работят с деца в ключови възрасти целодневно.

Друг въпрос от критична важност е свръхкомпенсацията за вътрешни липси. Давайки пример дори със самия себе си, д-р Мате разкрива как куп хора стават лекари, полицаи, пожарникари и т.н., само за да запълнят зееща празнина в подсъзнанието си. “Как се справяш с това да не си желан? Правиш се нужен.”

Придаването на човешко лице на безбройните бездомни и наркозависими хора в съвременното общество също е от ключовите приноси на филма. Откровените разговори с тях и илюстрирането на съдбите им дава перспектива, за която повечето от нас не се замислят (или дори се стараят да не се замислят), когато ги подминаваме като част от екстериора на някоя сграда.

Темата за страданието и изцерението обаче е централна в близо 90-минутния съвременен шедьовър. Едно от посланията е, че донякъде трябва да сме благодарни, ако организмът ни реагира с тревожност, паник атаки или депресия, защото това означава, че ни сигнализира, че нещо категорично не е наред и е наложително спешно да се вземат мерки. Цялото ни тяло се бори за нашето оцеляване и щастие и това е неговият начин за сигнализиране.

Най-често причинителят е травма. Тя може да бъде както свързана с физическо насилие или инцидент, така и с привидно незначителни събития в животите на всеки от нас. Може да е и просто натрупване на стрес в ежедневието, който резултира в редица негативни здравословни и поведенчески проявления.

В ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Никой не излезе безразличен от тази прожекция. Някои зрители бяха вдъхновени, други – тъжни, трети – изумени, но всички бяха просветлени. Иска ми се филми като този да се прожектират в училище или поне в университетите. Безкрайно важно е да се говори за влиянието на травмите върху животите на всеки от нас и едновременно с това да става ясно, че могат да бъдат овладени и дори да се превърнат в източник на мъдрост.

Един от ключовите инструменти е психотерапията, така че както винаги ви насърчаваме – дори ако не сте наш абонат – да се свържете с екипа ни на hello@mindfit.bg, за да ви препоръчаме подходящ според нас психолог или терапевт.

Разбира се, ще се радваме и да разберем дали гледахте “Мъдростта на травмата” и какво мислите, ако да 🙂